Едно интервю на Тагрид БуМерхи, поетеса, писателка, журналистка, редакторка, преводачка, есеистка Ливан/Бразилия, носителка на престижни международни награди за поезия, хурналистика и световен мир, с Розалия Александрова от България. Публикувано през м. февруари 2025 г. в списание „Расийф 81“ в Германия.
Тагрид БуМерхи: Как израстването в Родопите, регион, потопен в митове и история, повлия на Вашата поезия?
Р. Александрова: Усещането, че съм част от магията на Родопа планина, се е появило, когато съм била много малка. Може би на 4 години. Тогава вече знаех, че обичам тази планина, в която беше роден баща ми. Мама също много я обичаше. А леля ми често ме молеше: Хайде, Розалка, кажи някое от твоите стихотворения. И аз започвах да говоря, но нищо от това не си спомням. Майка ми и баща ми също ми разказваха легенди и предания за борбите на родопчани за свобода и за новите неща, които според тях бяха важни в живота ни. Живеехме бедно, но никога не съм се чувствала бедна. Това беше по-скоро усещане за липса на някои лакомства и кукла, която така и не получих в детството си. Но стремежът към красивото винаги ме е мотивирал да я търся и откривам в детайлите на живота. Истински започнах да се занимавам с поезия – писане и изграждане на собствен вътрешен модел на приемане на информацията – стиховете – стана след 32-та ми година. Дотогава бях написала не повече от 20 стихотворения. Винаги съм се чувствала част от големия свят – Земята, Космоса. Фактът, че съм от Родопите, подчертаваше, че любовта ми към хората просто е започнала оттук. Тогава не знаех за прераждането. И не можех да си обясня колко близки чувствах всички страдащи по Земята.
Тагрид БуМерхи: Вашето пътуване в света на книгите започна в много ранна възраст. Как тези ранни преживявания оформиха бъдещето Ви като писател и поет?
Р. Александрова: За мене книгите са истинският приятел, който съм имала в детството си. Майка ми четеше постоянно. Аз също чета постоянно от най-ранна възраст. Криех се под одеялото вечер, за да си дочета започнатото през деня. Всичко, което съм прочела в този живот, е надградило онова, с което душата ми е дошла на Земята. Знанията, които имам за човека, историята, философията и всичко останало, няма как да са били придобити дори и чрез книгите само в един живот.
Започнах да полагам стихове, преди да започна да уча в училище. Но после, когато станах ученичка, спрях. Някак си не разбирах защо трябва да има точни правила за нещо, което идва съвършено в ума ти. И да се налага да го преработваш, за да прилича на… някой познат поет. Всъщност от книгите получих най-стабилното си образование. Което ми помага и днес.
Тагрид БуМерхи: Какво Ви вдъхнови да преследвате кариера във филологията и как Вашето многоезично минало обогати литературната ви работа?
Р. Александрова: Аз съм дете на учителка. Завърших филология, защото другите две специалности, които ми харесваха – право и журналистика, не бяха достъпни за мене. Не мислех да ставам действащ филолог. Но в университета разбрах, че усетът ми към езиците е изненадващо добър. Значи бях на мястото си. По-късно открих и мощта на българското слово – в работата си. Разбрах колко дълбока е връзката между човека и майчиния език. Когато се върнах към вярата си в Бог, разбрах, че всеки език е създаден от Него с цел да помогне на точно определен народ да оцелява и да се развива. И всеки народ е под опеката на Твореца на Всичко, ако върви по предначертания път. Това знание придобих от квантовата и торсионната физика, с които се занимавам от 25 години насам. След 5 години работа с български ученици започнах работа като преподавател по български език на чужденци в Медицински университет в Пловдив. Това е най-продължителната ми среща с филологията – почти 38 години. Тогава започнах да уча и английски и малко гръцки език, заедно с преподаването на български. Срещите с младите хора на човечеството са благословия за всеки техен преподавател. И обогатяването, което следва тази взаимна връзка. Чрез моите студенти обикалях света и изучавах съвременните традиции и обичаи на много народи. Винаги ми е правило впечатление, че от Ливан идваха само високообразовани и изключително възпитани млади хора.
