СОФИЯ – ЗЛАТОТО НА ДУМИТЕ
Поетична антология
Издателство „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ“
София,2023
Поетичната антология „София – златото на думите“ се издава с подкрепата на Столична Община – Дирекция „Култура“, по програма „Събития“ от Културния календар на СО.
Петко Р. Славейков (1827 – 1895)
ДО СОФИЯ
Средец, столен граде,
София названи,
що глас не издаде?
У с т а в ще пропадне!
Столица си нова
с жители свободни,
не си ли готова
за права народни
борба да се бориш
и път да отвориш?
Граждани софийски,
коренни, пришелци,
против навет змийски
стойте иноверци!
Стари, нови шопи,
с думи, не със сопи
бранете у с т а в а,
недейте го дава!…
Инак ще ни кажат,
че сме глупи, леки,
и ще ни смажат
завсегда, навеки.
1884
Иван Вазов (1850 – 1921)
ИЗ ПРОЗОРЕЦА
Из прозореца си южен
всякой ден като поглеждам,
мощна Витоша съглеждам
в плащ зелен ил теменужен.
Виждам тамо кръгозора
със лазура му дълбоки
през тополите високи
на съседа ми във двора.
Често виждам, в блян унесен,
други гледки по-далечни,
сякаш сенки бързотечни,
сякаш някаква си песен,
чудни някакви градини,
цъфнали с надежди злати,
с бури, с устреми крилати –
вази, млади ми години!
Пенчо Славейков (1866 – 1912)
УЛИЦА
Разхвърляни са камъни, чакъл,
и пръст – шосират улицата пак:
и всяко лято гледам аз все туй –
изрътен път, чакъл и камъни!
И шум, и врява… Лани пак бе тъй –
работници и пясък, и чакъл…
Ще се оправи – щом начакълят
на кметството изрътений акъл!
Мара Белчева (1868 – 1937)
АПРИЛ
Денят в тишината се пробуди.
Молитви към олтара му висок,
летят огромни пъстри пеперуди
и вият се над златния поток.
А Черни връх отсреща руменее,
топи се на зората във дъхът.
Криле отърсили, петлите пеят,
април се възмогнал на върхът!
С чист детински поглед той поглежда,
усмихва се на птички, дървеса,
очи му – животворните надежди –
в мъртвилото възкръсват чудеса.
Работникът Април, в зорите ранни,
оре земята с бързи плугове,
примамя пъпчици на будни грани,
на служба в храма птиците зове.
Иван Ст. Андрейчин (1972 – 1934)
СВЕТЪТ НА ПОЕТА
Аз зная мир, вълшебен мир, незнаен,
където любовта царува и сияй;
човекът там живей доволен и омаен,
за земния живот не иска и да знай.
Аз зная мир, вълшебен мир чаровен,
където друго слънце грей;
човекът там почива в сън любовен
и в тихи блянове живей.
Аз зная мир, вълшебен мир далечен,
където чудно щастие владей;
за земния певец е този мир обречен,
и него той в душата си лелей.
От блян и от мечти е този мир чудесен,
наяве сън е път към този край
и аз ще ида там унесен в дивна песен,
кога настъпи Май!…
Пейо П. Яворов (1878 – 1914)
В ЧАСА НА СИНЯТА МЪГЛА
На моите внучета
Найден, Малинка и Ганка
Седя и гледам от прозореца: деца
играят вън; – сега е утрината тяхна
и пролет грее на безгрижните лица.
Един ли цвят пред моите очи увяхна?
Седя и гледам: спомени придавят гръд.
Неволно пита взор посоките далеки,
където се преплитат пътища, пътеки…
Що иде тук – и кой отива там, – отвъд
сребровъздушните стени на кръгозора?
Но кой ще назове честта и кой позора?
Деца, боя се зарад вас.
Извършва слънцето заклетия си ход
над вашите глави открити. То прижуря –
и облачен дими припламнал небосвод.
Аз зная що е пек, аз зная що е буря.
Отдавна вече бдя – пребродих своя ден…
Деца, седя и гледам с горестна усмивка.
