СЛОВЕСЕН ХУДОЖНИК

 Продрум ДИМОВ

 

 

„НОВОРОДЕНИ НЕБЕСА“ – ДЕЛО НА ИЗИСКАН СЛОВЕСЕН ХУДОЖНИК

 Новата поетична книга на Калина Тельянова „Новородени небеса“(2021), която издателство „Фабер“ предложи на читателите, оставя незаличимо впечатление. Авторката е ярък представител на литературно творческата генерация през последните две десетилетия на 21 век в родния ни поетичен свят. Природната ѝ дарба да открива силата на думите, общуването ѝ с нашата и световна словесност ѝ дават куража да издаде дебютната си стихосбирка „Писмо върху пясъка“ (1999).

Като имам предвид невероятната прецизност и взискателност към себе си и високата летва, която надареното ѝ перо е издигала, допускам, че този път не е бил лек, но пък е предопределил радушния прием на книгата в читателските среди.

Сигурно това я стимулира да отприщи творческия си потенциал и още през следващите години дарява художествената ни книжнина с нови забележими поетични издания – „Предпочитам“ (2000), „Разпознаване“ ( 2001), „Лични пространства“ (2004) и др.

В своите стихове Калина Тельянова ни повежда из неспокойните си, дълбоко проникновени мисли, отразяващи реакциите на душевния ѝ свят, породени от обезпокояващия ход на социално-психологическите процеси в обществото. Чувствителните ѝ сетива улавят нравствените вибрации в обществения морал и поведение, които тя пречупва през призмата на критическото си светоусещане и излива в динамичен горещ стих. Нравственият климат и атмосфера, които витаят в живота, я заставят постоянно да мисли, да разсъждава, търсейки хармония в житейските процеси, превръща ги в лична участ и съдба, борейки се чрез художествено слово срещу моралните несъвършенства и социални недъзи.

Цялата своя философска и творческа същност тя разкрива чрез богат  иносказателен език и впечатляващ метафоризъм.

Такава виждаме Калина Тельянова и в новата си книга „Новородени небеса“, в която стиховете са обособени в четири цикъла: Частици от счупена тишина, Ж като живот, Спорещи присъствия и Отложена есен. Те се допълват в сюжетно-тематичен и емоционален аспект, формирайки цялостния портрет на лирическата героиня.

Още с първите си стихове авторката се изявява като изискан словесен художник, който ни представя разкошни картини от родния пейзаж, заселен с примамливи мигове, одухотворяващи света около нас.

Какво жизнерадостно настроение ни обзема, когато се докоснем до стихотворението „След бурята“! Гръмогласният порой е отминал и цялата природа се връща освежена в привичния си вид:

Слънцето обхожда покривите,

изпива влагата от въздуха

                    и той отново

се къпе в птича олелия.

Тревата се изправя –

                   повдига се на пръсти 

да огледа света.

 

Пейзажът в качеството си на художествен похват битува в много от творбите, като внушава с живителното си присъствие мажорна обагреност на стиха. Но авторката обикновено го използва като фон, върху който проектира социално-психологическите и нравствени характеристики на съвремието ни. Този сполучлив стилно-художествен способ завладява категорично в стихотворенията „Залез“, „Облакът“, „Черницата“ и мн. др.

 

Залез

 

Слънцето – пчелна пита

изцежда мед

зад планинското било.

Сладко свечеряване!

Сменя горчивината

от един свят,

изгубил способността

да разговаря тихо.

 

Има страници, в които пейзажът е тъжен, печален, отчайващ, когато  болката и мъката минават допустимите граници на равновесието. Авторката ни хвърля в ужаса, връхлетял стотици български села. Изоставени от безпомощните им обитатели, те гаснат и изчезват безмълвни от географската карта на днешна България.

 

Къщите –

самотни старци

с ревматични кости.

Отеква в мене тихото им охкане.

…………………………………………………….

Забравени от милостта човешка

са вратите –

дори случайността не праща никой тук.

…………………………………………………….

