СЛАВЧО ЧЕРНИШЕВ

(1924 – 2000)

АДМИРАЛ ЛИЗИМАХ

Ледено червено слънце без лъчи. Мъртъв пейзаж като изхабена черно-бяла снимка. Малко рибарско градче – пусто и отчаяно от дългата зима и тежкото страдание на морето – вечна жертва на всички ветрове.

Това заварихме вчера, когато пристигнахме с гемията “Аполония Понтика”. Беше средата на март – един шантав и противен месец. Но ние бързахме. Трябваше да се срещнем с адмирал Лизимах – така го наричаха по Южното крайбрежие. При това – без насмешка и гавра. Той изглежда беше нещо като платаните, рибарската марина и крепостната стена – нещо естествено, неизменно и вечно.

Не го познавахме. Бяхме чували само, че бил иманяр като нас и че цял живот търсил съкровището на адмирал Лизимах – един от генералите на Александър Македонски, същият онзи Сашко, който навремето ограбил половината свят.

Търсехме ограбеното. Нашето предположение бе, че щом имането не е намерено на брега, трябва да е скрито под водата. Този Лизимах бил водолаз от военния флот и ловец на сюнгери в гръцките морета. Може би ще е полезен.

Обаче снощи не го открихме в пристанищното казино, където всяка вечер съзерцавал безмълвно пълната чаша, кротко приседнал на самотна масичка до тезгяха: унесен, печален, почти несъществуващ.

Съдържателят на заведението барба Нико Чауша каза без никакво издевателство, че негово превъзходителство се е запил на друго място, ала не посочи къде – с възпитания израз на човек, който умее да пази чуждите тайни, или да не си пъха носа в тях.

По-късно разбрахме, че барба Нико е мъж милосърден и добър, макар и доста сприхав, и пръв благодетел на бездомния моряк – позволявал му нощем да дреме на масичката, за да пази казиното.

То ухаеше на печен карагьоз, а синкавият дим от цигарите висеше като изкуствено небе над неуморната глъчка. Рибарите неистово се надвикваха и човек би помислил, че се карат и че ей сега ще се хванат за гушите. Нищо подобно. Те просто така разговаряха…

Днес валеше сняг от сутринта. Рехав, на едри парцали, както в руска опера. Светът бе станал прекалено красив, мокър и затова неприятен. Ние с барба Йорго – механикът на гемията, се запътихме към работилницата за поправка на лодки и кораби. Казаха – там ще намерите адмирала. Бяха стари рибари, сериозни хора. Ние повярвахме.

Заснеженият пясъчен бряг бе пуст, работилницата – подозрително тиха, а може би се преструваше на умряла. Сигурно работниците клечаха край нажежената печка и кротко пиеха. На празното пространство до хелинга и морето стърчеше една изоставена катафалка, навярно общинска.

В нея лежеше един мъртвец, покрит с черга и затрупан от снега.

Ние приближихме, озадачени и разтревожени.

Мъртвецът се присегна за шишето до главата си, отпи една едра глътка и май че пак умря. Виното беше червено, тъмно. А морето на големия залив – черно като катран – сред ослепителната белота на деня.

• Този ще пукне – каза състрадателно барба Йорго, предпазливо приближи и тихо добави: – Нищо не се знае, може мъртвеца да е луд…

Един гларус се завъртя над катафалката и пресипнало изкрещя. Беше нещо недоволен. Разбира се, от нас. Сигурно се готвеше да закуси с умрелия. Или с отворената консерва на капрата.

• Извинете, търсим адмирала – каза барба Йорго. – Къде е той?

Мъртвецът подскочи и рече с дрезгав бас:

• Оп-па!

Огледа ни с невинните си очи на самотник и се усмихна.

• Тук съм!… А други са в Сингапур…

Ние се представихме и казахме защо го търсим.

• Дадено – съгласи се адмирала без никакво колебание. – Вървете на гемията и ме чакайте там. Ще пристигна след час. Къде е тя?
• По вълнолома – казах. – Но не обичаме много да чакаме.
• Аз съм кавалер – засегна се адмиралът. Хайде, мекия. Трябва да си изплакна душата…

Забави се доста повече от час. Небето внезапно просветна. Ние почистихме гемията от кишата. Приличаше на медуза, изхвърлена на брега.

