search
top

СМЪРТТА КАТО ЗАЧАТИЕ В ЛИРИКАТА

Георги Н. НИКОЛОВ

 

 

СМЪРТТА КАТО ЗАЧАТИЕ В ЛИРИКАТА НА АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ

 

 

 

Литературният процес, както всичко в човешкия живот, се развива и променя смисъла си. Той е зависим от ценностната система на поредното ново поколение, олицетворило света. В нейната палитра част от темите избледняват и се обезличават, защото са подвластни на историческия момент, в който са родени. Други: Бог, тайнството на зачатието, любовта, смисъла на живота и смъртта, противоречивото единство между материя и дух, не се подчиняват на календарни рамки. Те са в нашето съзнание и извън него, родствени единствено на времето, което няма начало и край. Така обричат тленното на самота в пътя му към предначертан финал – забулен в мъгла маяк, зовящ човека от мига на раждане. Придружава го бледа надежда, че след него спомените пак ще мъждукат. В кого? Защо? Докога? Въпроси, които се стремим да отпъдим с ясното усещане, че годините се топят и отминават. Затова пък животът става все по-ароматен и желан. Или, както споделя в “Награда” Александър Геров,

 

Дълги години вече

аз съзерцавам смъртта…

В това се крие, човече,

смисъл и красота.

 

Аз чрез смъртта измервам

колко струва в света

сладката тръпка на нерва,

живота, мисълта.

 

И затова за награда

ще свърши моят живот,

както листото пада

от есенното дърво.

 

Темата за смъртта е сред централните теми в художественото наследство на Геров. Нейно присъствие откриваме у почти всички български поети, отразено по различен начин. За някои е героичен финал в идеологеми и партийни пристрастия. За други – митичен пристан сред океана на символизма. У селските люде, безропотно приели библейската догма, че си от пръст и на пръст ще станеш, мъждука смирено очакване. Но винаги интелектуалното прозрение, че пътищата на плът и духовност неумолимо се разделят, води до лична вътрешна борба. Срещу мимолетната природа и нейния могъщ създател. Срещу биологичната клада, в която собственото “аз” ще се стопи в праха на безлично множество. Срещу равнодушието на вече склопени очи, примирени с делничен шум и суетня… При Александър Геров тази тема е ключ към опознаване на самия автор. Неговото дарование трудно и с нежелание се докосва до определена философия и политически правила, доминиращи в съвремието. В книгите си авторът основно се интересува от смисъла на явлението “човек”. От вселенските причини на появата му върху гръдта на планетата Земя. От мига на краткото му биологично присъствие в гражданско общество, на което е подвластен привидно, защото все пак ще умре. Тогава защо се ражда? Дали мислещата плът е съсъд, от който черпи живителни сокове ембрионът на смъртта? Очакващ своето време, за да започне друг живот в небитието?.. Което означава, че пулсът за съществуване не се прекъсва, а само е подложен на трансформация извън първичния си смисъл. Той е порта, зад която се вие пътят на новото, неизвестно, послесмъртно бъдеще. По него поемат духовните проекции на земното множество, освободени от делнична дребнавост, улични страсти и негативизъм. Черупката на физическите окови се разпада и енергията-мисъл може да докосне космичната безбрежност. Да се спои в незримия свод на Вечността, спокойствието и тишината:

 

Най-хубавото на смъртта

е туй, че идва ненадейно.

Поемаш въздух със уста

и се унасяш постепенно.

 

И постепенно става леко

на мозъка ти разрушен,

че тръгваш много надалеко

и все ще стигнеш някой ден.

 

“Най-хубавото”

 

Смъртта в лириката на Александър Геров е ново начало на живот след здрачно, сънно зазоряване. В което преродената личност пуска свежи кълнове в отломките на старата физическа обвивка. Назад, някъде в прежно съществуване, остава човешкият мравуняк – трескаво задъхан, понесъл към нищото озъбени амбиции. Глъхне грохотът на делнична безсмисленост и от всичко, което биологичният лимит е дарил на материята, остава само мисловна светлина. Тя именно е реинкарнация за всеки, повярвал в нея. И като малко дете, прохождащо отново, ще трябва да преоткрие зачатието си, защото

 

В огромна слънчева пустиня

аз вече съм изпепелен.