Спи времето с превръзка на очи.        (Село)

 

Тези редове са своеобразен реквием, който гнети и взривява будната гражданска съвест. Подобни горестни изповеди звучат в стиховете и на други съвременни творци – Георги Константинов, Боян Ангелов, Ирина Велева и др.

Гняв и възмущение струят от стиховете, в които Калина Тельянова поставя на осъдителен прицел бруталната нравствена деградация и морална разруха на днешния объркан ден, обрекъл на унизително съществуване милиони хора на земята.

 

Нищите

 

Плачът ми

е за тези,

чиято ненаситност

прибира от бедността

дори обола,

предназначен

за лодкаря на Стикс.

 

Трудно поносими са напрегнатото ежедневие и нощните безсъници на пишещите, в повечето случаи тяхната участ е да пребивават в самота. Ето и пример от стихотворението Нощ:

 

При опит за разлистване,

тъмнописът ѝ се рони.

…………………………………………

В междуредията – стих –

пърха с неизсъхнали крила,

дописва самотата ми.                   

 

Общувайки с поетичния свят на талантливата и интересна авторка, читателят в никакъв случай не остава с впечатление, че тя утвърждава някакво униние и безизходица. Напротив, Калина Тельянова е един неспокоен, негодуващ, но градивен, устремен към селенията на доброто дух. Това може да бъде обяснено. Наред с всичко друго, което има отношение към формирането на нейния нравствен и творчески облик,  съществен е приносът на морето – тя е родена и израсла край него, живее на неговия бряг, диша соления му въздух, носи го в сърцето си.  За нея то е поетично вдъхновение, верен приятел за изповед, чаша за причастие. Затова морето намира място толкова често в стиховете ѝ.

С очи, пристиснати по азиатски,

жаден за докосване,

хоризонтът трепти над синята гръд.

 

По брега театрално се разхождат гларуси.

………………………………………………………….

Гласовете им кибритено простъргват

в опит да запалят изгрева.

………………………………………………………..

Тук съм, за да вдишвам първозданието.

И ще бъда, докато

всеки порив на деня ме ражда.                  (Море)

 

А тя наистина е там, край морето. И ще остане – завинаги, за да продължи със завидния си талант на маринист да го изобразява в безкрайните му превъплъщения.

Дълбоко вглъбена в себе си, със силен дух, с неугасваща надежда за един по-съвършен свят, романтична по душа и сърце, авторката има скъпи преживявания, които пази ревниво и пренася през живота си. Като започва  със „снежна топка в ръката на детството“, тя открехва тук-там в книгата сакралния си интимен свят. В своите сърдечни изповеди е твърде пестелива, но въпреки това успява да ни пренесе в света на свидните ѝ на сърцето трепети – чисти, светли, неповторими. Ето част от стихотворението Любов:

Запътени към теб, стъпките ми

са по-леки от перца –

сините перца

от птицата на Метерлинк, която

може би търси моето рамо.  

Те тръпнат –

      всеки миг

ще се превърнат в крила,

надмогващи всички меланхолии,

      съмнения и болки.                     

 

Изповед дълбоко искрена, която извисява това велико чувство до най-високия пиедестал. То ни зарежда с енергия, придава смисъл и съдържание на нашето съществуване.

Подобни емоции откриваме и в други творби на авторката, които показват изключително креативен характер.

Тези най-общи впечатления не изчерпват художествено-естетическите достойнства на изданието, предложено ни от един талантлив, професионално подготвен и ерудиран автор. Наред със сюжетно-тематичния обхват на стиховете, трябва да се даде дължимото и на художествената форма, където авторката се представя като своеобразен новатор.

Книгата „Новородени небеса“ нарежда поетесата Калина Тельянова сред творците, които с таланта си допринасят за обогатяване и модернизиране облика на днешния ни поетичен свят, на българската литература и култура.

 

 

Един коментар към публикацията “СЛОВЕСЕН ХУДОЖНИК

  1. Прекрасен анализ на книгата на Тельянова, за нейните стихове на може дасе пише по друг начин.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ТОЙ БЕШЕ СЛЪНЧЕВ ЧОВЕК
Next post ПО ВЪЛНИТЕ НА ИСКРЯЩАТА ДУХОВНОСТ