И кой ще ми натякне моята почивка?
Но на прозореца завесата пред мен
да падне чакам аз. От молниите блясък
ще свети вам по пладне. Бурята навън
ще заглушава вашия безсмислен крясък.
А без видения ще бъде моя сън.
Разръфани и прашни, вечерния хлад
най-сетне ще ви лъхне. Морно меланхолни
чела ще наведете. Спомена нерад
ще пари – като въглен – на душите болни, –
като забита и прекършена стрела.
А медлено ще чезне вечерна позлата
на висоти, остали тайна за мечтата.
И ето в оня час на синята мъгла,
когато млъква шум и тишината стене,
при своите прозорци седнали без мощ,
спомнете си, деца, спомнете си за мене
и прошепнете – лека нощ!
Димитър Бояджиев (1880 – 1911)
ВЕЧЕРЕН ТРЕПЕТ
Вечерта линее
бавно над стрехите,
бледна и прозрачна.
Страшна мисъл зрее
нейде в глъбините
на душата мрачна.
Из града, що тътне,
свят нелеп блуждае
като в пропаст душна.
В улиците смътни
шумната тълпа е
чужда и бездушна.
И когато стигне
в моя час уречен
гневната разплата,
кой ръка ще дигне,
близък и сърдечен,
да ми спре ръката?
1911
Димитър Подвързачов (1881 – 1937)
ПО „ЦАР ОСВОБОДИТЕЛ“
Над нас виси сърдито, есенно
небо – жестоко обезплодено.
Вървя с тълпите и унесено
за тебе мисля, тъмна родино!
Безцветний наниз на годините
най-сетне ето де стовари те.
Защо живя, защо роди ни ти?
Нима за глъчка по булварите?
Еднакво, родово проклятие
тежи, о роден край, на двама ни:
наместо хляб и милост – камъни!
Наместо пламенни обятия,
отвръщат ни с прегръдки ледени,
отплащат ни с целувки юдини,
и ний, измъчени, изнудени,
загиваме обезнаследени…
А колко сили неиздирени
ти носиш, майко, във недрата си!
А колко синове натирени
проклинат тебе и съдбата си!.
Димчо Дебелянов (1887 – 1916)
СПИ ГРАДЪТ
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз – бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми…
Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.
Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомена възкръсва – чист и драг –
и скръбта расте, расте, расте…
Тя дойде – дете – с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния ѝ дар.
Миналото – ах, остана то
тъмен край от скърби заледен
и оттам отпраща тя към мен
своя скръбен вик:защо, защо?
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз – бездомен и самин,
а дъждът ръми, ръми, ръми…
Христо Ясенов (1889 – 1925)
ПРЕЗ ГРАНИТНИТЕ ОГРАДИ…
През гранитните огради на замислените здания
всяка скрита скръб заплака, всяка горест зарида…
И събужда се вълната на заспалите страдания…
сякаш пее, сякаш плаче тишината на града.
И тежат ми на душата тия улици и сгради,
тия пъстри булеварди, пълни с хора и мъгла:
аз жадувам гръм и грохот и железни барикади –
и железни барикади и – почупени стъкла!
Аз жадувам гръм и трясък, и рушения на замъци,
и оловен дъжд, и огън от самите небеса –
аз бих искал да погледам всяко здание във пламъци,
че и в пламъците земни има – има чудеса!
Дора Габе (1888 – 1983)
ПОЧАКАЙ, СЛЪНЦЕ,
Аз не съм готова
за следващата нощ –
денят ми не е свършен още!
Не се преборих с съвестта си,
за да ѝ дам право на почивка.
Току-що се научих да говоря
със камъните и дърветата
и още не запълних своя ден
със мъдростта им,
а ти ме караш да си лягам
и си отиваш тъй спокойно
и тържествено
с огреяните върхове на Витоша,
със подновените от багрите на залеза селца,
с илюзии за утрешния ден!
Почакай, дай ми време
да разбера как може да се спи
във тоя разтревожен свят,
когато е безсънието съвест,
а съвестта е ден!?
