Петър ХАДЖИНАКОВ
Една интересна стихосбирка може да постави толкова въпроси, че разсъжденията върху нея да имат и теоретичен характер, т.е. да се игнорира, дори условно, подтискащата разлика между критика и теория. В подобно отношение с критиката е стихосбирката на Тодор Згуров „Небесна пътека“ /Изд. „Български писател“,2024/, чиито лирически откровения са обединени условно в шест основни цикъла: 1.„Просъница“ – интроспективните реминисценции и асоциации на личностното, субективно и самоаналитично „АЗ“ в контекста на противоречивите, драматични реалности в съвременните параметри на все по-усложнения свят, 2. „Небесна пътека“ – алтруизмът и емпатията, родовата и персонална памет на Личността, идеята да оставиш нещо смислено след себе си и възвишеното изящество на обичаите в народностната, фолклорно-етнографска традиция, но и приемстеността като реторичен въпрос, 3.„В Родопите“ – доминират пантеистичните инвенции на извисения поетичен дух, гледащ/съзерцаващ и възприемащ света с очите на естет и художник, 4.„Мадоните на майстора“ – странностите и чудачеството на човека на изкуството, нестандартните му подходи и решения при рецепция на класическата, извечна красота, латералните медитации и съновидения в процеса на работа – тайните на творческия акт и Душата на Художника, 5.„Към по-младия приятел“ – истинският, извисен патриотизъм на автора, поднесен в определено програмен, нравствено-дидактичен императив, откровена сатира на гротескността и извращенията в обществено-политическия живот днес – сега и тук; подмяната на ценностите в съвременността, подчинена на всички възможни грехове и пороци, чийто най-ярки носители са представителите на властта и новобогаташите. 6.„А Дунав все тече“ – относителността на времето и пространството, и персоналното съществуване в неговите релативни превратности и превъплащения в диапазона от малкото момче до мъдростта на стареца само след мимолетни мигове време, като всеки от тях обединява условно десетина поетически текста.
„Цикълът“ е организиран по логиката на структурно метафорично и идейно-тематично цяло, и звучи не като единен семантичен модус от десетина стихотворения, а като произведение от органически синтезирани тематично-композиционно единици. Всъщност поетичният сборник „Небесна пътека“ е впечатляващо като естетически и интелектуален продукт, синтезирал в издържаното книжно тяло артмодула на около петдесет изстрадани лирически изповеди, родеещи се с болката, с възторга и любовните мечтания, с катарзиса и емпатията на обикновеният човек, понесъл вечните си въпроси, проблеми, търсения, бленувания и мечти през страданията и изпитанията на времето, през бита и битието на грешния свят, през инобитието на вярата, надеждата и любовта, които го крепят и превръщат в истинска личност със своите победи и поражения, извисявания и падения!
Приятелю, пътека отредена
все някак си ще извървим,
ала предадем ли майка и Родина,
какво ли друго ще да удържим?!..
В това четиристишие е синтезирана основната идея на филантропа и истинския родолюбец Тодор Згуров – императивни послания, благословии и заклинания, сугестиращи реципиента сега и тук, и в бъдеще – програмно послание, превърнало се в христоматиен пример и образец за урок по патриотизъм и достойнство!
За относителността на живота като феномен и синдром на вечността/мимолетността поетът изповяда в „Прозрение“:
Зъл вятър на забрава…
та как ли да се спре –
щом вече и над мене
тревата прорасте!?
Опростено, наивистично и по детски инфантилно зададен въпрос, който ни напомня лирическите откровения на Александър Геров, автор, с чиято поетика и стилистика този поет се родее! В същата тоналност е издържано и великолепното стихотворение „В уединение“ – екзистенциален химн на Самотата и смисъла на персоналната самодостатъчност – носталгично, минорно, елегично:
Остава вечното море
с прибоя тайнствен до скалите
и радостта от тихи дъждове,
приспала даже и мечтите…
Остава падащият лист
от дъб самотен, но вековен,
той с полета си чист
напомня ни за кръст съдбовен.
Остава и небесна шир,
и светлината от звездите –
дано намира ни в мир
и в уединение да са душите…
Ето, това са признаците, истинските знаци и характеристики за измеренията на таланта, в който се крият и великолепното чувство за детайл, и тънкото психологическо проникновение в чисто интроспективно-самоаналитичен план.
