Радослав ИГНАТОВ

… Един от първите приятели от времето на моята младост и нашето следване, един от първите приватизатори на литературната нива, един от първите новопокръстени кратковременни богаташи, рожба на случайността и легенда от най-сбърканото време в литературните процеси на българската култура, когато безцеремонните изцепки на водещите “реформатори” и деконструктори на все още устойчивия силует на българската нормалност все още предизвикваха недорадзумение и изчервяване сред сериозните хора – в най-трудното време, което съм изживявал от и без това нелекото битие, което съм имал винаги, Хитреца ме покани на работа във вестника, чийто собственик стана. Бях безработен и бях на крачка от гладната смърт. Хитреца ми намери бюро, настани ме на него, гледката навън ми хареса, разделихме се за няколко дни, колкото да си оправя нещата в провинцията, и заминах.

Когато се върнах, все още не издал заповедта ми за назначение, Хитреца ме запрати обратно на улицата, за да назначи на мястото, което ми бе обещал, едно от протежетата на протежетата на докопалите се до най-последната политическа власт типове. Протежето на протежето се оказа постмодернист. Заедно с покровителите и литературните си сподвижници не след дълго то видя сметката на Хитреца и го прати там, откъдето беше поел. Убедил се за пореден път през живота си, че земята не е плоска, след една обиколка на земната твърд, той също остана на улицата. Бяхме вече хора с еднакъв социален статут, само дето аз бях безработен зарад непослушание, а той – за безпределна послушност.

Времената отново се бяха разместили.

… А в България се развихри българският прочит на постмодернизма.

Постмодернизмът и авангардизмът са начин на съпротива, макар и в съвсем различни от нашето общество, общества. Свързани са с въпроса за премногото имане на едно и нямането на друго. Как се съпротивяваха хората, за които говоря? Та повечето от тях бяха най-големите конформисти, които светът може да си позволи да познава. Днес те са си същите. Само дето за тях под една или друга форма съществува Самиздат. Малко е страшничко. Алтернатива за преследваните от цензурата през 80-те години на миналия век, убежище за графоманите през 90-те, днес, благодарение на технологическия напредък, самиздатът е масов и вездесъщ. Нека само се замислим с какви възможности разполага сега той: ксерография, по-качествена от всякога, блогове, агрегатори на блогове, лични сайтове. Да не говорим за революционния Print On Demand – печат до поискване /ПДП/, свързващ каталогизираното съдържание на виртуалните библиотеки и личните сайтове на писатели и издатели директно с машините за еспресо-книги. Самиздатът обаче е не само технология, той е и начин на мислене – обособен и затворен, по своему комунален. Ако го разгледаме от тази гледна точка, бихме могли да твърдим със сигурност, че творческите усилия на днешните фаворити в българския литературен живот у нас също са плод на самиздат-а. И няма да сбъркаме. Нима този стремеж у пишещите да се обособяват в групи със собствена йерархия и начини за удостояване с престиж не са самиздат по подразбиране? С тази разлика, че средата се фрагментира не по естетически критерий, а според стремежа за домогване до отделните групички до финансови средства и престиж.

… Талантливото, смислено писане не го може всеки, то е трудна, изтощителна, самоубийствена работа. Тя е свързана с болката и страданието, още повече – с преодоляването, с победата ти над тях. Победиш ли болката и страданието, ти вече си осъзнал, че едновременно с нея побеждаваш себе си. А когато с тази победа, макар въображаема понякога, си надмогнал злото, дремещо в тебе самия, се получава нещо значително.

… Другите “търсения” в “словоблудството”, определяха сами себе си като начин на съпротива срещу чуждото и борба за поддържане на традиционното българско. Океанът от книжнина заля невнимателния читател на България ту с модели от величината и “естетическите” достижения на пролетарските писатели от началото на миналото столетие, ту се преформяше в епистоларен епос на средношколското занимание с думи и чувства, които изобилстват в душата на неукрепналия, но пъргав интелект, присъщ на безброй даскали активисти от среднообразователните ни училища.