И тъкмо бяхме решили, че този ни върза на фльонга, една корабна лодка излезе като призрак от тържествения снегопад и се залепи на нашия борд. На греблата се хилеше един як младеж с лице на негър. По-късно научихме, че го наричат Черното. Хилеше се, защото адмиралът, явно пийнал, се мъчеше да прехвърли на палубата богатствата, които бе донесъл.

Накрая Черното го съжали и на часа се справи с две тенекии солен карагьоз и солена сардела – подарък от риболовните кораби, голяма тумбеста дамаджана – подарък от винарската изба, торба с рибни консерви – подарък от фабриката и пет бели хляба в брашнян чувал – подарък от градската пекарница.

Това много ни впечатли. Изглежда градчето обичаше своя единствен адмирал.

• Цигари не взех – каза опечален Лизимах. – Тук няма цигарена фабрика… Е, барба, дай една, че ми изгоря джигеря – и запуши с велико удоволствие.

Имаше вид на благородник – бе слаб, среден на ръст, с къдрава бяла коса, лице като стара, доста поизмачкана навигаторска карта и подчертано възпитана обноска. Явно някога е бил хубав мъж. Носеше дебел зимен пуловер – бледо-лилав, удивително чист – и флотска зимна куртка с лъскави жълти копчета. А на врата – алена кърпа.

Много ни хареса. Беше пират и половина…

Така той се пресели на гемията, която имаше широк кубрик с четири койки, дъбова маса, две пейки и шкаф за примуса и храната.

В очакване да се подобри навигацията, ние се заровихме в книгите, морските карти и безкрайно далечната история.

Адмиралът бе вещ познавач на крайбрежието…

На другия ден духна белия вятър лодос, снегът се изпари и ние тръгнахме на юг. Трябваше да използваме лъжливата пролет, за да се приютим в заливчето до устието на субтропичната река…

Там лудият вятър поднасяше своите бесни съболезнования на черните, отдавна оголени дървета. Утешаваше ги, обещаваше им разкошни времена. Те повярваха и скоро се раззелениха в райското поречие, населено от гъсталаците на лесове, лиани, капини, смокини, тамариски и тръстики. Замириса неудържимо на пролет. Най-после цъфнаха милите диви цветя…

Закотвихме гемията до брега и вързахме малката гребна лодка на левия борд. По време на преход я влачехме на буксир. Беше широка, много устойчива, удобна за хвърляне на мрежи и за подводни работи…

Силна пролетна светлина правеше морето да изглежда като цветна картичка – ярко и красиво. Ние знаехме измамното й свойство и този път не бързахме. Защото, уви, няма пролет край морето, тъй като неизменно духа онзи остър и студен вятър серекос, който прелита от юго-изток и съдира кожата на магаретата и рибарските ръце. После – в средата на май – лятото идва изведнъж, а с него и летовниците.

Та, започнахме да хвърляме калкански мрежи. Тежък, уморителен труд. Но поне имаше много риба. Разменяхме я срещу бабек, яйца, пилета, сланина, печени агнета и розово вино, които донасяха хората от близките села.

Веднъж пристигна с магарешка каручка една висока, кокалеста циганка, старица някаква, с дразнещи кристално-сини очи на гърмяща змия. Предлагаше крадени яйца, малки прасенца, дилафи и джезвета, както и ханджари.

Още като я зърна, адмиралът се развика и я прогони, а тя го прокълна.

• Тази е вещица – оправда се той. – Знам я аз нея. Щом се появи и носи нещастие.

Ние с барба Йорго, който бе руснак от Одеса, не вярвахме във вещици и твърде се изненадахме от иначе кроткия тих адмирал.

Той не риболуваше с нас – било му омерзително, но за сметка на това се оказа превъзходен кок. Умееше да готви много вкусно – да не му се надяваш, дето е речено…

Водите се стоплиха, ние започнахме да обикаляме с гемията красивите брегове, лимани и пещери, аз обличах неопреновите одежди и ту се гмурвах само с плавници, маска и шнорхел, ту с бутилки сгъстен въздух, а адмиралът ме съпровождаше с малката лодка. Търсехме съкровището. Вечер се прибирахме в лагуната на устието на реката…

В началото на юли дойде нещастието.