Почакай, слънце!
Гео Милев (1895 – 1925)
О ДЪЖД, О ДЪЖД ОБИЛЕН И ПЕЧАЛЕН…
О дъжд, о дъжд обилен и печален
– по тротоарите танцуваща вода!
Пиян, разголен, волен, вакханален,
но с черна маска – ти танцуваш безсмисления танец на скръбта.
О веселост маскирана! Ти с веселост маскирана печал!
О весел плач! И танец под разхълцани цимбали!
И вечер, зачната сред мрак, но с буйнобял
дъжд озарена. Дъжд! О клоун в погребални карнавали!
И ти летиш – лъчи и смях, – и ти си бял, безумен,
по тротоарите танцуваща вода!
Вечерен дъжд, понесен в танец шумен
над катафалка черен на града.
Асен Разцветников (1897 – 1951)
МАРШ НА СТОЛИЦА СОФИЯ
О, Софийо!
Началото ти тъне в мрака
и сякаш от предвечни дни
с венци от жито и люляка,
ти бдиш сред кръг от планини.
Под твоите бойници и кули
видяло се е неведнъж
как българският вихър брули,
как бий се българският мъж.
И неведнъж е вража орда
пленила твоите стъгди –
но ти възкръсвала си горда
и по-велика отпреди.
И днеска – ти с корона свеждаш
чело под синия простор,
и цял народ с възторг, с надежда
към тебе е отправил взор.
Расни със вяра във съдбата,
крепни, о Софийо, в света –
зад теб тъмнеят времената,
пред тебе свети вечността!
Ламар (1898 – 1974)
СОФИЯ
Ако спреш там, където започва „Дондуков“,
и огледаш паважа със жълти павета,
и големите сгради на Центъра, дето
светлини като гълъби трепкат и гукат,
припомни си за стария град на еснафа:
за сладкарница „Роза“, за „Братя Крушарови“,
и за киното, и за Бохора – сарафа
зад прозорчето с малка брадица прошарена!
Те отдавна потънаха в прах и забрава,
както старите книги на стария Чипев,
който Вазов издаде, разтвори очите
на безброй четци, и за слава тогава
едно малко дюкянче остана тогава до киното
да блести като месец над стара руина –
и то бе от строежите бързо поринато,
само избата като чудовище зина.
Там, където стотици живяха и пяха
като плъхове спластени в малки дюкяни,
и в мангалите топлеха своите рани,
много бури вековни пепел отвяха.
Днес се дигат големите каменни сгради
и от изгрев до залез трептят отражения
върху камъка чукан, дълбан и огладен,
и човекът минава и гледа с вълнение!
Тоя град на вековните други към изток,
със горещи води, с планина до небето,
твърдина на владетели с древни калета,
днес е нашата столица ведра и чиста!
Тя споява народа ни през вековете и
възродява живота със нови завети.
Тая София, дръзнала във пълнолетие,
като бисер под Витоша вечно ще свети!
Христо Смирненски (1898 – 1923)
БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти – толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща…
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Димитър Пантелеев (1901 – 1993)
СОФИЙСКИ ДЕЛНИЧЕН ДЕН
Пак оживяват градските простори –
тук – детски плач, там – удари на чук,
а по-нататък с глухите мотори
денят със делничен език говори.
Днес не е празник. Днес денят е друг.
Днес не е ден за празничен шум и песен –
изпил набързо утринния чай,
със домакинската торба понесен,
мълвиш: животът не е лесен,
и гониш бързо първия трамвай.
А после – тичане без спира,
а после – в клуба, а след туй – на мач,
на крак изпиваш чаша хладна бира
и виждаш как от Витоша извира
и те облъхва ведър майски здрач.
И във ръка със два-три карамфила,
виновен безпричинно и смутен,
запътваш се към улица „Добрила“
и шепнеш: боже, дай ми сила
щастливо да завърша тоя ден.
Атанас Далчев (1904 – 1978)
АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ В МЪГЛА
Щом тя се спусне, отначало горе
на куполите златото помръква,
а най-подир и на самата църква
потъва бавно каменния кораб.