Стигна се до Другостта. Не знам защо “интелектуалците” на България под “другост” дълго време разбираха чистосърдечно проявената лудост. Дали внезапната им поява на телевизионния екран или по страниците на Интернет, по таблоидите на обезобразените вестници и издания се дължаха на лошото здравеопазване или на всеобщата човешка умора; дали визията и визиите им за поредното утопично прекрояване на географско-политическата карта на света и смяната на Реда бе наредено отнякъде “горе”, дали заповедите или необходимостта да размишляват бяха подадени от хора, които съзнаваха само своята собствена, но не познаваха координатната система на обстоятелствата “време и място”, все едно, но постмодернистите в българската литература организирано започнаха да отричат всичко. Предричаше се краят на Фокнър, предричаха посмъртната гибел на Хемингуей и Фицджералд, предричаха забвение на Уитман, Чехов, Достоевски, Толстой, Пушкин, Гогол, Марлоу, Шекспир, Омир….. Пророкуваше се третата смърт на романа, кончината на литературата като начин на опознаване на човешкия род и приносител на познание изобщо – гробокопачът им този път бе Интернет, а не Телевизията, както бе в края на 60-те години от отминалия век и чийто мисловни словопостройки самият аз помня.

Появили се бяха преводите на прогнозно работещите мислители Алвин Тофлър, Хънтингтън, Лестър Търоу, Дерида, но и те набързо бяха изпратени на почивка, по същия начин, както бе изпратен във ваканция Франсис Фукояма, прорицателят, предвещаващ края на историята. На българския пазар, пак в превод естествено – появили се бяха Юрген Хабермас, Хайдегер, Умберто Еко и Джани Ватимо, Фернандо Саватер, Адолф Мушг, Ричард Рорти.

В България се пръкнаха хиляди съграждани и съселяни. Пресякло граничната линия на невидимостта, появи се нещо друго, което все по-упорито напираше да нарече себе си автор.

За постмодернизма, който в един етап се префасонира в “постпостмодернизъм”, от няколко години никой вече не споменава и дума.

… Според една ранна и доста обща дефиниция, авангардистите са “пионери и новатори в изкуството на определен период от време”. Постепенно определението за авангард се развива все повече в зоната на собствената си територия и се представя като опозиция на конкретна политическа ситуация, в която той е възникнал, обикновено взривно, без връзка с това, което се е случило преди него, т.е. с традицията. По принцип той би трябвало да се “задвижи” като противопоставяне на кича и масовата култура. При нас той се появи не като опонент на политическата ситуация, а като неин резултат. Затова не случайно е връстник на демокрацията. Днес авангардизмът вече е институционализиран, уморен, концептуализиран и трескаво очакващ музея, в който да изживее старините си. Българският авангард си остана историческият камък на раздора, за който едва ли някога авангардистите, пък и ние самите ще постигнем единодушие. Защото техният протест остана до голяма степен закотвен в традицията, от която той произлизаше и която той доразви.

Ето така всичко беше организирано и обърнато с краката нагоре, ето така Другостта стана Еднаквост.

Всичко беше сторено от хора, които живееха в поредната друга действителност. Те си представяха света по друг начин. Употребяваха същите думи, само че другояче. Всичко край нас изглеждаше тъй, сякаш е изработено на парче. Самоделно. От самодейци.

Краят на умствените забавления отдавна трябва да е приключил.

Но защо в този период от живота ми всичко живо край мен се беше вече забъркало в политическия калабалък, защо беше тази неистова битка да се настаниш във властта, защо – не успееха ли да се влеят в моментните й временни структури, – с неописуема злоба, гняв и копнеж се втурваха в редиците на опозицията, също тъй конюнктурна и временна, докато самата тя вземе властта – досадно по-конюнктурна и по-временна, с подлостта и злъчното си двуличие, с подготвените си преди един Бог знае колко време сценарии за действие, с неграмотността, липсата на компетентност и какъвто и да било опит в областта на държавническите структури и институции, със служебните и временните си правителства, с Валутния борд, който донякъде сложи юзди на дребните шмекери и крадци, на корумпираните политически функционери с всякакъв цвят и калибър, на организираната престъпност. Тоест, изречено с думите на Хорхе Борхес, всички ние си останахме сенките, които разговарят, срещат се, смеят се или плачат, карат се или се радват, общуват и се разделят, празнуват или тъгуват с други сенки, тям удобни – смъртта не е пъстроцветна, а бяла и черна; бяла и черна, но тържествуваща и танцуваща, защото е вечна, докато хората, всички хора, са багрени или шарени, но пък вдървени или печални, тъй като знаят: цветността е до време, безцветността е тяхната вечна участ, по-точно, нашата вечна участ: смъртта!…

