СПАСКА ПОПОВА е родена през 1953 г. в град Пловдив. Завършила е българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски”. Работила е като организатор по творческите въпроси към СПБ – филиал Пловдив. Дългогодишен учител по български език и литература в Пловдив. Автор е на публикации в пресата е в електронни медии у нас и в чужбина. Пише и публикува още от ученическите си години, когато е редовен сътрудник на сп. „Родна реч” и председател на клуб за литература и изкуство „Прометей” в Пловдив. Участва във фестивала на документалното кино „Златен ритон”, излъчен по българската телевизия, където дебютира с творчеството си. Има връчени грамоти от литературни конкурси, както и участия в различни алманаси. Автор е на стихосбирките „Спаси се, Спасе!” (1998 г. с второ допълнено издание през 2018 г.), „Разлистена есен”(2018 ) и “Пееща тишина”(2019). Член на Съюза на българските писатели и на Дружеството на писателите – Пловдив.
МОЯТ СВЯТ
На Пея Дубарова
Плетачка на изкуствени дантели…
Това съм аз, това съм аз!
Попитайте за мене Ботичели.
Светът се буди в този час…
Когато в бялата ми дреха
пришиват обич пак звезди,
разплитам всяка неутеха
и неуверени следи.
Сънувам облаци, дървета
и викаща ме топлина.
Пътувам в звездните полета
и пия лунна светлина.
Поглеждам към лица, с които
отровни ветрове делих.
И пак ръка протягам скрито
към всеки недовършен стих.
Такава съм: гнездо за обич…
И жадна, чиста светлина.
Живях красиво, без да моля.
И няма да се променя!
СТЪЛБА
На Елена Диварова
И върхът не е равен,
щом ни води с усмивка.
Всички наши уроци
са божествена крипта.
А пожарите и отломъците
са от Бога скрижали –
съкровена молитва
и крила за нагоре.
Посрещни всеки порив
като ехо от песен.
И бъди малко зрънце
обичливо наесен.
То в съня си пътува,
а пък Бог го прегръща,
та филизът му крехък
хляб да стане насъщен.
Този свят е мажорен
и на стълба прилича.
Всяка стъпка прозорец е
към божествена притча.
Ако гледаш нагоре,
той след тебе ще тича.
И ще сбъдва мечтите ти…
Като звездна поличба!
НОСТАЛГИЯ
Ти знаеш ли какво е да ти липсва
високото дърво, зелената трева,
къдриците на облачето сиво,
на бръмбара неспирната свирня?
В широката усмивка на небето,
сред пъстроока мараня,
как тича гущерът,
подгонен от щурчета,
или орел се стрелка над сърна?
И бяла като сняг, и сладка като мед
е мисълта ми, влюбена в гората.
Там вятърът ме търси всеки ден,
а после се заслушва в тишината…
Ти знаеш ликакво е да си цял:
в копнежа си и в спомена, в тъгата?
Не можеш да си тръгнеш,
щом си дал
завинаги сърцето и крилата си!
НИРВАНА
Вратите си отваряш, време
и ме подканяш да премина…
Но прагът ти е като струна,
а аз съм тичаща лавина.
Приличам на изгубен вятър,
на потрошена медна пита.
Но щом звездите се усмихнат,
нагазвам в горската палитра.
И вплитам в гъстите си къдри
синчец, божур и дъхав здравец,
а в жилите ми кипва вино
от еликсира богоравен.
В зелената ти необятност
душата ми се преоткрива
и в кладенците на тъгата си
расте с упорство на коприва.
Не искам да си тръгвам! Още
сънувам ягоди, къпини,
светулки, сови и щурчета,
и чакам зимата да мине.
Щом кукувицата закука,
дочувам тропот на елени
и като влюбена кошута
притихвам в дивната вселена.
Как този свят да го задгърбя
и себе си как да изтрия?
Плачът ми скоро ще премине,
не е той плач на Еремия.
Но приказката ми красива
видение е живо само…
Очи притварям и прекрачвам
в небитието на Нирвана.