СМЪРТТА КАТО ЗАЧАТИЕ В ЛИРИКАТА

Георги Н. НИКОЛОВ

 

 

СМЪРТТА КАТО ЗАЧАТИЕ В ЛИРИКАТА НА АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ

 

 

 

Литературният процес, както всичко в човешкия живот, се развива и променя смисъла си. Той е зависим от ценностната система на поредното ново поколение, олицетворило света. В нейната палитра част от темите избледняват и се обезличават, защото са подвластни на историческия момент, в който са родени. Други: Бог, тайнството на зачатието, любовта, смисъла на живота и смъртта, противоречивото единство между материя и дух, не се подчиняват на календарни рамки. Те са в нашето съзнание и извън него, родствени единствено на времето, което няма начало и край. Така обричат тленното на самота в пътя му към предначертан финал – забулен в мъгла маяк, зовящ човека от мига на раждане. Придружава го бледа надежда, че след него спомените пак ще мъждукат. В кого? Защо? Докога? Въпроси, които се стремим да отпъдим с ясното усещане, че годините се топят и отминават. Затова пък животът става все по-ароматен и желан. Или, както споделя в “Награда” Александър Геров,

 

Дълги години вече

аз съзерцавам смъртта…

В това се крие, човече,

смисъл и красота.

 

Аз чрез смъртта измервам

колко струва в света

сладката тръпка на нерва,

живота, мисълта.

 

И затова за награда

ще свърши моят живот,

както листото пада

от есенното дърво.

 

Темата за смъртта е сред централните теми в художественото наследство на Геров. Нейно присъствие откриваме у почти всички български поети, отразено по различен начин. За някои е героичен финал в идеологеми и партийни пристрастия. За други – митичен пристан сред океана на символизма. У селските люде, безропотно приели библейската догма, че си от пръст и на пръст ще станеш, мъждука смирено очакване. Но винаги интелектуалното прозрение, че пътищата на плът и духовност неумолимо се разделят, води до лична вътрешна борба. Срещу мимолетната природа и нейния могъщ създател. Срещу биологичната клада, в която собственото “аз” ще се стопи в праха на безлично множество. Срещу равнодушието на вече склопени очи, примирени с делничен шум и суетня… При Александър Геров тази тема е ключ към опознаване на самия автор. Неговото дарование трудно и с нежелание се докосва до определена философия и политически правила, доминиращи в съвремието. В книгите си авторът основно се интересува от смисъла на явлението “човек”. От вселенските причини на появата му върху гръдта на планетата Земя. От мига на краткото му биологично присъствие в гражданско общество, на което е подвластен привидно, защото все пак ще умре. Тогава защо се ражда? Дали мислещата плът е съсъд, от който черпи живителни сокове ембрионът на смъртта? Очакващ своето време, за да започне друг живот в небитието?.. Което означава, че пулсът за съществуване не се прекъсва, а само е подложен на трансформация извън първичния си смисъл. Той е порта, зад която се вие пътят на новото, неизвестно, послесмъртно бъдеще. По него поемат духовните проекции на земното множество, освободени от делнична дребнавост, улични страсти и негативизъм. Черупката на физическите окови се разпада и енергията-мисъл може да докосне космичната безбрежност. Да се спои в незримия свод на Вечността, спокойствието и тишината:

 

Най-хубавото на смъртта

е туй, че идва ненадейно.

Поемаш въздух със уста

и се унасяш постепенно.

 

И постепенно става леко

на мозъка ти разрушен,

че тръгваш много надалеко

и все ще стигнеш някой ден.

 

“Най-хубавото”

 

Смъртта в лириката на Александър Геров е ново начало на живот след здрачно, сънно зазоряване. В което преродената личност пуска свежи кълнове в отломките на старата физическа обвивка. Назад, някъде в прежно съществуване, остава човешкият мравуняк – трескаво задъхан, понесъл към нищото озъбени амбиции. Глъхне грохотът на делнична безсмисленост и от всичко, което биологичният лимит е дарил на материята, остава само мисловна светлина. Тя именно е реинкарнация за всеки, повярвал в нея. И като малко дете, прохождащо отново, ще трябва да преоткрие зачатието си, защото

 

В огромна слънчева пустиня

аз вече съм изпепелен.