… Станалият за нула време високомерен свят, самонарекъл се „демокрация”, по детски невинно, но упорито ме дразни със своята  празнота. Веднага след промените от 1989 година, които бяха направени не само в името на нашите деца, а и на целия останал живот, ние започнахме да подготвяме децата си за този живот. Днес управлението на страната е в техни ръце, в техни ръце са политиката, икономиката, културата, спорта и всички останали сегменти от областите на човешката дейност. Добре или зле, те се справят. Справят се не защото са кой знае колко енергични, подготвени, знаещи, можещи и могъщи, а тъй като механизмите на битието не са спирали нито за миг да работят във вековната си инерция. Тези механизми не са нито от вчера, нито от днес – най-малко са измислени от децата ни. Децата ни обаче продължават да са незрели и на 40, и след петдесетте, а не спират да се държат не като работещи хора, държат се като първооткриватели на света. Научили се да работят, макар и виртуозно с компютъра, поведението им е на хора, изобретили компютъра. Това е само част от бедата.

… Категорично не възприемам войнственото поведение в българския вариант на постмодернизма. По много причини. Една от тях е, че много преди представителите му да предявят претенциите си на писатели и поети, по една или друга случайност и при едни или други обстоятелства аз вече се бях запознал с някои от основните играчи в тази завера. Преди да се овълчат и да повярват в своята изключителност като личности, това бяха слабохарактерни издания на човешката раса, чиито места на сцената набързо бяха подготвени от политическата конюнктура, ръководена в това време от подобни на тях самоизмислили се инфантилни мърморковци, които вече на възраст, все още приличаха на деца, оставени от родителите си сами вкъщи. А оставиш ли детето си само у дома, първото нещо, с което то се захваща, е да започне да разглобява и да ломи. За тях всичко в живота беше все още игра. В безпризорните си занимания те разпарчетосваха, чупеха, трошаха, съсипваха и газеха всичко, попаднало пред очите им. След това повечето от тях забиваха по чужбина.

… защото на младини човек намира свободата си в неизвестността на света. Възрастта го принуждава да я търси в баналностите на познатия бит…

… Постмодерният човек работи с ограничена интелигентност, той има несръчен, профилирано образуван, самозадушаващ се пясъчен ум.

… По-голямата част от тези създания нанесоха непоправими щети не само в литературата, но и в целостта на българската държавност. Наричахме ги с приятели „чекиджии”, тъй като в бъдещата им мъжественост имаше още от пръв поглед нещо съмнително. Но те поотраснаха и на онези от тях, които запазиха пола си, един ден се наложи да сложат върху лицата си маската на огорчението и разочарованието – недостойната за знаменателните им личности публика не разбираше гениалните им творби! Останалите се преквалифицираха в научни работници и до ден днешен разпространяват сред студентите съмнителните си познания в областта на недоловимото от живота. С това те забавляват много себеподобни, които освен че никога няма да станат писатели, никога няма да се превърнат в интелигентни читатели. Защото на тези момичета и момчета им се губи чувството за цяло едно развитие на българската литература. За да прикрият този факт, те се опитват да гътнат всичко, направено в областта на културата преди тях. В същото време не спират да си представят света като сбор от случайности, възникнали под небето, благодарение дейността на собствените им многознайни особи.