Угасват стъпките и гласовете,
със багрите – и линията трезва,
и на мъглата във небитието
несетно всичко видимо изчезва.
В това безмълвно корабокрушение
напразно бий голямата камбана:
дохождат звуците ѝ приглушени
като от дъното на океана.
Затуй и после в висината синя
лъщят на Невски куполите мокри
и виждаш по зеления му покрив
да съхне сякаш още пласт от тиня.
Никола Вапцаров (1909 – 1942)
ХИМН
Огромен град със звезден покрив
и електрически слънца,
открил вратите си широко
за хилядите си деца.
Във теб гори, във теб се ражда
стремежа на един народ.
И в всеки камък, в всяка сграда
възхожда бодро нов живот.
Ти сбираш хиляди копнежи
в бетоненото си сърце;
Съгрей ги, приласкай ги нежно,
обвий ги с своите ръце!
Пулсирай и напирай здраво
потискащите брегове!
Във всяка длан трепти корава,
желязна воля за прогрес.
Огромен град, бетонен град,
с едно бетонено сърце!
Като живота – вечно млад,
с протегнати напред ръце.
Иван Пейчев (1916 – 1976)
* * *
Преследван от резкия звън на трамваите,
гонен от сивия звук на огромни подметки,
фиксиран при всяко пресичане
от хиляди свирки,
докосван брутално
от погледи, лакти и дъжд,
сразен от мистериите на жаргона,
аз падам,
един невероятен гладиатор,
падам в мрежите на головата разлика
под ветото на стадионите,
които плюят семки.
Александър Вутимски (1919 – 1943)
СОФИЯ
I
София, обичам твойто минало,
твоята история и твойте спомени.
Във пръстта ти плесенясват гробници
на империи загинали.
Римските сурови императори,
що света владееха със меч, –
тука са се спирали и вятърът
е люлеел туники далеч.
Помниш ти могъщата Византия,
още пазиш нейните икони.
Походът на Крум не си ли спомняш,
копията, пурпурните мантии?
Никога не ще забравиш ти
кладата на мъченика Георги.
Във пръстта си свята приюти
кости на светци и на герои…
Върху тебе се навежда Витоша.
И мъглата слиза върху склона,
слиза върху каменните гробници
на империи погинали.
II
Този град, този град, който е толкова стар,
столица шумна на Третото българско царство,
с каменни улици, с тъмни, опушени гари,
с бляскави букви и с надписи странни нашарен.
Той се е радвал със смях и е страдал горчиво в годините.
Тук е стърчало злокобно бесилото черно на Левски.
Във равнината, от южния вятър премината,
той е очаквал царете с възторг и фанфари тържествени.
Бойните маршове тук денонощно кънтели са.
Хиляди бройни редици разтрисали дълго паважите.
Той е гърмял във победите, знамена многобройни развявал е,
а в разгромите бил е безмълвен, по-тих от нощта в равнината.
Слушайте – София диша, денонощно расте и живее
с радостта и скръбта на народа ни, с участта на сегашна България.
Този град, който е стар, ще пребъде за нас в вековете –
столица чудна на Третото българско царство.
III
Под булото на златната мъгла
безмълвно свети „Александър Невски“.
И бавно във огромните стъклата
увяхва вече слънцето залязващо.
От своя стар висок пиедестал
поглежда строго Александър Втори.
Със своя кон той съзерцава залеза,
кубетата, безмълвния простор.
Изглежда ми, че днес е много тихо.
По-бавно сякаш преминават хората.
Над дверите черковни Богородица
молитвено и скръбно се усмихва.
Подхожда тишина на тоя здрач,
що пада бавно в улици бездънни.
Над стария площад минават враните,
червени от залязващото слънце.
IV
Да бъдеш в този странен град,
така внезапно тих понякога.
Да преминаваш в светлината му,
да влизаш в неговия мрак.
Да заживееш със тълпите му,
които тътнат през деня.
А през нощта да светят фирмите,
да бляска стария паваж.
