Славка Зашева е родена през 1972 г. в Пловдив. Живее и работи в гр. Стамболийски. Завършва специалностите Предучилищна педагогика и Начална училищна педагогика в ПУ „Паисий Хилендарски” – гр. Пловдив. Има защитени професионално-квалификационни степени в ДИПКУ – Стара Загора, ДИУУ – София и ДКПРПС – Пловдив. Първите си стъпки в света на поезията прави в ранните си ученически години. През годините е редовен член на литературен клуб в гр. Стамболийски, който в началото на дейността си издава литературен вестник. Нейни творби са публикувани във в-к „АзБуки“, в електронното списание „Литературен свят“, във в-к „Литературен глас“ и във в-к „Словото днес“, влизат в сборниците на Националния конкурс за учители творци през 2013 г., 2015 г. и 2017 г. Удостоена е с призови грамоти за участието си в Националния поетичен конкурс на името на Пенчо Славейков (2019 г.) и в Литературния конкурс „Наследници на траките“ в рамките на Международен фестивал „Дни на тракийската култура“ – 2020 г. Автор е на стихосбирките „Родена от пръст и жарава” (2014) и „Сюжети за вятър“ (2018). Член на Съюза на българските писатели и на Дружеството на писателите – Пловдив.

* * *

Здрачът с тънките си нишки

едва удържа

къщата на хълма,

люлее пълен двор

със самота.

Още миг

и ще се скъса.

* * *

Започна от невръстната сълза.

В онази тънка тишина,

в която си замина

най-старата ми баба,

останах.

Най-трудно се разделям.

Толкова отдавна

се разделям,

че не помня как.

НИЧИИ

Връхлитат ме белите птици,

сълзите.

Не се тревожи за косите ми.

Ще вдигна няколко

черни подпори,

които горих и гасих,

горих и гасих,

почерняха от буйни огньове

и с въглен белязаха

на времето младите кости.

Ще вдигна покрив

високо, високо,

светлината от мене ще проси.

Далече и късно е,

времето зрее във гроздове.

А очите ми –

реки ненагазени,

свободни и ничии,

ще отплават с белите птици.

Не се тревожи за косите ми –

опожарени,

в пепелта коленичат.

* * *

Там,
където ме няма…
Градът събира
почерци
в тротоарни тетрадки
и мълчи за тебе
на първия срещнат.

Там,
където ме няма,
барове пият
самотно
нощта до капка,
до ръба на масата
с изгорелите свещи.

Колко ветрена плът
ще изгние,
без коричка от хляба
да струва;
колко пъти,
обгорена,
ще пада и пак ще зараства
накриво.

Там,
където ме няма…
Докато аз те целувам.