… В рамките на една цивилизация от зида й не бива да се изтръгва нито една тухла. Интелигентните народи и нации винаги надстрояват. Ние не сме от тези народи и нации. Последствията от това са печални. Точно поради този очебиен, многоутробен в износването си факт, всяка една от областите на човешката дейност в страната ни има скоклив, недовършен, фрагментарен, антологичен характер. Приемственост няма. Без да проучат изобщо моделите на световната, а и българската „модерна” поезия, най-младите труженици в областта на българската книжовност скочиха направо в постмодерната литература. И ако като текст „Краят на историята” на Фукояма много отдавна беше отнесен от фундаменталните мислители на ХХ век към грешките в едно необикновено късогледо и крайно безотговорно политическо мислене, то в първото десетилетие на ХХІ век българските постмодерни мислители с изключително шумно  старание направиха далечните си аналогии между „свършилата се” история на Фукояма и развитието на поезията. С даскалско твърдоглавие те предвещаваха смъртта на поезията и правеха всевъзможни опити да доведат събитийно нещата до този свършек, като някои от най-безочливите измежду тях едновременно с това си подготвяха резервни пространства в областта на традиционното българско стихосложение – при това, стихосложение класическо дотолкова, доколкото беше подсигурено с неспокопсани рими от римния речник на българския книжовен език; чувството за ритъм Господ беше пропуснал да им предостави на разположение. Като имаха предвид наградите, които получаваха в разрушителната си дейност, те със сигурност вярваха, че призовите места в поезията винаги са се раздавали по наряд, стига да те има на сцената.

… С един от неуморните представители в областта на тази деятелност се запознах при едно от принудителните си завръщания в града, където бяха преминали детството и моето юношество.

В лицето на младия все още по онова време човек имаше нещо необяснимо старо, отсъстващо, приковано някъде другаде. Бях му доверил някои от болезнените тайни на своя живот, той на мен, много повече. Разкрил се беше пред мен след като аз го бях сторил, и го беше направил съвсем пресметливо. Това ме накара почти веднага след разговора да се сдобия с усещането, че петите на този човек са космати. Но вече бе късно. Освен че и днес се възползва от някои мои професионални идеи, които бях имал неблагоразумието да развия пред него тогава, за нула време той беше успял да направи тайните ми достояние на целия град, което по-късно превърна живота ми в ад.

Човек винаги трябва да се предпазва от изповедните нюанси в общуването си с хората.

Обикновено се случва така, че споделиш ли нещо интимно в съдбоносен за тебе момент, колкото по-далечен ти е събеседникът, толкова по-склонен е към злоупотреба с мигновената близост, която си му оказал. Точно тогава си отмъщава за далечното разстояние между вас двамата той, точно тогава, без да подозира дори, той ти доказва, че с пълно основание в нормалните времена от своя живот ти непрестанно си си задавал въпроса: Защо въобще контактувам с подобни природни несъответствия?

… Въпреки всеобщия шум, който ме заобикаля, въпреки всичко, в живота ми все още има тишина и спокойствие, които ми позволяват да виждам и чувам първозданния свят, както Кенет Уайт го нарича. В първозданния свят всичко е несиметрично, сурово, несантиментално, неотрупано с козметиката на синтетичните размишления. Този свят обаче не е светът на примата.

…Модерният артист се движеше между абстрактния свят и вулгарно личното. Постмодерният – между реалния свят и егоцентризма. Което в българския му вариант кой знае защо ме кара издалеч да долавям миризмата на застоял въздух, немити подмишници, скъп парфюм, високи изисквания, ниски идеи, гнила реалност и лудост, проявявана от съвършено нормални човеци.

… Нищо в човешката история не е гарантирано от съдбата, нито е вечно. Оказа се обаче, че „напредъкът” в „постигнатото” през последните години не е необратим процес. Изобретателите на новите литературни канони нито спасиха литературата от половинвековната кичозна летаргия  на соцреализма, нито промениха стереотипа. С малки изключения /Борис Христов,  Николай Кънчев, Константин  Павлов, Екатерина Йосифова/, отново се гласува доверие на неможещи и доказали неспособността си за художествени открития хора. У нас винаги се случва едно и също – кадърните отстъпват пред вресливата демонстративност на незнаещите и непосветените. Българската част от света прояви още веднъж готовността си да демонстрира, че още не е изминала целия път, за да достигне езика, с който трябва и има право да се самодоказва. За мен все още е притеснително да издавам лутанията си в дилемата това нарочно ли е или случайно. Или просто е непрофесионално. А за новаците, които боязливо отстъпват назад, за да не ги помете падането на „соцреализма”, то си е чисто разочарование: не стига, че някой ги е метнал с най-новите си опити в областта на изящното слово, ами го и принуждават да смята, че си има работа с най-интелигентните представители на човешката общност. Защото се оказа, че веднага след „революцията” от 1989 година на българския духовен пазар се появиха „творчески”  експонати, превърнали се впоследствие в непокъртими факти от културната ни история, които недвусмислено ни показаха, че е много по-лесно да влезеш в литературата, отколкото да излезеш от нея, дори когато нейният естествен развой незабавно след появата ти те е изхвърлила от руслото си в мътните плитчини на брега.

