СПАСКА ПОПОВА е дългогодишен учител по български език и литература в Пловдив. Има публикации в местни, национални и международни издания. Носител на различни награди и грамоти. Участва в културните форуми: „Златният ритон”- 1999 г., „Пловдив чете” – 2023 г., Международно бианале на съвременното изкуство – 2023 г., Дебелянови дни в Копривщица – 2023 г. и литературни четения в България, Гърция и Турция .
Автор на 10 книги. ПОЕЗИЯ: „Спаси се, Спасе!” – 1998 г., „Разлистена есен” – 2018 г., Пееща тишина” – 2019 г. , „Премълчано” – 2022 г., „Оброк” – 2022 г., „Горска нимфа” – 2022 г. и ПРОЗА: „България в мен” – 2022 г., „Премиери” – 2022 г., „Калейдоскоп” – 2022 г. , „Равно боре” – 2022 г.
Член на Съюза на българските писатели и на Дружеството на писателите в Пловдив.
НА МОЯ СИН
След ден е празникът ти, сине!
Очакван както винаги, голям.
Но да изсипем стърготините…
И да му отдадем курбан.
Как тичахме с теб подир птиците
на отлетелите ята!
И дълго, дълго не заспивахме
като откъснати цветя…
Сега е друго! Днес си силен,
обичан, знаещ и добър.
В очите ти светът се смее –
не се нуждаеш от чадър.
Ти сам ме водиш. И ме пазиш.
Над всяка моя глътка бдиш.
Готов си и след сто неволи
отново да ме защитиш.
Ти страж си верен, всеотдаен,
крило на стих от сън красив.
И майчиното ми сърце се моли
да бъдеш истински щастлив.
Горчивото? То си отиде…
Не гледай, сине, ти назад!
Каквото е било, отмина…
И все тъй млад е този свят.
САТУРНОВА ДУПКА
Защо ли се чудя?
Защо ли се мая?
В Сатурнова дупка съм
хлътнала, зная.
Каквото съм крила,
сега се отвързва.
С очите си луди
не искам да бързам.
Каквото съм плела,
сега се разплита.
Но мислите тежки
са ланшна къделя!
Където погледна,
на сняг ми ухае.
В душата ми пълно е:
нека се знае!
И нищо, че още
горчилка ме гложди.
Познавам тръпчинките
подли на ножа.
Прегръдката също:
и сладка, и силна.
Бях толкова дива,
какво не ме стигна!
Сега ми е време
просото да вея.
И житото младо
без страх да засея.
Дошло ми е време
напред да погледна.
С въздишка да счупя
последната стомна.
Вода да напия,
ръка да целуна…
Пред прага да седна
и срещна Фъртуна.
ФЕВРУАРИ
Февруари е малък и странен –
като кутре срамежеливо.
Често подсмърча в очите ми
или се смее щастливо.
Като листа разпилени
дните му се догонват:
ту са красиви и щедри,
ту вихър сякаш ги рони.
Той е дете на тъгата,
която сънува, че тича.
Влюбен е в сто момичета
и цветни стихове срича.
Най-капризен и често ядосан,
все се усмихва намръщен.
Ала брани мечтите ми храбро,
както ежът ревнив свойта къща.
Малък Сечко е личен приятел,
мой любим и очакван скъп гост.
Ще си тръгне, наздравица вдигнал
с вдъхновен, благославящ ме тост!
ЦЪФТЕЖ
Приличам на вишна, която
сред зима е бухнала в цвят.
С пчелите насън си говори
и неин е целият свят.
Тя нищо не иска. Не спори.
Усмихната, кротко мълчи.
В косите ѝ вятър разсеян
небрежно разпръсква лъчи.
Красива, божествена фея,
надбягала първия сняг!
Край нея врабците се гонят
и слънцето дреме на крак.
Тя нищо не знае. Не пита.
Душата ѝ смела лети.
И чаткат с невинни копита
горещите нежни мечти.
Но тихата нейна виталност
Внезапно прободе ме с жал.
Да можех поне да ѝ кажа,
че висне над нея кинжал!
Не ще я подминат мъглите,
ни скрежът на зимния мраз.
Внезапният студ ще я счупи
с жесток смъртоносен екстаз.
Красивите клонки без време
ще виснат с безпомощен вик…
Тъй кратък бе нейният полет!
А страшен триумфът велик!
Навън е тъй мрачно, студено…
И в своя сън сгушвам се пак.
Летят часове преброени
и пъдят среднощния мрак.
Но аз още мисля за нея!
За младия порив щастлив…
За танца на пъпките крехки,
изписан с изящен курсив.
И сякаш мелодия нежна
прегърна ме в сумрака тих.
Там някъде свиреше флейта
и тичаха стих подир стих.
Нима е възможна такава
кантата пак в мен да кънти?
След толкова болка и рани
да трупам отново вини?
Дали е възможно да вдигна
сред дюните призрачен ръст?
Животът ми приказка беше,
а често увисвах на кръст.
Но ето – денят се усмихна.
Свободен, очакващ ме, жив.
И с тайнство велико ме грабна
млад порив… Горчив, но красив!
СРЕЩА
Как, боже мой, да опазя
лудата си глава?
Ето че пак се препънах
в полет без синева.
Уж бях заключила къщата
с девет ключалки от страх,
а се изгубих в бездънните
диви витражи на Бах.
Всичко, което горчиво
дълго от себе си крих,
пак ме застигна коварно
и разцъфтя като стих.
Знам, не е време за оран,
а и съм дала обет:
повече да не тревожа
своя прокълнат късмет!
Ала душата ми млада
пак чисти свойте крила
и я прегръща просторът
с приказни ветрила.
Как своя ум да опазя?
Нимфи край мене кръжат –
с ласки и песни любовни
пътя ми да отклонят…
Но Одисей в мен се буди.
Нека Калипсо крещи!
С кораба свой ще отплувам.
Спете, отровни мечти!