Мен нищо вече не боли ме…

Изобщо аз не съм роден.

 

“Материя”

 

Внимателният прочит илюстрира, че между темата за смъртта и лирическия герой в “делничните” стихове на Геров не съществува граница на антагонизъм и противостояние. Границата всъщност е хармонизиране на материя и теистична символика в задъхания бяг на делничното съществуване. В прозата на дните съвременникът – разнопосочен, нееднозначен, безхитростен, или скрит зад параван от маски – е устремен към правото да трупа мъдрост от собствените си дела. Положителни са дори грешките. Те трасират пътя към катарзис и критично себепознаване. Но не чрез вглеждане в околните, нито пък с равнение по най-успелите в угасващия ден. Героят на Александър Геров е индивидуално, елитарно творение. В ценностната си система той рядко се нуждае от нечий пример, за да се усъвършенства. Мотивиран е от символи, подарени на човечеството и не винаги дооценявани в дълбоката си философска същност. Сред тях е любовта с радостните предизвикателства, към които личността се стреми дори през сълзи от болките на несподеленост и раздяла. Долавя се радостен смях от житейски удоволствия сред вино, цветен аромат, безоблачно небе и безгрижие. Все предизвикателства, недостъпни за тълпата. Защото правото да се смееш е изкуство, недостъпно за духовни мъртъвци, а “пролетта, и младостта, и всичко си отива…” Постепенно от сумрака на сцената чезнат лицата на скъпи приятели. Замества ги старостта, но тя не е приятел, а утешител с две лица. И едновременно застигнат по житейския друм странник. Който не бърза за срещата ви, знаейки, че тя непременно ще се състои. В нея има знаменателен момент: сдобряване на личността сама със себе си в различните свои житейски етапи, върхове и коварни пропасти. Тя многократно мултиплицира делничната си физиономичност. Съчетава детето със стареца, зрелия мъж – с грохнал силует на дървената пейка. Така показва другото лице – на съдник, който извлича от купела с преживяното есенцията на усвоената мъдрост. На неукротимата духовна енергия, вече отрекла биологичното в себе си. Готова да прекрачи прага на Вечността като искрица разум сред ореола от светлина на прежни поколения и чудновати съдби. В пътя към космическата неизбродност тя не е сама. Неин спътник е любовта: човешка, ласкаво-доверчива и също така безсмъртна. Любовта е везна, върху която животът и смъртта се преливат в единството на скачени съдове. Тя изгражда човека в битността му на одухотворена материя. Осмисля го като явление върху лицето на земята. И в полета му над години, поколения, социални катаклизми запазва философския аромат на човечността, за да я обезсмърти във физическата смърт. Да я изтръгва от ноктите й отново и отново, като така примирява тленното с вечността. Прави подобен съюз разбираем и желан пред импулсивния копнеж по спомени, щом назрее моментът да си отидем:

 

След твойта смърт аз срещах много

добри и хубави жени,

но никоя от тях не смогна

в сърцето ми да те смени.

 

Със теб живея. И когато

на свой ред клюмна със глава,

ще те целуна по устата

и ти ще разбереш това.

 

“Вярност”

 

Далеч съм от мисълта, че символът “смърт” олицетворява скрита религия в творчеството на Александър Геров. Той всъщност съзижда храм, под купола на който открива отговор на много житейски, съвсем лични търсения. Централното сред тях е: “Защо човек се ражда, щом непременно ще умре?” И доказва в стихове, че не съществува друга смърт, освен физическата. Разсъжденията на Геров са далеч от окултното. Напомнят старинни вярвания, в които сред пламъците на клада Феникс отново се преражда и свиква радостен пир върху паравана на тъгата. Старото вино също е рожба на изтлели слънчеви лъчи, но именно те вливат във вените мъртва сладост и сила, за да кипне отново силата на младостта. Житейският кръговрат на планетата е изграден от вечно прераждане. То няма тъмна и светла страна, а само сияние, което временно се потапя в загадките на първичния океан. И отново изгрява за раждане, любов и копнежи. Иначе казано – животът е проекция на смъртта, а тя – негово зачатъчно продължение с начало, без ясен край и точен адресат. Но със загатнат подтекст на очакване, защото към нейните брегове поколенията се устремяват като укротени вълни. Дарени с чистота и благодарност от останалите временно на житейския перон, докато всеки от нас усети в душата си покана за тръгване и е готов за него:

 

Заключвай се! Заключвай се! Заключвай се!