Тагрид БуМерхи: Можете ли да споделите творческия процес зад първата Ви поетична книга „Домът на моята душа“? Какви емоции и мисли Ви водеха при създаването ѝ?
Р. Александрова: Все още си спомням този вълнуващ процес на работа със словото. Бях приготвила около 60 стихотворения и с вълнение очаквах какво ще ми каже редакторът. Разбира се, от тях останаха само 7-8 и то в силно променен вид. Но тогава разбрах, че стиховете не могат да бъдат разточителни в изказа си. Многото думи не си дават достатъчно пространство, за да изразят онова, заради което са пратени на хората. По-късно научих, че и думите, както езиците, са специално изпратени като помощ на хората след Атлантида, за да могат да се разбират. И че всяка една дума тежи много на Божествения кантар. Затова тя трябва да се види, да се чуе и изговори така, че да бъде истински забелязана и полезна.
Тагрид БуМерхи: След като сте публикували над дузина поетични книги, как подхождате към еволюцията на Вашите теми и стилове в писането Ви?
Р. Александрова: Когато навлязохме в хилядолетието на новите енергии и задачи пред човечеството, беше естествено да откликна на тази вътрешна моя потребност и да споделям в стиховете си темите и виждането си при изграждането на новия свят, започнал с Новото хилядолетие. На преден план излезе духовността на човека – неговото съзнателно отношение към Бога и към себе си като пратеник на Бога тук, на Земята. Всеки поотделно също има лични задачи. Това е и целта на човешката еволюция – да бъде в крак с еволюцията на Вселената.
Тагрид БуМерхи: Вашата поезия е преведена на много езици. Как се чувствате, когато думите Ви достигнат до публика в различни култури?
Р. Александрова: Радвам се от сърце на всеки превод и се чувствам безкрайно благодарна на хората – преводачите, които са се спрели на моето стихотворение и са му подарили от безценното си време и знания. Това са подаръци от Бога и човека. А дали думите ми са стигнали до хората – достатъчно е да зарадвам едно сърце и да усмихна едно лице със стиховете си, за да се почувствам щастлива и благодарна.
Тагрид БуМерхи: Като основател и главен организатор на Международния фестивал на поезията „Духовност без граници“ какво Ви мотивира да създадете такова събитие и как се разви през годините?
Р. Александрова: След 2000 година, когато започнах да се занимавам с новата парадигма – за невидимия свят, започнах активно да участвам в други поетични формации. Малко по-късно с четирима колеги – три поетеси, един физик и един химик създадохме клуб за квантова поезия – да разберем на практика и теория какво точно означава. По-късно групата се разпадна, но получих импулс да събера мои приятели поети от Лондон и Полша на една литературна среща в България през май 2015 година. Това беше първият Международен фестивал на поезията. Нарекох го „Духовност без граници“ . Мисля, че името на фестивала само говори за себе си. И се надявам така да остане.
Тагрид БуМерхи: Бихте ли разяснили концепцията за „квантова поезия“ и как тя се свързва с работата Ви като поет и учен?
Р. Александрова: За пръв път чух това понятие, когато един непознат дотогава човек – инженер-химик Димитър Димитров, нарече едно мое стихотворение квантово. Беше 2003 година. Вече се занимавах с квантова теория. И това, което ще споделя, е групово откритие, което е фиксирано в аналите на българската наука. Квантовата поезия идва при Поета като информационен пакет и се енергетизира от неговите физически сетива, превръщайки се в думи, които той полага върху белия лист. За да „се роди“ квантово стихотворение от един поет, той трябва да бъде готов за резонанс (общуване) с Вселената. Неговите сетива трябва да бъдат чисти. И не на последно място – поетът трябва да пренесе информацията такава, каквато е дошла. Без промяна и без допълнителни „фойерверки“. Затова квантовата поезия е кратка, но в нея има всичко – един мисълобраз, оригинален. Думи, обединени от една идея. Мисъл, която, идвайки от висшите сфери на битието, може да бъде само добра, силна, любяща и закриляща.
Тагрид БуМерхи: Каква роля играе духовността във Вашата поезия и как я интегрирате с осезаемите аспекти на живота?