… И какво се оказа? Невероятната кръстоска от византийство и постмодернизъм нямаше да бъде подмината или набързо забравена в културното пространство на българина, тя щеше да влезе в учебниците като една от най-успешните форми на колосална шашмалогия от всеобщата социална история на нацията. Въпреки че се оказа триумф на безсмислието и лошия вкус, на цинизма – напълно съответен с духа на безвремието, компромиса, социалното слабоумие и безочливо дръзката човешка лъжа.

… Всъщност, за какво говорихме досега? Ами че днес огромната част от възмущаващите се от кича дейци на изкуството правят именно кич! На кило. Преди да започне да пише човек, трябва да чете книги, да мисли. Много. Без да бърза. И правилно. Само тогава ще разбере, че познанието не идва от свише и че не е толкова проста работа. Трябва да се чете. Литературата иска дългогодишно аргатство. Занимавам се с писане от близо половин век. Никога не съм бързал да досадя на когото и да било с импулсите на ума си, никога на никого не съм се натрапвал. И винаги съм се чувствал смутен от изобилието на безброй неуморни нахакани труженици, готови денонощно да нахлуят в живота ми с взлом, за да ме смаят със своята първостепенност, белег на която в представите им е словото. Без да го съзнават нито за миг, това са диктатори. Дори да не подозират на колко предпоследен етап в развоя на човечеството се озовават в пътя към славата, те винаги са постигали състоянието на последния от взаимоотношенията “деец-публика”. Задниците им всеотдайно и предизвикателно лъсват. В самоотбраната си публиката обаче поголовно наказва: както обекта на своето отмъщение, тъй и себе си. Публиката не ще да чете. Публиката не ще да слуша. Публиката не ще да гледа. Публиката не ще да усеща и съпреживява дотегливи факти от лутането в душевното битие на самообявили се безчет пророци и мъдреци. Публиката не ще да е публика. Тя е съвършено безизразна не само към изявите на един или друг гламчо, комуто е допаднало да се занимава с изкуство, а и към всяко изкуство, и към изкуството като цяло. За да оправи нещата, публиката се превръща в деец на културата.

… От ранните си юношески години до ден днешен се отвращавам от неистовия стремеж на българина да влезе в редиците на някоя партия – дори сега, в третото хилядолетие след появата на Христа. Още като тийнейджър и малко по-късно, като младеж бях изключително силен физически и с главозамайваща леснина за зяпачите се справях с агресивните тъпи не само на някои измежду връстниците си, но и на значително по-възрастни хора от мен. Но с годините нещата неусетно се променяха и за съвсем къс срок от време бях принуден да разбера, че агресивното има нужда от допълнителна сила, вкупчва се в партии, които да изковат законите за всяко едно от движенията му за доминация над останалата част от света. То търси власт и винаги се добира до нея, за да продължи без да спира напред да покори, да подчини или ако не успее да стори това, да ликвидира онзи, който се изпречи на пътя му.

… Благодарение на дългогодишните си познанствата с повечето от тези човеци, като журналист аз наблюдавах и отразявах същата тази игра. При това, вършех го за предавания в ефир далече извън нашите граници. Работех в „Международна дейност” на Националното радио, а редакцията ми покриваше цялата планета с непрекъсната информация за онова време. Тази информация, за разликата от информацията за вътрешно ползване, беше различна. За България вън от нейните граници винаги се е знаело повече, отколкото в нея.