Да станеш сив и незначителен,
един от многото незнайни.
И твоята житейска драма
да мине непозната никому…
Все пак е хубаво във София –
във тихите, зелени паркове,
където с колела и кофички
играят малките деца.
V
В един далечен парк ще седнеш сам във здрача
и кестените там небето ще закриват,
ще слушаш ветрове, замислено ще крачат
в алеите жени, спокойни и красиви.
Ще има тишина и само от фонтаните
ще иде дълъг шум от падаща вода.
От черквите сега ще зазвучат камбаните
и ти ще чакаш сам да падне вечерта.
Във Ючбунар сега ще заблещукат кръчмите,
брадясали мъже ще се изгубят в мрака,
и някой старец тихо с очите си измъчени
с бастун и лула ще седне тих във парка.
И после над града големи, златни облаци
над тъмен хоризонт ще се изкачват дълго.
Обичам вечерта в градините на София
с увяхващи треви и кестени безмълвни.
Александър Геров (1919 – 1997)
ВЪЗДУШНО НАПАДЕНИЕ
На Константин Пунев
На къщите вратите се разтвориха
и улицата мигом опустя.
Боботещите сенки на тревогата
разкъсаха небето и нощта.
Сирените! И тъпите гърмежи!
Пожарите горят и съскат там.
В задушните мазета и скривалища
се блъскат хиляди сърца.
Но нека ние да стоим на входа!
Аз искам всеки миг да виждам Витоша,
гърмящия простор, под който спят селата,
и стресната, ослушва се родината.
Да бъдем с нея в тази страшна нощ,
по-близо до звездите и до въздуха!
Аз знам едно по-сигурно скривалище,
най-верното скривалище – земята.
И да умрем, ще слушаме след време
как нивите над нас шумят спокойно,
как пеят чучулиги и девойки
и селяни прекосват равнините
с отсечената стъпка на победата.
1941
Богомил Райнов (1919 – 2007)
В ГРАДА СЕ РОДИХ
Не са ме приспивали никога в шарени люлки,
далечно детинство кавали не са огласявали,
не помня разцъфнали сливи и плач на гъдулки,
не знам и до днеска как пеят прочутите славеи.
В ливади с мирис на билки, овци не съм пасъл,
в сеното под сини звезди не съм нивга нощувал,
пред огъня в приказки стари не съм се унасял,
не съм си мечтал за калпаче и нови цървули.
В града се родих и градът ми бе родното селище,
лежах във стандартна количка, превързан с каиши
и плачех над целулоидни животни и бебета,
от лютия пушек, от тряскането на колите.
Извеждаха ме на разходка в градини подстригани,
колите с бензинови пари коварно ме давеха,
и песните улични, пети от нашта слугиня,
заместваха приказките на селяшките баби.
Сънувах не змей и юнак, а „Червената връзка“,
мечтата ми беше да имам фенерче с батерия,
и мразех селата, защото се плашех от гъските,
от злите пчели, от зъбите на псета едри.
В града се родих и градът стана моя родина:
от цъфнали сливи бензинът по-сладко ухаеше,
от славей по-звънко пропяваха утрин трамваите
и райски цъфтяха рекламите „Байер“ и „Филипс“.
Лицето ми няма селяшката хубава свежест,
очите ми бляскат студено, като ламарина,
и черният пушек, с линии черни, бележи
по жълтото чело печатът на градски години.
1941
Веселин Ханчев (1919 – 1966)
ГОРА
Снегът към Черни връх избяга
и там, изплашен, спря.
След него втурна се веднага
разлистена гора.
Върви, настъпва все нагоре
към бягащия сняг,
развяла с пръсти белокори
зеления си флаг.
Напред към снеговете неми
върви, поела дъх,
решила сякаш да превземе
самия Черни връх.
Валери Петров (1920 – 2014)
УЛИЦА „ЕЛИН ПЕЛИН“
„Елин Пелин“ е тиха, мека,
чудесна уличка-алея.
Приятно става на човека,
когато движи се по нея.
