Николай Табаков,
Носител на Вазовата награда за 2026 г.
Не съм много наясно как да изкажа огромната си признателност към гражданите на град Сопот, към експертния екип на община Сопот и специално към г-н кмета Станислав Стоенчев за това, което правят заедно и което устояват години наред, защото не е лесно в тези сложни и разнопосочни времена да се опази почитта към българското, да се опази паметта за най-българския поет на народа, за Иван Вазов. Мисля си тези дни, че наградата на името на народния поет сама по себе си представлява най-високото признание за всеки един български писател. Подчертавам – за всеки един, който се побира в характеристиките „български“ и „писател“.
Ще се опитам да обясня защо.
Ако разгледаме само понятието „писател“, веднага ще стане ясно, че този писател се труди, твори в една област, която е построена, създадена и дори осветена не от кого да е, а точно от народния ни поет Иван Вазов. Ето поради какви причини се е случило това:
В края на Българското възраждане пред родната литература възникват няколко основни задачи, които изглеждат не само крайно необходими за решаване, те изглеждат неотменими.
– Първата задача е да се установят и канонизират символните образи на българското изобщо.
– Втората задача е да се създаде националния пантеон на героите.
– И третата – да се формулира националния идеал.
С тези изисквания литературата се превръща в своеобразна не национална, а над национална институция и разбира се – веднага се появява нуждата от духовен водач. Претенции за този висок пост имат мнозина – и Каравелов, и Петко Славейков. Единственият обаче, който има правото, волята, таланта и родолюбието да бъде такъв, да бъде изцяло изграден и завършен духовен лидер, се оказва Иван Вазов, патриархът на българската литература. Няколко негови характеристики изчерпват всичко – той не само създава модерната българска литература, жанр по жанр, той изковава и модерния за времето си език. Между него и Паисий периодът е кратък, малко повече от век, но Вазов съумява да изведе езика от средновековното мислене и начин на изказ, и да сътвори една нова лексикология, една нова лексика на модерното време. В този смисъл за българския език и за литературата Иван Вазов представлява това, което представлява Александър Пушкин за руската литература и руския език. Всъщност патриархът Вазов е събирателен образ на народната памет, който притежава епически творчески размах и успява да покрие всичко, което вълнува душата на обикновения българин. И патосът. И възторгът. И отчаянието. Всичко! Творчеството му е истинско българознание. Вазов е истинският хроникьор на българските премеждия, пък ако искате и на българските разочарования.
Защото, освен всичко друго, той е поетът с най-будна гражданска съвест.
За него Боян Биолчев казва – той е осветил българската литература.
За него Николай Хайтов казва – той е стожер на българската духовност и национална идентичност.
За него Вера Мутафчиева казва – той е историкът на българския дух.
Така.
Да се върнем замалко обаче на онези две професионални описания – „български“ и „писател“, за които стана дума в началото. За писателя е ясно – той няма как да мине без патриарха Вазов, пътят му е утъпкан точно от него и друг път пред себе си просто няма, не съществува. Но какво можем да добавим за онова изключително важно определение „български“?
Вече знаем какво е сторил за българската литература и за родния език Патриарха. В прозата, в поезията, в драмата, в живота. Във всичко. Но има още нещо. Историята! Науката история говори, оценява, доказва, прави хронологии. Прекрасно, това ѝ е работата. Няма обаче историческо събитие, което да е останало в „народната свяст“, ако не е описано от литературата, ако не е обагрено от емоцията, от таланта на поета (белетриста, художника). Ами няма. За пример: Ахил е описан – и останал. Наполеон е разказан – разпознаваме го. За Христос да не говорим – ето Го!
Ето затова и нашата възрожденска история, тази, която сме учили, познаваме и обичаме, която ни кара да се гордеем, че сме българи, не е историята на сухите факти и на архивите. Напротив – тя е романтична, тя е героична, тя може да разломи сърцата ни. Защо ли?
Защото историята е „Епопея на забравените“, защото е „Новото гробище на Сливница“, защото е „Левски“ и защото е „Под игото“. Нашият най-голям и предан на България историк се казва Иван Минчов Вазов.
И ние – ама всички ние – сме точно толкова българи, колкото ни е направил Патриархът Вазов.
Ето затова ми се струва, че националната награда на името на Патриарха на българската литература е най-високото отличие не само тук, в Сопот, не само тук, в родната ни България, тази награда всъщност е най-високото признание изобщо в света за всеки писател, който помни своя род и език, за всеки творец, който може да нарече себе си „българин“.
Свещена е тя!
И мога само да се поклоня – благодаря ви от сърце!