Р. Александрова: Мисля, че всичко, с което се занимаваме, е или духовност, т.е. отговаря на представите ни за Духа, изпратен от Бог. Или обслужва низшите сфери на битието. Ако човек има трудности, а всеки има такива, той може да се допита до Върховния Творец – БОГ, АЛЛАХ и да разбере причината за страданието си. Когато го осъзнае, страданието ще се оттегли. И човек ще има възможност да бъде отново щастлив. Същото се отнася и за народ, който е в страдание. Това не значи, че ние трябва да умуваме, докато нашите братя или сестри страдат. Ние помагаме най-силно като им изпращаме истинска чиста любов, за да преминат изпитанието. Ако се намесим и станем страна – изпитанието идва и при нас.
Тагрид БуМерхи: Като човек, дълбоко ангажиран с международни поетични общности, кажете кои са някои от най-запомнящите се сътрудничества или обмени, които сте имали с поети от цял свят?
Р. Александрова: Наистина съм благословена с много поетични приятелства и немалка част от тях са и чисто човешки. Мога веднага да спомена Вашето име, уважаема световноизвестна поетеса и личност Тагрид БуМерхи! Към него прибавям и други – също така обичани и уважавани от мене личности и поети: Алекси Врубел, Ева Петропулу Лиану, Агрон Шеле, Проф. д-р Джийнет Еурека Тибурсио Маркес, Туфик Зохур, Златан Демирович, Джеймс Тиан, Нассира Неззар, Ноел Лоренц, Ханни Роуелър, Натали Биссо, Алиция Куберска, Софи Чен, Клаудиа Пиччинно, Сокол Демаку и много други.
Тагрид БуМерхи: Как балансирате ролята си на поет, редактор и преводач и с какви предизвикателства се сблъсквате при управлението на тези разнообразни отговорности?
Р. Александрова: Живея на Острова на Поезията. Тя е мое ежедневие, храна и хоби. Смисъл и удоволствие. Балансирането малко ме затруднява само ако имам неотложни семейни ангажименти.
Тагрид БуМерхи: Ритуалът за хляба на Фестивала е красива традиция. Как се роди тази идея и какво значение има тя лично за Вас?
Р. Александрова: Тази идея е многовековна традиция и част от битието на българина. Хлябът е свързан с оцеляването на човека. Хлябът е символ и на гостоприемството, любовта, сътрудничеството, хармонията между хората. Хлябът е истината за нас – кои сме и защо сме. Той е поезия на ежедневието. Като Въздуха, Слънцето, Водата и Земята. Затова добрата поезия е хляб за душата. Най-важната нужда за духовния растеж на човека. Ритуалът за Хляба само напомня тези истини и сътворява един народен обичай, в който участват всички поети. Те наричат хляба (дават свои имена и пожелания на своя роден език на една българска пита) и се създава атмосфера на дълготрайни емоции и приятелства. Ритуал колкото личен, толкова и метафоричен като реалността, в която живеем.
Тагрид БуМерхи: Как виждате връзката между поезията и изграждането на мира в глобален мащаб?
Р. Александрова: Думите са мощно средство (нарочно не казвам оръжие) за преобразяване както на личната, така и на обществената реалност. Думите, изпратени от БОГ, АЛЛАХ, ПРИРОДА – от ТВОРЕЦА на всичко и всички – чрез един Поет, имат многократна сила. Те остават и изграждат невидимата основа на нашето бъдеще, което всъщност е всеки следващ момент. А невидимата основа е тази, която утре ще видим до себе си или в себе си. Затова е важно думите, които градят, да бъдат от яка смес и добра мисъл. Иначе страданието продължава. Мирът не може да бъде само регионален. Това не е мир. Мирът не може да бъде само личен. Нито „цивилизован“ – стига на мене да ми е добре. Това е глобален въпрос, в който са заложени животите и надеждите на цялото човечество. Все още човечество, което едва се пробужда от своите егоистични мечти за национално, регионално или друго частно състояние, наречено мир. Поезията може и е длъжна да бъде факелът, който ще запали душите и ще освети истините. А има и нещо много важно – мирът в нас. Как можем изобщо да говорим за мир, ако се готвим за война? Тук личната отговорност на всеки човек е да се развива, да върви към БОГ, АЛЛАХ и всичко, в което вярва, за да открие вътрешния си мир. Това е най-трудният път, но единственият, по който човечеството ще извоюва общия мир. Другото е тъжна игра на думи.