Отделяй се от спомени и време!

Заключвай се във себе си дълбоко –

само така смъртта ще те приеме.

 

“Дълбока старост”

 

Както често споделя в лириката си Геров, най-голямо е чудото, че живеем. За него то не може и не трябва да се прекъсва. И внушава, че смъртта е форма на живот: странна, символична, иреална…истинска. И безспорен доминант пред плашещата “вероятност” след прага да няма нищо. Аргументите на религия и атеизъм отстъпват пред копнежа на всеки човек за вечност: осезателна, или в спомена на пожълтели снимки. Но вечност конкретна и реална в смисъла на делничното. Възможно ли е делничност и вечност да имат своя допирателна? Безспорно: те са корените и клоните на дървесния ствол, даряващ живот на планетата. Те са обществото, историческата му предопределеност, отделните човешки съдби, скрити копнежи и очаквания. Всичко, което носим и постепенно изхвърляме в крайпътната канавка на дните. За да оставим най-скъпото, с което ще отключим дверите на Вечността. Става дума за любовта. За добротата и всеопрощението, закодирани в същността й. За човечността, която споява реалност и безвремие и която ни прави възвисени духом, за да усетим и изпием мъдростта й до дъно:

 

Не се измъчвай, че ти липсва живост,

че те не блазни нищо на света…

Животът е въпрос на издръжливост

по пътя към безсмъртие и красота.

 

“Съвет към един старец”

 

Лирическият герой на Александър Геров е противоречиво-праволинеен и затова: убедителен в стиховете на своя създател. Той е едновременно Арлекин и стилизиран образ на светец от икона. Във вените му кипи лудата кръв на обич към живота и неговите предизвикателства. Често греши, лута се в търсене на вярната посока за мъдро съществуване и хармония с околните. Но не желае да бъде пример за никого. Нито да е доволен от каквото и да е, освен от горещите глътки човешка наслада – в любовта, изневярата и греха, опростеното някому предателство, загърбването на идоли със спорно значение. С действията си човекът на Геров събира ценности, които ще поднесе пред нозете на своя пантократор – светеца, в следващото измерение. Те всички са в дарохранителницата на мъдростта. С нейния аромат ще откупи правото си на следващо зачатие, в което е бил притеснено сигурен. И ще направи първите стъпки в ново измерение, където властват тишината, любовта в цялата й многолика гама и мисълта. Мисълта за всеобщото прераждане без Страшен съд, без зловещи изкупления и съмнителни индулгенции за сторените грешки. И където добрината поднася на преродения току що откъснат, свеж асфодел – покана отново да изпълни кръвта си с жизненост. С безкрайна вечност (защото понякога и вечността се изморява от своето безсмъртие и иска да заспи) и с готовност да посрещаш идващите след теб. Днес, утре, нине и присно. Сега вече – винаги… Сам Геров неизменно се олицетворява с космически странник по своите редове, без да е апокалиптичен. Той не е поданик на конкретна държава, нито на социална прослойка, не е политически ангажиран. Не е и гражданин на света, а матрица на вселената. Носител на закодирана любов, житейски митарства, химерични блянове с дъх на тамян и усамотение. Скъп странник, изпратен до прага на вечния си дом и с радост посрещан отново в света на живите… Това е всъщност поетът Александър Геров в разговор със своя добър приятел – Смъртта и от странния й фотос наднича и днес човешкия му пулс. Към който, на финала на тези кратки редове, се присъединяваме и ние:

 

Бели облаци плуват натам в утринта.

Шумолят буболечките сиви.

Колко хубава беше твойта коса!

Колко дълго ний гледахме двама света!

Колко дълго бяхме щастливи!

 

“Погребение на възрастен любим човек”

 

!…

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top