ЕМИЛИЯ КАМЕНОВА
Вариации на критическото мислене
Този стих на Есенин, цитиран от Иван Динков, разкрива нагласата му непрекъснато да прехвърля мостове от настоящето към миналото, да откроява трагичната същност на преживяното, а мракът да бъде разпръскван от позицията на морален императив. Много относителна е връзката между поколенията и диалогът между тях често е показно сценичен, защото обичайно борбите на едните остават непознати за другите, за да поемат после по подобни успоредни прави. Иван Динков нееднократно заявява, че за поетите мъртвите са по-дейни от живите. Постепенно е станала систематизацията, отпаднали са наносите и истината там, където я има, свети. Пак той в „Епопея на незабравимите“ възкликва: „Ех, защо ги няма старите поети!“, а всъщност още приживе става не само „ известен с неизвестност“, но и с онази мяра за словото, което може да обхване всичко.
От Иван Динков тръгваме към Никола Иванов. Книгата му „Иван Динков“ е портрет на 40-годишен труд, когато през годините позицията на критика е била в пълно партньорство с твореца. Монографията, литературната анкета, изследването за автентичността между гражданското поведение и написаното, записките от срещите с него и накрая избраното от книгите на Иван Динков създават една панорама от ракурси и към автора, и към неговия свят. Никола Иванов прави своя прочит на всичко сътворено от Иван Динков и изгражда ценностната си скала за твореца, който със словото си събира в едно българските исторически времена и откроява къде е народът, къде е населението, колко жизнени са първичността и настъпателността на мимикрията. Голямото достойнство на книгата на Никола Иванов е, че той обхваща един творчески и житейски път, директно заявява предпочитанията си, точно назовава проблемите и е безуслоно честен към това, което Иван Динков му е дарил при съвместното общуване.
В Монографията още в началото за поета, който беше заявил, че едва ли има трети ад след съвестта и стиховете, Никола Иванов подчертава, че Иван Динков може да се обърне към най-тъмните страни от преживяното, но никога насилието и думата „враг“ не намират място в текстовете му. Ярко е присъствието на изстрадалите, а издевателствалите нямат шанса да бъдат индивидуализирани и се разтварят в собствената си отблъскваща същност.
Това, което е създадено преди него, той прелива в една болезнено автентична „своя“ литература, в която не допуска позата на ментора, а на мислителя, съзиращ опасността, необезпокоявано съществуваща пред очите на всички. Тук е и нещастието, но то не е само личната трагедия, разтърсващо предадена със смъртта на бащата, както и изпреварващите смъртта на майката стихове, които разкриват предстоящо изживяване. Иван Динков тръгва към универсалното, можещо да свърже невидимо безброй читатели. Никола Иванов тук прави своя скала за поемите в българската литература – „Изворът на Белоногата“, „Септември“ и „Поема“, написана в нощта непосредствено преди погребението на бащата на поета. Това е и прощаване, и размисъл за устоите, които могат да противодействат на всички изстъпления, убедени, че са непреходни. А в този контекст неизменно се откроява въпросът за живота, който идва и си отива, за да възкръсне отново. Затова и специално място е отделено на „Победа“ с блестящата поанта „Никоя победа не връща мъртвите“. В него споменаването на „мършата“ не е случайно, тъй като на фона на така обичаната от поета есен, се появяват силуетите на Яворов, Ясенов, Мърквичка и след като утешението е само временно, над всичко остава убедеността, че доброто у човека трява да бъде съхранено.
Ако това са творби, които са откроени заради фундаменталните си послания, то вниманието в книгата се насочва и към директните твърдения. Те не са само разказ за времето, защото в поезията на Иван Динков то спокойно може да не бъде конкретизирано. В „Монолог“ са онези „сладководни поети“, за които реторично се пита кой им плаща, за да хвърлят хайвера си върху трудните съдби на другите, които стоически ги изтърпяват. Проблемът е изключително актуален, защото всяко време има своите глашатаи на поредното „ново“, удостоени и актуални, а всъщност безпомощни, но като че ли вечно трябва да се чака онази „разбойница“ на Атанас Далчев, за да се произнесе над тях. И в този момент Иван Динков се обръща не към населението с много устни в устата, а към народа, който е „скептичен“, „лъган“, но е „достоен“. Провокирана е асоциацията към кулминацията на „Новото гробище над Сливница“ след онова разтърсващо „Българийо, за тебе те умряха…“ как се подчертава, че родината е достойна за своите синове и те са достойни за нея. За това пледира и поетът. В анкетата той подчертава : „ В написаното от Вазов е българската тайна и заветна светиня, там е българският национален шифър.“ Свой код за този шифър има и Иван Динков. Това не е пресилено твърдение, а отношение към усета да се проникне в света на Патриарха.