Космополитните измерения на този вечно скитащ като Ахасфер –вечния скиталец, Дух на лирическия герой, се проявяват и в най-незначителния художествен детайл на текстовете му: едноименното стихотворение „Небесна пътека“ е програмно по своя характер, своеобразна метафора на човешката хуманност и извисеност на креативния дух по законите на християнската етика, и е посветено на легендарния за Родопите майстор-чешмар Земфир Манчев – Бай Манчо –„…хванал стотици извори и ги превърнал в живоструйни чешми, изградени със собствени средства, като повечето от тях познават силата на Молитвата…“ Мистика, езотеризъм, тишина и преклонение пред величието и силата на човешкия дух, се излъчват от посланията и сугестията на словесния модул на лирическия текст.
Повечето от лирическите творби в „Небесна пътека“ притежават импровизационно и медитационен смисъл… Един малък цикъл стихове с алтруистични послания носи идеята за безсмъртието на човешката душа, нейните космополитни измерения и „конвертируемост“ в процеса на вечните превъплащения и трансгресии в обсесията на емпатията и благородната саможертва: „Навярно“, „С усмивка на дете“, „Акорди“, „Гладиатор“ са изненадващи с идейно-тематичната проблематика и естетико-художествените си решения текстове, достигащи нивата на творческите постижения на автори като Атанас Далчев, Александър Геров, Иван Цанев. С много лиричен романтизъм, мечтания, съновидения в другото – „по-висше състояние на Духа“ се отличават повечето поетически текстове на Тодор Згуров, при когото всичко е натурално и органично в същността си, като че имплицитно експоприирано от недрата на вечната природа – майка, по чиито закони сме длъжни да живеем, за да постигнем хармония със себе си и всичко друго, в чиято симетрия и единение е закодиран „Ключът към и на ЩАСТИЕТО“, към което се стреми всяко живо същество в магическия алгоритъм на тоталната обсесия.
В чисто органически, природно-пантеистичен план са издържани стихотворенията: „Осланени“, „Бяг“, „Стрък трева“, „Море“, „Лудо биле“, „В Родопите“, „Ноември“, „Тракийските могили“, „Тръстика“, „Ветрове“, „Върхове“, „Вечер е…“, „Повик“, „Щури птици“, „В тъмната гора“… в руслото на интроспективния душевен мир и спокойствие са издържани текстове като: „В Уединение“, „Сън“, „Лекокрило“, „Към по-младия приятел“/едно наистина знаменателно, синкретично стихотворение, поливалентно като семантика и послания, с много силен публицистичен апломб, с поразяваща социална и обществено-политическа аналитичност./
Деструктивното в иронията и сатирата се използва максималистично с цел разграждане и деконструиране аксиологическата семантика на традиционната естетическа система и ценностите ѝ, генерира се един креативен процес на трансформация, която ни показва нови аспекти на нещата, нови носенс тип съседства и нови хоризонти, ракурси и аспекти на очакването. Стихотворението-ирония е насочено да заличи установените граници, да пренесе нещата в други измерения, да ги лиши от статичност. И точно това стихотворение се родее като естетика и поетика с неговите проникновени и така актуални днес сатирични епиграми, част от които са събрани в сборника „Епиграми“ /Изд. Изток-Запад, 2021/.
Поетическите текстове на Тодор Згуров тръгват от една дума, от една мисъл, от едно чувство, доминиращата идейно-тематична обсесия се конструира от рационалната мисъл-хрумване, инсайд-догадката, закодирана в множество асоциации, в резки, понякога не съвсем лесно обясними противоречия! И в тази креативна логика поетическото прозрение го обсебва тотално и от тях той извайва творба, впечатляваща със сублимацията на интензитета в спектограмата на чувствата! Агресивните, кумулативни чувства го обземат спонтанно и все така спонтанно се асоциират в творбата му! Импровизационният характер на тази поезия води до неочаквани предели, които имат „наивистичен“ характер! Той също е неочаквано сантиментален, но тази сантименталност е органична, функционална, като често зазвучава като живописна картина в наивистичен стил, като в нея е закодирана детската чистота и детския поглед-мечта, а това почти инфантилно чувство е вид високоорганизирана ментална енергия и е вид отпор и яростна съпротива на СТРАДАНИЕТО, неистовото желание да се освободи от повсеместната негативна емоция!
В заключение – „Небесна пътека“ е проникновена и впечатляваща като художествено-естетически търсения и постижения стихосбирка със значим, приносен характер в жанра на „ТИХАТА ЛИРИКА“ и в контекста на съвременната национална поетическа традиция.