Мен нищо вече не боли ме…

Изобщо аз не съм роден.

 

“Материя”

 

Внимателният прочит илюстрира, че между темата за смъртта и лирическия герой в “делничните” стихове на Геров не съществува граница на антагонизъм и противостояние. Границата всъщност е хармонизиране на материя и теистична символика в задъхания бяг на делничното съществуване. В прозата на дните съвременникът – разнопосочен, нееднозначен, безхитростен, или скрит зад параван от маски – е устремен към правото да трупа мъдрост от собствените си дела. Положителни са дори грешките. Те трасират пътя към катарзис и критично себепознаване. Но не чрез вглеждане в околните, нито пък с равнение по най-успелите в угасващия ден. Героят на Александър Геров е индивидуално, елитарно творение. В ценностната си система той рядко се нуждае от нечий пример, за да се усъвършенства. Мотивиран е от символи, подарени на човечеството и не винаги дооценявани в дълбоката си философска същност. Сред тях е любовта с радостните предизвикателства, към които личността се стреми дори през сълзи от болките на несподеленост и раздяла. Долавя се радостен смях от житейски удоволствия сред вино, цветен аромат, безоблачно небе и безгрижие. Все предизвикателства, недостъпни за тълпата. Защото правото да се смееш е изкуство, недостъпно за духовни мъртъвци, а “пролетта, и младостта, и всичко си отива…” Постепенно от сумрака на сцената чезнат лицата на скъпи приятели. Замества ги старостта, но тя не е приятел, а утешител с две лица. И едновременно застигнат по житейския друм странник. Който не бърза за срещата ви, знаейки, че тя непременно ще се състои. В нея има знаменателен момент: сдобряване на личността сама със себе си в различните свои житейски етапи, върхове и коварни пропасти. Тя многократно мултиплицира делничната си физиономичност. Съчетава детето със стареца, зрелия мъж – с грохнал силует на дървената пейка. Така показва другото лице – на съдник, който извлича от купела с преживяното есенцията на усвоената мъдрост. На неукротимата духовна енергия, вече отрекла биологичното в себе си. Готова да прекрачи прага на Вечността като искрица разум сред ореола от светлина на прежни поколения и чудновати съдби. В пътя към космическата неизбродност тя не е сама. Неин спътник е любовта: човешка, ласкаво-доверчива и също така безсмъртна. Любовта е везна, върху която животът и смъртта се преливат в единството на скачени съдове. Тя изгражда човека в битността му на одухотворена материя. Осмисля го като явление върху лицето на земята. И в полета му над години, поколения, социални катаклизми запазва философския аромат на човечността, за да я обезсмърти във физическата смърт. Да я изтръгва от ноктите й отново и отново, като така примирява тленното с вечността. Прави подобен съюз разбираем и желан пред импулсивния копнеж по спомени, щом назрее моментът да си отидем:

 

След твойта смърт аз срещах много

добри и хубави жени,

но никоя от тях не смогна

в сърцето ми да те смени.

 

Със теб живея. И когато

на свой ред клюмна със глава,

ще те целуна по устата

и ти ще разбереш това.

 

“Вярност”

 

Далеч съм от мисълта, че символът “смърт” олицетворява скрита религия в творчеството на Александър Геров. Той всъщност съзижда храм, под купола на който открива отговор на много житейски, съвсем лични търсения. Централното сред тях е: “Защо човек се ражда, щом непременно ще умре?” И доказва в стихове, че не съществува друга смърт, освен физическата. Разсъжденията на Геров са далеч от окултното. Напомнят старинни вярвания, в които сред пламъците на клада Феникс отново се преражда и свиква радостен пир върху паравана на тъгата. Старото вино също е рожба на изтлели слънчеви лъчи, но именно те вливат във вените мъртва сладост и сила, за да кипне отново силата на младостта. Житейският кръговрат на планетата е изграден от вечно прераждане. То няма тъмна и светла страна, а само сияние, което временно се потапя в загадките на първичния океан. И отново изгрява за раждане, любов и копнежи. Иначе казано – животът е проекция на смъртта, а тя – негово зачатъчно продължение с начало, без ясен край и точен адресат. Но със загатнат подтекст на очакване, защото към нейните брегове поколенията се устремяват като укротени вълни. Дарени с чистота и благодарност от останалите временно на житейския перон, докато всеки от нас усети в душата си покана за тръгване и е готов за него:

 

Заключвай се! Заключвай се! Заключвай се!

