СНЕЖАНА ГАЛЧЕВА
КЪЩАТА НА МОЕТО ДЕТСТВО
Бялата къща
на моето детство
отдавна вече е спомен.
С много любов съградена,
радости, грижи и много мечти
в стените си сякаш тя беше поела.
За мен тя беше истински пристан,
в който като кораб се връщах
след буря в ревящ океан.
Като крепост защитна,
която ме пази, сякаш
бях статуетка
от фин порцелан.
Отдавна го няма гласът на баща ми,
без него вече е пуста бялата къща;
няма я прегръдката топла на мама,
заради която от път се завръщах.
Тя още е там, на същата улица –
стара, но още толкова бяла –
на детството мое родната къща.
Докато споменът за нея е жив –
ще има къде да се завръщам!
ЕДИН ЧОВЕК ГО НЯМА ВЕЧЕ МЕЖДУ НАС
На журналиста Милен Цветков
Един Човек го няма вече между нас…
Той задаваше въпроси. Неудобни.
Искаше и търсеше, гореше с жар и страст.
Беше от малкото различни. Неудобни.
Пред забрани и заплахи той не спря,
но тогава спря на червен светофар.
Дали на своя ден сам Бог си го прибра,
или той беше хвърлил губещия зар?
Почивай в мир, Човеко с неспокоен дух!
Пространството отвъд за тебе се отвори.
Сега, когато ти мълчиш и те няма тук,
тишината с твоя глас ще заговори.
Един Човек го няма вече между нас…
ТИХАТА ПРЕГРЪДКА
Благославям нежното утро
и тихата прегръдка,
с която се събуждам
и се разтварям в ръцете ти.
И слетите ни сънища,
от които се ражда новия ден –
еднакво различен
в необята
на галактическия цикъл.
Благославям щедрия ден,
в който тръгваме
по своите си пътища
и прекосяваме вселени,
за да се завърнем
на единствено възможното място –
ти в моето и аз в твоето сърце.
Благославям светата нощ,
в която до теб смирено притихвам,
а ритмичният пулс на сърцето
пише нашите спомени…
Върху звездния лист на небето.