Всъщност на два пъти в книгата се появяват екстремни характеристики. Първата е от Никола Иванов за „Почит към литературата“. Определя я като най-дисидентската книга в българската литература. Опозициите, които извежда са: честност – безчестие, съвест – безсъвестност. В пределно лаконичните фрагменти на Иван Динков се открояват оценките за живи и мъртви писатели, за творческата индивидуалност и вписването ѝ в спецификата, но и повторяемостта на поредното българско време, за отношението на твореца към темата, за същността на изкуството и неговата форма. Втората, открояваща се с категоричността си оценка, е на самия Иван Динков за „Спазми от отечеството“ – „ Не зная дали е добра, или лоша, но ми се струва, че това е най-антибългарската стихосбирка. Не казвам дали е добра, но е най-антибългарската, ако се разбира правилно думата антибългарска.“ И продължава: „Много е трудно да бъдеш български поет, идиотско е да бъдеш български поет, но няма на кого друг да бъдеш. И тези рефлексии, и тези спазми, тези гърчове, тези огорчения, това непрекъснато да разбираш, че наистина обратната страна на раната е също рана, непрекъснато да ти правят сърцето на игленик, това преобладаващо българско население, непрекъснато си в едно състояние на спазми.“
Не само да си български поет е трудно. Известни са резервите на българската критика към прозата му, които преминават в директни нападки. Всякакви удари могат да се понесат – все пак вече е преминато през една криза – претопяването на стихосбирката „На юг от живота“. Романът „Хляб от трохи“ е отхвърлен от всички посоки. Не може да се възприеме тази несрещана до момента сплав от метафори, гротеска, сентенции. Зад тях прозират исторически факти, национален характер, пародирани прояви за характерни ситуации. Срещу Иван Динков са отправени обвинения, които звучат познато – той не подкрепя родното, а го дискредитира. По този повод Никола Иванов подчертава, че с тази преиграна в праведността си атака е пропусната възможност за развитието на гротесковата проза.
Само че се появява „Докосвания до България“. Доловима е връзката между нея и „Епопея на незабравимите“. Иван Динков отново е верен на себе си и от конфигурацията на епизодите създава представа за духа на времето. В предговора той подчертава, че не очеркът, а отделният епизод може да разкрие човека по-впечатляващо. Книгата започва с убийството на Александър Стамболийски. Толкова е безпощадна в изчистеността на фактите, че напомня за известната карикатура на Илия Бешков как в отговор на Тронното слово Александър Цанков е понесъл поднос с главата на Стамболийски. Книгата завърша с убития партизанин Стефан Куцаров, завършил с пълно отличие Художествената академия, а между две сражения рисувал на амбалажна хартия. В съпровождащия си текст Никола Иванов обобщава, че идеалите на тези хора могат да бъдат приети или отхвърлени, но са били чисти и никой не е останал жив. Големият въпрос е за съдбата на идеалите.
При Иван Динков сондата винаги влиза в неподозирани дълбочини. Появата на „Навътре в камъка“ е не само изненадата, че може да се пише и така. Тя е разказ и за различните поколения и за собствения път във времето. Личното и картината на представените години разкриват един свят на отношения и творчество, който свързва собствената биография с написаното. Моралният кодекс е ясен, но около него винаги има тълкуватели, които се произнасят върху по-специализираните казуси, за да формират общественото мнение. Това е и неговата постановка за махалата, която може да убие, а отечеството – да възвиси. Никола Иванов сполучливо перифразира Иван Динков, че макар и гол, царят си остава цар и това трябва да е ясно на всички.
От особено значение е, че в книгата намира място литературната анкета. Това е говорещият Иван Динков, едновременно скромен и убийствено точен в оценките си. Само неговите отговори представляват едно друго продължение на „Почит към литературата“. Съхраняването на словото му отново насочва към таланта, непрекъснато коригиращ. Той е убеден, че авторът сам трябва да си прави „избраното“, а останалото ще довърши времето. На твореца, който е бил години наред професионално затрупан с „щайги с мемоари“ може да му се има доверие. На фона на графоманията, оповестяваща с трогателна гордост какъв е броят на издадените книги, той говори за ценността на архива, за значимостта на непубликуваните ръкописи. Едновременно с това поставя въпроса за неотделимостта на словото от поведението на твореца. От голямо значение е как читателят възприема пишещия в една или друга ситуация на обществения живот. Проблемът за гражданския морал остава незаобиколим. Разделът „Уроците на Иван Динков“ представлява критически експеримент с въпроси от анкетата и отговори от негови творби – неоспорим е. Отделно разговорът продължава за сивия поток – винаги получаващ най-високите награди. Той е много удобен за поредната конюнктура. По тази причина в мемоарната книга „Време под линия“ големият формат изведнъж се намества в измеренията на детайла, а маргиналното подсказа генерални обобщения. Който има очи – ще ги открие.
На тази плоскост ярко очертаващи са наблюденията на Иван Динков за критиката – трудното ѝ създаване, свързаността ѝ с целия спектър от нравствени, политически, граждански аспекти, като се добави и неабходимостта от много богата култура. Пристрастията му за критиците са към Кръстьо Куюмджиев и Светлозар Игов. В това отношение той е верен на себе си, защото с „Проверка на каруците“ – времето след 9-ти септември 1944 г. и „Покрай кадифето“ – „Както беше много черно, изведнъж стана много червено – пристигна Червената армия“ и времето на социализма – гротесковият разказ въпреки опонентите продължава. Без да преиграва, има своя посока – Яворов, поетът на огромното българско малцинство, което – дано – с поезията му да се увеличава.
***
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“