Сред люляци и аромати
в дворовете белеят маси
и всички тука са познати
и се усещат у дома си.
Тя знае учени със име
и светло племе артистично,
и тоз, на чийто псевдоним е
наречена, се помни лично,
и между стволите зелени
на кръчмичката „Под липите“
са доста стихове родени
и не един коняк изпит е.
Изобщо, мека, тиха, кротка,
чудесна уличка това е.
Елате в празник на разходка –
покоят ѝ ще ви омае.
Със двойката до колелото.
Или пеша. Не е далече.
Ала побързайте, защото
опасност я заплашва вече,
и току-виж, в гърма огромен
на крана и електрожена,
„Елин Пелин“ остане спомен
за красота унищожена…
Леда Милева (1920 – 2013)
ПЛАНИНАТА ОТ МОЯ ПРОЗОРЕЦА
Добро утро!
Пред мен в синевата
мълчалива стои планината.
Мълчалива е тя, но се кичи
като весело младо момиче!
Тя ме среща в зори пременена
с шапка алена, с рокля зелена.
Блесне слънце с лъчите си ярки,
тя облича си блузка на шарки.
Дойде пладне – тогаз планината
си изплита венче за главата
от влакната на облаци бели
по небето сами долетели.
Вече залез трепти над земята.
Пак поглеждам – сега планината
в тънка розова нощница чака
да я скрие от хората мрака.
Лека нощ!
Под завивка мъглива
планината заспива.
Евстати Бурнаски (1922 – 2015)
СОФИЯ
Легендата е много бедна
за твоето начало, София!
Когато вечер те погледна,
разбрал добрата философия
на сенките и светлините,
дочувам в себе си отново
далечни гласове да скитат
и търсят с поглед очарован,
през избледнялата история,
Юстиниановия шатър.
Готов съм почести да сторя
дори на император,
щом обичта го е довела
и по неписани закони
венец от улици оплела
в леса под витошкия конус…
Легендата за теб умира,
но ти легенда си самата,
ти, малко слънце от всемира,
ти, столица на красотата!..
Владимир Голев (1922 – 2011)
НА БУЛЕВАРДА
На Николай Хайтов
Сред кошер от момичета вървим.
Пленителни.
Невероятно млади.
Възкръсваме от погледа им син,
като езичници горим на клади.
И все ни вика кроткия им смях.
И стъпките им леки ни тревожат.
С години тъй вървиме срещу тях –
с години,
но в посоки противоположни…
Павел Матев (1924 – 2006)
ПЛОЩАД „СВЕТА НЕДЕЛЯ“
Кръстовище. Площад „Света Неделя“.
Огромна църква. И железен кръст.
Трамвайни спирки. Срещи и раздели.
Открита обич. И прикрита мъст.
Молитва. Песнопения. И сватби.
Камбана. Вощеници. Карнавал.
Нищожни сенки. Жежки стълби. Пладне.
Несретник жалък. Звуци от кавал.
Зад църквата – хотел. До него – банка.
Фасада на локал и на синод.
И блудници с изтънчени осанки.
Угрижен и загадъчен народ.
Интриги между праведни и грешни.
Смешение от дънки и раса.
Беззъби врачки. Циганин със мечка.
И обещания за чудеса.
Нелепо сборище. Площад „Света Неделя“.
Емблема. Предвещание. И злост.
Свърталище, което ни отделя
от всички божества. И от Христос.
Георги Джагаров (1925 – 1995)
ИРОНИЧНО
На Л.
По паважа се стичат вади.
Лудо бягат трамваи, коли.
Две притиснати тънки ели
нещо шушнат до тъмните сгради.
И над улици, и над площади
януарският дъжд вали.
Ние с тебе сме още млади,
ще почакаме тука, нали?
Чукат, пеят дъждовните капки,
в сладък ритъм люлеят света.
И в припадащата тъмнота
към квартирите плуват шапки,
плуват чанти, плуват палта.
Какво чудно загадъчно време!
Без съмнение – дивно време!
Ние гледаме вече час
и не можем да разбереме
на какво ще е това време –
на затопляне или на мраз.