Снежана Галчева е родена на 19 август 1961 г. в гр. София. Има висше образование – специалност „Българска филология“. Повече от двадесет години живее и работи в Чикаго, САЩ. Поет и журналист. През 2014 г. е редактор, сценарист и водещ на ТВ шоу на здравословна тематика по BIT в Чикаго. От м. юни 2016 до м. февруари 2017 води седмична рубрика „Българското слово през вековете“ във в. „BulgArena“, издаван в Чикаго, а от м. май 2017 г. до сега – седмична страница за култура и духовност във в. „България СЕГА“. Инициира създаването и провеждането на Фестивал на българската култура в Чикаго – 2015, 2017 и 2019. Организатор на международния литературен конкурс „Изящното перо“, основател и председател на Салон за българска култура и духовност в Чикаго. От 2023 г. е председател и на BCOAA – Confederation of Bulgarian cultural organizations and activist abroad (Конфедерация на българските културни организации и дейци в чужбина). Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и на Дамския литературен салон „Евгения Марс“ – София. Стихове от поетичните й книги са награждавани в международни литературни конкурси в Париж, Франция, за Европоезия, гр. Лече – Италия и др.
Автор е на книгите: „Мигове и вечност“ (1997), „Космични послания“ (2011), „Мост към светлината“ (2013), „Като цвете в скалата“ (2018), „Когато думите не стигат“ (2020), „В десет въпроса“ (2021).
ДВЕТЕ КРИСТАЛНИ СТАТУЕТКИ
В антикварния магазин на Long Grove
В стъклена витрина на стария шкаф,
забравени, захвърлени в двата ѝ края,
два лебеда изящно красиви там видях,
потънали в мрака на студената стая.
Две лебедови статуетки от кристал,
две души, една във друга преродени,
но изгубени в хаоса на света голям,
като от карма съдбовна разделени.
Сгушени сред вещи и антики стари
никой не знаеше, че те съществуват.
Притихнали, сякаш самите разбрали,
че само скъпи вещи днес се купуват.
На моя шкаф са те сега един до друг –
прегърнати и сгушени във мрака.
За тях целият живот събран е тук,
щастливи, че някой някого очаква.
ПРЕЧИСТВАНЕ
Когато в една частица от безкрая
се събират полюсите
и на ада и на рая –
в пространството
се ражда
взрив…
И вибрациите на всяка клетка
се изчистват от
фалшиви думи,
сенки,
полутон…
Тогава сякаш сам Космосът
създава музика,
картина, стих –
от душата
на твореца,
изтръгнати
със вик!
КОГАТО ДУМИТЕ НЕ СТИГАТ
Не стигат думите, не стигат,
за да затворим в стих горещата лава
на вулкана избухнал в душата
и издълбал незарастваща рана.
Не стигат думите, не стигат,
за да обуздаем на бурята грохота,
който отеква в недрата на клетката
и като ехо заглъхва
в безкрайната
вечна вселена.
Не стигат думите, не стигат,
с които любов и нежност да дарим,
петте ни сетива дори са малко
и търсим още пет
да сътворим.
И тогава в тишината на космичната стая,
в която влизаме със свят благослов,
сетивата сами заговарят
с единствено слово:
Любов!
