СПАСКА ПОПОВА е родена през 1953 г. в град Пловдив. Завършила е българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”. Работила е като организатор по творческите въпроси  към СПБ – филиал Пловдив. Дългогодишен учител по български език и литература в Пловдив. Автор е на публикации в пресата е в електронни медии у нас и в чужбина. Пише и публикува още от ученическите си години, когато е редовен сътрудник на сп. „Родна реч” и председател на клуб за литература и изкуство „Прометей” в Пловдив. Участва във фестивала на документалното кино „Златен ритон”, излъчен по българската телевизия, където дебютира с творчеството си. Има връчени грамоти от литературни конкурси, както и участия в различни алманаси. Автор е на стихосбирките „Спаси се, Спасе!” (1998 г. с второ допълнено издание през 2018 г.), „Разлистена есен”(2018 ) и “Пееща тишина”(2019). Член на Съюза на българските писатели и на Дружеството на писателите – Пловдив.

МОЯТ СВЯТ

            На Пея Дубарова

Плетачка на изкуствени дантели…

Това съм аз, това съм аз!

Попитайте за мене Ботичели.

Светът се буди в този час…

Когато в бялата ми дреха

пришиват обич пак звезди,

разплитам всяка неутеха

и неуверени следи.

Сънувам облаци, дървета

и викаща ме топлина.

Пътувам в звездните полета

и пия лунна светлина.

Поглеждам към лица, с които

отровни ветрове делих.

И пак ръка протягам скрито

към всеки недовършен стих.

Такава съм: гнездо за обич…

И жадна, чиста светлина.

Живях красиво, без да моля.

И няма да се променя!

СТЪЛБА

На Елена Диварова

И върхът не е равен,

щом ни води с усмивка.

Всички наши уроци

са божествена крипта.

А пожарите и отломъците

са от Бога скрижали –

съкровена молитва

и крила за нагоре.

Посрещни всеки порив

като ехо от песен.

И бъди малко зрънце

обичливо наесен.

То в съня си пътува,

а пък Бог го прегръща,

та филизът му крехък

хляб да стане насъщен.

Този свят е мажорен

и на стълба прилича.

Всяка стъпка прозорец е

към божествена притча.

Ако гледаш нагоре,

той след тебе ще тича.

И ще сбъдва мечтите ти…

Като звездна поличба!

НОСТАЛГИЯ

Ти знаеш ли какво е да ти липсва

високото дърво, зелената трева,

къдриците на облачето сиво,

на бръмбара неспирната свирня?

В широката усмивка на небето,

сред пъстроока мараня,

как тича гущерът,

подгонен от щурчета,

или орел се стрелка над сърна?

И бяла като сняг, и сладка като мед

е мисълта ми, влюбена в гората.

Там вятърът ме търси всеки ден,

а после се заслушва в тишината…

Ти знаеш ликакво е да си цял:

в копнежа си и в спомена, в тъгата?

Не можеш да си тръгнеш,

щом си дал

завинаги сърцето и крилата си!

НИРВАНА

Вратите си отваряш, време

и ме подканяш да премина…

Но прагът ти е като струна,

а аз съм тичаща лавина.

Приличам на изгубен вятър,

на потрошена медна пита.

Но щом звездите се усмихнат,

нагазвам в горската палитра.

И вплитам в гъстите си къдри

синчец, божур и дъхав здравец,

а в жилите ми кипва вино

от еликсира богоравен.

В зелената ти необятност

душата ми се преоткрива

и в кладенците на тъгата си

расте с упорство на коприва.

Не искам да си тръгвам! Още

сънувам ягоди, къпини,

светулки, сови и щурчета,

и чакам зимата да мине.

Щом кукувицата закука,

дочувам тропот на елени

и като влюбена кошута

притихвам в дивната вселена.

Как този свят да го задгърбя

и себе си как да изтрия?

Плачът ми скоро ще премине,

не е той плач на Еремия.

Но приказката ми красива

видение е живо само…

Очи притварям и прекрачвам

в небитието на Нирвана.