Тагрид БуМерхи: Вашата работа често отразява дълбока загриженост за благосъстоянието на човечеството. Как смятате, че поезията може да допринесе за създаването на един по-добър свят?
Р. Александрова: Добрите думи и в Поезията са сила за нашето спасение. Дори насън трябва тях да използваме. Вече години наред уча тази наука. И не е лесна, но се радвам на моментите, когато успявам да избегна думи, в които са вградени лошите състояния в човешкото битие. Всъщност неотдавна написах статия за това, как от най-ранна възраст ни учат да наблюдаваме отрицателното. „За да знаем да се пазим“. Но това е и начин, по който цял живот се оглеждаме за негативното, а пропускаме доброто, радостта. Светът не се движи само от думите, но думите притежават силата да променят света, когато са произнесени, записани и четени. Поезията използва словесния арсенал, понякога без да отчита факта, че думите могат да наранят вместо да изградят нещо красиво и добро, радостно и смислено. Затова в нея можем да прочетем и неща, които просто няма как тук и където и да било да повторя. Защото използването на думите от поетите е изцяло ЛИЧНА отговорност. Учените вече са изследвали невидимото поле на различни думи от различни езици и също така звукове в азбуката поотделно по въпроса как именно те влияят върху невидимите, а оттам и на видимото тяло на човека. Резултатите еднозначно показват колко мощно може да бъде въздействието на лошите думи. Както и на добрите. Така че с думите шега не бива.
Тагрид БуМерхи: Как ролята Ви на учител и лектор повлия на начина Ви на писане, особено когато се ангажирате с различни аудитории?
Р. Александрова: В поезията човек е себе си. От нея разбираш всичко за поета и човека. Нещо като личен поетичен код. Той, разбира се, се променя през годините. А срещата с различни аудитории може да промени временно траекторията на твоето придвижване към Него, но не може да промени целта – себепознание в името на Твореца. Това, което отчитам като влияние на работата ми като поетеса, е временното влияние на научния стил върху стиховете ми, стил, който налага свои ограничени рамки при изразяване. Или влиянието на научната терминология. („Цената на един поглед е квантова дилема.“)
Тагрид БуМерхи: Вашите научни интереси са насочени към философията и методологията на новата научна парадигма. Как включвате тези идеи във вашата поезия и есета?
Р. Александрова: Новата парадигма е това, което идва както от древните мислители, както от религиозните водачи – пророците на човешкия род, така и от съвременните физични изследвания. Физичната картина на света е драстично изменена чрез изследванията през последните 70-80 години. Вече от 2000 година новата парадигма се разпространява в някои страни като научно-популярно четиво. Не и в университетите. Знанията за невидимия свят са сакрални. Но това не означава, че те не бива да бъдат изучавани. В този ред на мисли се занимавам с наблюдения и сравнителен анализ на старата и новата парадигма в техни конкретни проявления. Например с думите, които не използвам, защото познавам тяхната разрушителна сила. Най-често използвам знанията си за невидимия свят лично за себе си – кое, как и защо го правя. А оттам ги използвам и при някои представяния на поетични и др. книги. Там се опитвам да разглеждам добронамерено текстовете с оглед на тяхната роля в развитието на човешкото общество. Всъщност – внимавам и при подбора на такива книги. Много е важен моментът, в който за себе си избирам дали дадено стихотворение е добро, с потенциал за „създаване на добро“, или е толкова тъжно, че може да разстрои хората. Избирам да записвам доброто. Изборът на темите също е много важен. Това не са просто теми от живота. За мене Поезията не е отражение на действителността, а сакрален начин за създаване на реалността на Доброто. Идеите, които подкрепят това мое разбиране, са в моите написани стихове и есета.
Тагрид БуМерхи: Какъв беше Вашият опит в създаването на сдружение „Квант и приятели“ и как той допринесе за разбирането на квантовите концепции от гражданското общество?
Р. Александрова: Това сдружение допринесе много за развитието ми като обществено и лично отговорен човек. Темите, идеите на Доброто – всичко това е процес на обучение и самообучение за участниците в сдружението. Разбира се, надявам се този опит да е допринесъл и за развитието на българското и глобалното общество. Но това ще се разбере, както казваме, „когато се върнем при Господ“. Прави ми впечатление, че все повече в България се говори за духовност. Все повече хора имат нужда да разберат себе си и този свят. А това е духовно развитие.