Отделяй се от спомени и време!

Заключвай се във себе си дълбоко –

само така смъртта ще те приеме.

 

“Дълбока старост”

 

Както често споделя в лириката си Геров, най-голямо е чудото, че живеем. За него то не може и не трябва да се прекъсва. И внушава, че смъртта е форма на живот: странна, символична, иреална…истинска. И безспорен доминант пред плашещата “вероятност” след прага да няма нищо. Аргументите на религия и атеизъм отстъпват пред копнежа на всеки човек за вечност: осезателна, или в спомена на пожълтели снимки. Но вечност конкретна и реална в смисъла на делничното. Възможно ли е делничност и вечност да имат своя допирателна? Безспорно: те са корените и клоните на дървесния ствол, даряващ живот на планетата. Те са обществото, историческата му предопределеност, отделните човешки съдби, скрити копнежи и очаквания. Всичко, което носим и постепенно изхвърляме в крайпътната канавка на дните. За да оставим най-скъпото, с което ще отключим дверите на Вечността. Става дума за любовта. За добротата и всеопрощението, закодирани в същността й. За човечността, която споява реалност и безвремие и която ни прави възвисени духом, за да усетим и изпием мъдростта й до дъно:

 

Не се измъчвай, че ти липсва живост,

че те не блазни нищо на света…

Животът е въпрос на издръжливост

по пътя към безсмъртие и красота.

 

“Съвет към един старец”

 

Лирическият герой на Александър Геров е противоречиво-праволинеен и затова: убедителен в стиховете на своя създател. Той е едновременно Арлекин и стилизиран образ на светец от икона. Във вените му кипи лудата кръв на обич към живота и неговите предизвикателства. Често греши, лута се в търсене на вярната посока за мъдро съществуване и хармония с околните. Но не желае да бъде пример за никого. Нито да е доволен от каквото и да е, освен от горещите глътки човешка наслада – в любовта, изневярата и греха, опростеното някому предателство, загърбването на идоли със спорно значение. С действията си човекът на Геров събира ценности, които ще поднесе пред нозете на своя пантократор – светеца, в следващото измерение. Те всички са в дарохранителницата на мъдростта. С нейния аромат ще откупи правото си на следващо зачатие, в което е бил притеснено сигурен. И ще направи първите стъпки в ново измерение, където властват тишината, любовта в цялата й многолика гама и мисълта. Мисълта за всеобщото прераждане без Страшен съд, без зловещи изкупления и съмнителни индулгенции за сторените грешки. И където добрината поднася на преродения току що откъснат, свеж асфодел – покана отново да изпълни кръвта си с жизненост. С безкрайна вечност (защото понякога и вечността се изморява от своето безсмъртие и иска да заспи) и с готовност да посрещаш идващите след теб. Днес, утре, нине и присно. Сега вече – винаги… Сам Геров неизменно се олицетворява с космически странник по своите редове, без да е апокалиптичен. Той не е поданик на конкретна държава, нито на социална прослойка, не е политически ангажиран. Не е и гражданин на света, а матрица на вселената. Носител на закодирана любов, житейски митарства, химерични блянове с дъх на тамян и усамотение. Скъп странник, изпратен до прага на вечния си дом и с радост посрещан отново в света на живите… Това е всъщност поетът Александър Геров в разговор със своя добър приятел – Смъртта и от странния й фотос наднича и днес човешкия му пулс. Към който, на финала на тези кратки редове, се присъединяваме и ние:

 

Бели облаци плуват натам в утринта.

Шумолят буболечките сиви.

Колко хубава беше твойта коса!

Колко дълго ний гледахме двама света!

Колко дълго бяхме щастливи!

 

“Погребение на възрастен любим човек”

 

!…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ВТОРИ РУСКО-БЪЛГАРСКИ КОНКУРС
Next post ТВОРЦИ ОТ ТРИ ГРАДА ОТПРАЗНУВАХА ДЕНЯ НА ВИНОТО И ЛЮБОВТА