Духаше силен мелтем – лошият вятър от северо-изток, всички го усещахме в съня си и знаехме, че днес ще почиваме в тихото заливче и може да се излежаваме, колкото искаме.

• Капитане – тревожно ме побутна адмиралът. – Ела да видиш какво става!
• Какво? – промърморих недоволно аз.
• Абе ти не чу ли?

Май че бях чул нещо в просъницата си, но какво бе то – не можах да си спомня.

• Казвай.
• Пристигна цял параход с леководолази…
• Е, и?
• Далдисват и вадят разни гърнета… мъжки и женски…
• Какво от това?
• Как какво! – възмути се адмиралът. – Я си представи, че имането е точно под гемията!
• Всичко е възможно – рекох и станах.

Беше малък дървен кораб, не повече от петдесет тона – с компресор на кърмата за зареждане на апаратите със сгъстен въздух. Няколко момичета по бански се препичаха на бака в очакване да сменят момчетата, които явно работеха долу на дъното. Не бяха богини. Бяха обикновени, дори малко грубички. Богините се излежават по плажовете. И не знаят да плуват…

От кубрика излезе плътен млад мъж.

• Капитане! – весело извика той още като ме видя. – Здравей!… Как е риболова? Има ли лефер?

Ха, това бе археолога Карайотов – мой стар приятел, комуто често предавах в музея на окръжния град старинни амфори и оловни котви.

• Здравей, Ванка! – извиках и аз. – После ще се видим. Ще изпратя адмирала да те вземе.
• Какъв адмирал?
• Жив!

Ние притежавахме разрешително за подводни работи, самият аз се водех нещо като сътрудник на музея. Така че нямаше опасност да ни прогонят – при това ние се гмуркахме точно в тези води, в техния „полигон“…

Мелтемът, чието название навярно произлиза от италианското “мал темпо”, сиреч лошо време, безчинстваше вече трети ден в морето. Аз се излежавах по бански на палубата и от време на време се хвърлях зад борда, за да не откача. Печеше яко. Сухото слънце и сухият вятър действаха най-много на жените.

Снощи, като си пиехме винцето с археолога Карайотов, той се оплака, че момичетата нервничат и може да стане някоя беля под водата.

• Утре ще им дам почивка – каза.

И сега, както си лежах на палубата, зърнах нечии златисти очи, които надничаха зад фалшборда на гемията и сияеха.

Бях сам. Барба Йорго и адмирала отидоха с лодката нагоре по реката за прясна вода. Там имаше извор с огромен бадем.

Лъчезарните очи продължаваха да сияят – ласкави и загадъчни.

• Я ела тук! – казах. – Защо се криеш!

По дъбовата стълбичка, закачена за борда, плавно се възнесе една морска сирена с плавници в ръка – много хубава, много! – с черна абаносова коса и лице на изящна филипинка, подобно на тази, която бях видял само за миг в навалицата на Минданао.

• Здрасти – каза тя сияеща. – Приятно ми е – Ваня.

Скочих гостоприемно. В сравнение с другите момичета от кораба, Ваня беше щастливо изключение. Много ми хареса.

Помислете само: стройна, издължена, изваяна, с тежка гръд, може би десетина години по-млада от мен, с чудесен загар и още по-чудесни рамене…

• Заповядайте – рекох. – Нашият кораб е малък, не е като вашия, но не се оплакваме. Ние сме само трима.

Ваня веднага схвана намека.

• А ще има ли място за още един? – направо попита тя.
• Да.

Изглежда, че не повярва.

• Знаете ли, писна ми да се гъчкам в онзи миризлив кубрик – рече Ваня и започна да изстисква мократа си коса. – А и тази работа не ми харесва. Пълзиш по дъното като рак и ровиш квадрат по квадрат – нищо, пясък, тиня, скука. Няма движение, няма изненади, няма подводни пещери и скали, където те дебне нещо страшно… нали разбирате…
• Разбирам – рекох. – С други думи искате да дойдете при нас. А какво ще каже маестро Карайотов.

Ваня лукаво се усмихна.