Тагрид БуМерхи: Сред многобройните награди и признания, които сте получили, кои имат най-голямо значение лично за вас и защо?
Р. Александрова: Всички! Всяка една награда ме свързва с определени хора и идеи в глобалното поетично братство. Това е уважение както за мене, така и за България, за българския народ. Затова съм благодарна и с отворено сърце към тези хора и наградата. От друга страна, ако в един момент съм могла да си помисля, че дадена награда е по-близка или по-далечна, по-голяма или по-малка – това са игри на егото в нас. Любовта и уважението не се измерват, като ги сравняваш. А само с искрена благодарност и обич.
Тагрид БуМерхи: Какъв съвет бихте дали на амбициозните поети, които тепърва започват да намират своя глас в днешния литературен пейзаж?
Р. Александрова: За всичко има време – за награди, поетични събития и екскурзии. Ако ги няма – вече сте ги повикали и те ще дойдат. Един ден. Но това, което не бива да се пропуска, е ВРЕМЕТО за вълнуващи срещи със самия себе си. Обичайте се и обичайте Бога, благодарете щом ви е даден талант и шанс да работите за човечеството и човека на Земята. Другото Бог ще ви го даде. Всъщност, ако си мислите, че не правите нищо важно за обществото, тъй като някой „важен“ не ви е забелязал, НАЙ-ВАЖНИЯТ вече ви държи ръката с химикалката и ви помага, и ви вярва, и ви обича.
Тагрид БуМерхи: Гледайки напред, какви са Вашите бъдещи стремежи като поет и като защитник на глобалното литературно сътрудничество?
Р. Александрова: Усъвършенстване! По всички линии. Повече чистота и смирена емоционалност в моите текстове. В отношенията ми с колегите – повече топлота и съпричастие към тези, които страдат, и към тези, които не виждат страданието им. Тук, на Земята, ние сме ограничени в разбирането на световните процеси. Нашата работа не е да ги управляваме, а да създаваме Дом за душите, в който всеки да се чувства добре дошъл. В който всеки да получи онази частица Любов, която може да му бъде нужна, за да напише най-красивата и истинска поема за човечеството. И нека бъде този свят ЧОВЕШКИ! И БОЖЕСТВЕН! А ние – поетите – неговите пазители и строители! Бъди ЧОВЕЧЕСТВО, бъди!
Тагрид БуМерхи: В заключение, какъв е Вашият съвет към начинаещите поети и какво ще кажете на читателите и последователите? Напишете едно от Вашите красиви стихотворения за нас.
Р. Александрова: Бъдете искрени не само когато пишете, но тогава е задължително – енергията, която се изпраща на всеки поет, за да я приеме и предаде на хората и себе си чрез словото, е специална. Това е „храна“ за душата и тялото. Затова от нас се иска вътрешна чистота и сила, за да не я променяме. За постигането на чистотата – всяка религия дава безценни съвети на вярващите как да я постигнат. Бъдете по-внимателни към себе си, душата си и света във вас и света, който е извън вашето физическо тяло. Това е ЕДИН СВЯТ, в който Човечеството живее и твори. Вие сте негов съ-творец. И вашата отговорност е огромна за всяка мисъл, дума или буква. Постоянно се учете да търсите доброто във всяка ситуация и то ще се върне при вас, в стиховете ви, в живота ви и живота на хората. Само така ще изградим Света на нашите мечти – на Братство, Любов и Сътрудничество.
На всички вас – пишещи и читатели, последователи и непознати – казвам:
СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ, ОБИЧАМ ВИ!
МИРЪТ Е
Съвършеното единство
на Дух и Тяло.
Мирът –
трапезата от истини.
Да станем съвършено Цяло.
Човечество.
В Любов
и Радост.
Съзидание.
И безпричинно светла младост.
В душите ни. В изгнание.
Мирът е братска среща на душите.
И не търпи омраза,
неверие и всяко нещо,
облечено за назидание.
Световен мир.
Награда близка.
За помъдрялото Човечество.
И всяка обич да е чиста.
Мирът в сърцата ни!
Да блесне!