Гърмян неведнъж заек в професията, за мен не представляваше кой знае каква трудност много бързо да доловя, че пред многохилядните тълпи ден из ден се изреждаха оратори, на които познавах и кътните зъби. И то от съвсем другите им версии на съществуване. Те категорично нямаха намерение да спазват правилата в играта, към която вече бяха повели народа си. Тогава все още не успявах да овладявам чувството си за срам зарад хора, които никога през живота си са нямали срам. И така, след три,

четири години, прекарани в напразни опити да опитомя себе си, омаломощаван всеки ден и от вътрешните размествания на ръководните постове в институцията, при които се издигнаха познатите ми до смърт мутри от по-ниските чинове във втория и третия ешелон на старата номенклатура, след почти две десетилетия работа в Българско радио София, напуснах работа. Високите началници станаха подначалници, подначалниците се превърнаха в свръх началници, а се оказа, че оставам на улицата. От възмущение. А бях изграждал кариера стъпка по стъпка и бях рушил здравето си ден подир ден, тъй като по онова време обичах журналистическата професия – не само защото беше престижна: онзи неин вариант, с който се занимавах, беше свързан с изключителни отговорности и ме караше да се чувствам полезен – все пак, предаванията ми се излъчваха по цял свят. Вкъщи да, но света и тогава с трохи не можеше да излъжеш.

… Не зная колцина са почтените хора измежду моите познати, успели да напреднат в своя живот по време на демократизирането в управлението на страната, но със сигурност знам, че онези, които не смогнаха да пригодят сетива в смяната на обществената система, без нито едно изключение, са изключително порядъчни хора. И пак – без нито едно изключение, – всички те са извънредно интелигентни, градивни и силни личности, личности със строго маркирана ценностна система, хора с твърди принципи и характери. А в сегашните реалности от битието на българина освен че са вечни, принципите на тези хора безнадеждно са остарели. Това кара приносителите на качествена морална система да се чувстват напълно безпомощни. Що  за общество е онова, в което принципно се държат само слабите и объркани хора?

… И както винаги когато границите и ограниченията паднат, видими стават хората. Особено онези, които предизвикват ограниченията. Ние се придвижвахме с бавна, но неочаквана с обратите, отклоненията си от пътя и спирките скорост към един свят, ярко оцветен и изпълнен с жестокост, енергия, динамика и хаотична мръсотия – арена на безмилостно съществуване и яростна надпревара, дом на малоброен елит и множество бедни. Предстоеше милостта да се счита за слабост, безчестието, подлостта, кражбата и лъжата – за добродетели. Но в предварителното отбелязване на сценария за подготовката за новия ред и свързания с него нов свят не бе взето предвид, че в проекта личната чест, верността към самия себе си и към семейството трябваше да бъдат особено важни. А това, неосъзнато за повечето от българите, бяха основните постулати на мафията.

… Маските на т.н. „преход” паднаха. Независимо от смяната на партийната абревиатура, наследниците на старите властови структури се оказаха във възможно най-трудната ситуация, която за момента беше възможна. Защото трябваше да участват в процеса на деиндустриализация, на безпардонното разрушаване на онова, което до момента беше направено от предишните поколения в цялостното битие на държавата. Наложи се да се води „война” без противников лагер, без вражески фронт. А всички войни, водени в рамките на човешкия род досега са доказвали правотата на онзи мироглед на човека и обществото, който се отличава с широта, яснота, плурализъм, толерантност и демократичност – над тесногръдието, ограничеността, расизма, дискриминацията, мрака. Въпреки позакъснелите във времето оплаквания от този свят и носталгията към лицемерно предишния, той щеше да се съставя от живи хора, с цялата противоречивост и несъвършенство в човешкото. В „прехода” не се случи морално легитимното отмъщение, „поетичната справедливост”, която винаги е създавала от драматичния конфликт една последователно свързана и завършена в сюжетна линия история. Не се случи, защото и политическите, и икономическите процеси се извършваха от хора на стария ред. Бе неизбежно конструкторите на „новия” свят да го проектират по друг начин: в умопостройките за бъдещето на България не бе взето предвид една изключително важна подробност, която предстоеше да го направи такъв, какъвто изглеждаше: персонажът, който трябваше да го изгради, беше изцяло плебейски. Той не беше половинвековно плебейски, а по рождение – още в първата петилетка от боричканията за власт някои от умовете на нацията се отдръпнаха далече встрани, други избягаха от страната, трети измряха.