• Той е прекрасен човек. Ако беше хубав, сигурно щях да се влюбя. Той е съгласен, а вие?
• Нали ви казах, да… А ще спите ли горе на кубрика?
• Обичам да гледам звездите… Аз не се страхувам от тях. И не се чувствам нищожна. Тъкмо обратното.

В това време пристигна лодката. Адмиралът се качи на палубата, мерна момичето и лицето му придоби каменно изражение. Това ме озадачи. Помислих, че не може да понася жена на борда – има такива суеверни моряци, ала като се вгледах по-добре във Ваня, която му се усмихваше – леко се изумих: някак смътно двамата си приличаха… Естествено, аз се заблуждавах и затуй казах на адмирала:

– Това е Ваня. Ще работи с нас.

В този миг барба Йорго възлезе с пълна туба и чу думите ми.

– А пък аз съм барба Йорго – каза старият прелъстител: той си беше женкар.

– По-кротко, барба. – не се стърпях аз.

Така Ваня се пресели при нас. Беше отличен леководолаз. Ние се гмуркахме двамата и ни провървя – не открихме съкровището, но още на втория ден открихме находище от амфори, за които Карайотов веднага ни даде предплата… Но преди това, когато се гмуркахме за последен път на това място, Ваня намери златен пръстен. Разгледах го – беше старинен. Със знаци й го подарих. Тя се хвърли в прегръдките ми и само маските ни попречиха да се нацелуваме…

На другия ден адмиралът внезапно изчезна.

Малката лодка бе изоставена на плажа зад устието. Двамата отидохме с плуване, за да я вземем.

Проснахме се с Ваня на горещия пясък. По избелялото лятно небе стремително се движеха на юг бели, почти триъгълни облаци, съвсем като издути кливери. Ние ги гледахме, мълчахме и може би мислехме едно и също.

• Трябва да ти призная – рекох, – че адмирала ми липсва…
• Той цял живот ми липсва – каза Ваня.

В първия миг не обърнах внимание на думите й – после се сепнах.

– Защо?

– Той ми е баща.

Настана мълчание.

• Сигурна ли си?
• Напълно. Аз го познах веднага като дойде да вземе археолога…

Ваня се надигна и се подпря на лакет.

• Не мога да разбера само едно: защо избяга тъкмо когато го намерих най-после… Да знаеш колко дълго съм го търсила!… Не трябваше да бяга. Аз не му се сърдя. Не го укорявам… Може би се срамува от себе си… Как мислиш?
• Нищо не мисля – казах. – И няма да те разпитвам.
• И да ме разпитваш, нищо не знам. Никой не знае какво става между двама души. Никой не знае. Само те си знаят… Както ние сега…

Ваня скочи, подаде ми ръка и ние се запиляхме сред пустите дюни – златни в светлия ден…

Август – месецът на мелтемите, силно разбърка морето. Вече нямаше никаква видимост под вода. Следобед вдигнахме грота и бавно и възхитително гемията се понесе към рибарското градче.

В тревожната жълта светлина на ветровитата вечер то имаше приказен и леко застрашителен вид. Плашех се от неизвестността, въпреки че с Ваня твърдо бяхме решили.

В казиното заварихме цяло стълпотворение от шарени чадъри и шарени летовници. Нетърпимо виеше някаква разголена певица с малки черни очила, като тия на слепите. Ние влязохме вътре.

Адмиралът все така безмълвно съзерцаваше пълната чаша, кротко приседнал на своята самотна масичка до тезгяха: унесен, печален, почти несъществуващ сред хаоса от кресливи келнери и всеобща врява.

Ние двамата с Ваня застанахме пред него.

• Ще се женим – казах.

И настана онова ужасно мълчание, от което най-много се отвращавам. Особено когато продължи по-дълго и започва да прилича на отказ.

Най-после адмиралът излезе от своя унес и строго каза:

• Може… – помълча, усмихна се и добави: Сядай и главно – черпи!

Барба Йорго донесе три стола.

Ние седнахме…

… Така открих съкровището на адмирал Лизимах – един благороден стар моряк, хвърлил котва в една пристанищна кръчма.

Както се досещате, това съкровище си имаше име – казваше се Ваня.

1997