СИМЕОН АСПАРУХОВ /СТИХОВЕ

УНИСОН

 

Няма друг в ръждата ни да посмее цвят да посее.

Дъждът трие межди и трови мними богоизбрани.

Бурите, заради ветровете ни без посоки се смеят.

Зад зимата зъзне нетърпелив плод. Разголва раните ни.

Раними и наранени, рискуваме да посеем плевели

зад заревото, в здрача зарята да ни подмине,

да зазида началото ни, в което сме се оплели.

Как да пристъпим през прага, за да подхванем поминък

за двама – под знака на свойто споделяне.

Да сме в обща бразда, а не в кал и тиня,

да изпреварим времето извън пределите му.

Пролетта идва винаги с дъжд.

И няма да ни подмине.

 

ЛЮБОВ

 

Преплувах смело погледа на очите ти,
изпразних го от забрани и от съмнения,
прелистих мислите в теб и ги почистих,
а най-черните – в моите бели погребах.

Убедих те – спокойна да крачиш,
да чуеш гласа на земята под босите стъпки,
улових те преди да паднеш, сякаш
те оплетох с въже от прегръдки.

Разнищих зародиша на твоето отчаяние
и се свлече дрехата облачна, крила лицето.
И останах до теб с обещанието
да съм всеки твой удар
аз –
заедно със сърцето ти.

 

ЛЮБОВ (НЕ) Е…

 

Любов не е прошепването в ухото,
а уместно изпусната дума наслуки.
Едничка връв от прежди в кълбото,
рандеву с окото – тайнство в пролуки.

Любов не е случаен трепет по тялото,
не е капка в роса, цвят и разлистване.
Представлява отражение в огледалото,
въпрос и отговор „до поискване“.

Не е гласът, а послание с интонация.
Внезапност е, завихряне на вълните…
Молитва е, разпятие и инкарнация,
мигове преди смърт, после разбити.

Любов не е мъка, а огънят сред сълзите.
Не е задължение, нито нечие обещание.
Тя е фин прашец от цветя по пчелите.
Просторът в мечтите. Самопризнание.

Любов не е история. Винаги разказва сега
за поне чифт стъпки на обща пътека.
Не е сломен спомен за лятото под снега.

Любов има, ако човек живее в човека.

 

КЛАВИШИ

на майка ми, Мария Цветкова

 

Да, и аз като теб съм човек. Моля те, приеми го!

Ходя разгърден, с набола брада, неподстриган,

към всеки за поздрав ръката си винаги вдигам

и помагам на хората от трамвая при слизане.

Да, и аз като теб съм човек. От въздуха дишам.

Предпочитам не слънцето, а зимната киша,

пуша без разрешение, ако танцувам – дервиш съм.

Не знам с една дума как живота си да опиша.

Да, и аз като теб съм човек. Събличам се в сиво.

Понякога с близките си съм две очи, мълчаливи,

а от чуждите болки сърцето си по-често свивам –

разбивам мечтите си – без прахан ми е огнивото.

Да, и аз като теб съм човек. Силно боля и обичам.

Губя воля и цели. Губя се, търсейки. Не е отричане.

Заради смъртта се страхувам. Но не своята. Всяка.

От студени ръце, в които някой преди е плакал,

от неотворени писма, неизпратени, неполучени,

от споделени истории, от които поуката не научих,

от неизпълнени обещания, отлетели като пасажи,

от клевети, от омерзение, от омраза и от миражи.

Да, и аз като теб съм човек. Имам едно сърце само.

Колкото и книги да прочета, после и свои да пиша,

приеми ме – ням, обикновен и невеж. Любовта там е.

Без теб животът е самотно пиано. Липсват клавишите.

 

 

МЕТАФОРА

 

С трясък небето ме стресна,

изви се уплашено вятърът,

прелетя рязко птица в отвесното,

заслепиха ме лумнали факли.

Аз вървях след тях нататък

по пътека с обрулени макове,

минах през някакви релси напряко,

покрай перони, смълчани в очакване.

Без да зная къде съм тръгнал,

с всяка крачка налучквах посоката,

подминавах настръхнали ъгли

и усещах, че ти си наоколо.

В този свят на джуджета и великани

времето няма стрелки. То се носи по вятъра.

Днес сме тук, а утре ни няма –

любовта е която остава.

И тя не е метафора.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post КНИГА НА ДИМИТЪР МАРИНОВ ДОСТОЙНА ЗА ГИНЕС
Next post ПРИЯТЕЛСТВО МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И АРЖЕНТИНА