Нямаше я „войната”, нямаше я „победата”. В този смисъл, нямаше я и „свободата”, колкото и временна да е била тя винаги в историческото развитие на човешкия род. А истината е, че свободата като съзнателен акт в човешкото поведение е родила най-забележителните постижения в областта на науката, човешките права, техническият напредък. От там произлязоха паниката и хаоса, последвани от загубата на идентичност в съзнанието на човешкия индивидиум, загубата на чувството за партньорство, загубата на алтернатива на отминалия режим, и в резултат – колапс в развитието. Ние се оказахме не във временни трудности, а в системна криза. Именно системната криза е лицето на обществената стагнация – на установения фактически, ала неустойчив по конструкция и неуверен в себе си режим на стабилизация. За съвсем къс срок от време се разбра отчетливо и категорично, че ако това изобщо беше стабилизация, то това бе стабилизацията на безперспективността.

…Дълго време гледах на разпадането на България след 10 ноември 1989 година като европеец. Но когато алчността, службогонството, глупостта и общонационалната лудост добиха неимоверни размери, аз започнах да наблюдавам обединението на Европа по същия начин, както шопа е съзерцавал жирафа в зоологическата градина: Това го не мое бъде!…

И не го биваше. Първоначалните примери в това отношение бяха Гърция, Италия, Испания, Ирландия и Португалия. В процеса на  натрупване на икономическо салдо в рамките на Европейския съюз стремежът на отделните държави към самооблагодетелстване  започна да добива все по-масовия характер на шмекеруване. Вероятността националната наглост и лекомислието на всяка една от държавите членки да вкара Европа в до болка познат от близката й история сценарий с всеки изминал ден ставаше все по-сериозна. А като имам предвид времепространствените възможности и потребности на западните цивилизации, влезе ли се в подобен сценарий, можеше да се окаже, че погледът на Запада към Близкия изток и този път е къс и силно разместен.

… Промяната?…

Днес светът живее в състояние на постоянен, дълбоко прикрит, маскиран ужас. Някои го назоваваха Осама бин Ладен, професионален търговец на страх. После дойде ИДИЛ. Сега думата просто е „тероризъм” – след оповестеното по доста странен начин убийство и изчезването на тялото на Страшилището от земната повърхност направо в глъбините на морската шир. Идеолозите на „глобалното” общество нямаха нуждата да персонализират необходимостта от нагнетяването на ужас в общественото пространство. Истинската причина за тази тотална  паника обаче е “Пазарът”. Той няма нищо общо с любезните местни бакали, от които всеки ден си купуваме мляко, плодове, месо, зеленчуци. Безличният, всемогъщ, превзел цялото земно кълбо терорист, който действа сякаш е Господ и досущ като Господа-Бог смята, че е вечен, разбира се. Безбройните му последователи непрестанно подвикват: “Пазарът е нервен!” или размахват предупредително пръст: “Не тревожете Пазара!”. Престъпленията на Пазара вледеняват сърцата от ужас. Пазарът граби храни, поглъща работни места, превръща цели страни в заложници и подпалва войни. За да продава войните си, пазарът разпространява страха. А страхът разпространява още повече страх – в геометрична прогресия. Двете кули в Ню Йорк от 2001 година ежедневно се срутват по телевизионните екрани. Междувременно военните разходи на САЩ удариха небето (с над $ 500 млд). Огромните суми, харчени от тази страна за поддръжка на военната машина, ни отнемат дъха, събират очите ни, подкосяват краката ни. Военните им разходи само за месец и половина могат да нахранят целия свят. Всеки път, когато Пазарът кресне: “Напред!”, индикаторът за измерване на опасността скача, удря червената зона и всички страховити съмнения се превръщат в реалност. Войната убива в името на предотвратяването й… Днес е ред на Иран… Уравнението е просто и ясно: тази страна притежава втория по големина резерв от петрол в света, а Пазарът се нуждае именно от това. Пазарът се нуждае, за да задоволи жаждата за горива на едно разточително общество.

Световната сили са монополизирали оръжията за масово унищожение и считат това за тяхно естествено право. Когато завладяваха Америка, глобалният пазар едва се очертаваше на хоризонта. Внесената от Европа дребна шарка и грипът отнеха живота на много повече хора от местното население, отколкото мечът и огнестрелното оръжие на конквистадорите. Успехът на европейското нашествие се дължеше до голяма степен на бактериите и вирусите, използвани като примитивно биологично оръжие. Векове по-късно тези естествени сътрудници се превърнаха в средство за унищожение в ръцете на световните сили.

Шепа страни контролират световния биологичен арсенал. През 1988 година Щатите позволиха на Саддам Хюсеин да използва биологични оръжия срещу кюрдите. По онова време той беше любимецът на Запада и никой не харесваше кюрдите. Тези оръжия бяха произведени от суровина, закупена от компания в Роквил, Мериленд, Съединени американски щати. После нещата смениха местата си.

Във военно, както и във всяко друго отношение Пазарът призовава към либерализация, но не за всеки. Ресурсите остават в ръцете на хора, които се броят на пръстите на двете ръце – в името на глобалната сигурност. Садам Хюсеин беше използван, за да плаши хората. Светът се тресеше от страх. – Защо? – Защото Ирак би могъл да използва бактериологични оръжия или още по-страшно – той може би е имал атомна бомба. Човешката раса не може да допусне наличието на тази опасност, тръби президентът на единствената страна в света, използвала атомни оръжия срещу цивилно население. Че Ирак ли бе този, който изпари възрастните и децата на Хирошима и Нагазаки?

Новото хилядолетие, Милениумът?

Хората от света треперят от ужас, питайки се ще имат ли храна за утре; ще имат ли над главите си покрив, как ще оцелеят, ако – не дай Боже – се разболеят или катастрофират, или върху главите им се стовари някакво друго нещастие? Хората по света се питат дали утре все още ще имат работа и дали няма да им се наложи да работят два пъти повече срещу онова, което им се е плащало вчера. Дали капризите на фондовите борси няма да погълнат пенсиите им или те ще хлътнат в черната дупка на развилнялата се инфлация. Днес хората от градовете се страхуват от нападение зад следващия уличен ъгъл, треперят дали домовете им няма да бъдат ограбени или гърлата им прерязани докато спят, връхлитани от други кошмари. Хората от селата се надяват да съумеят да задържат земята си още някой ден, а рибарите не са сигурни дали утре ще имат късмет да открият все още чисти реки и морета. Отделни хора и цели страни не знаят как утре ще изплатят дълговете си, увеличени многократно от спекулантите.

Пазарната икономика постоянно извършва убийства, които не се появяват във вестниците: 12 деца умират от глад всяка минута. Благодарение на глобалната терористична организация, защитена с военна сила и наречена “Нов световен ред”, милиарди хора страдат от хронично недохранване… Силна икономика и висок икономически растеж, и въпреки това, нисък жизнен стандарт. От Латинска Америка до Балканите съдбата на младите е захвърлена. Емигрантите са принудени за загърбят семействата си и спомените, от които кървят сърцата им. Никога в някогашна Източна Европа не е имало толкова много бедност и толкова голяма миграция. Тази загуба на човешки потенциал в чужбина разрушава семейства, поражда тревога и скръб, разделя. Отчаянието на търсещите работа и страхът да не загубят работата си принуждава хората да приемат и най-неприемливото. Най-големите компании в Съединените щати забраняват профсъюзите, увеличават произволно работното време, не плащат извънредния труд. Превърнатият в религия пазар изнася тази изключително доходоносна система. В колкото по-тежко състояние е националната икономика, толкова по-лесно правата на трудещите се се смилат на прах. Правата им излитат през прозореца и се отварят следващите пространства за правене на печалба.

Целенасочено хвърлените семена на хаоса родиха плода на Новия световен ред. Бедността и липсата на перспектива създадоха  неимоверна престъпност, доведоха до паника и осигуриха хранителна среда за най-лошото. Занижените разходи за поддръжка и липсата на контрол водят до високи приходи – а резултатите са: танкер се разбива на две и изхвърля смъртоносната черна маса на петрола в морето и тя се понася към красивия бряг. Най-печелившата търговия в света води до натрупване на несметни богатства и до “естествени” бедствия. Токсичните газове от петрола са главната причина за промяна на климата и за озоновата дупка. Освен това, петролът предизвиква войни.

Промяната?…

… Когато представят апостол Павел но съд за отклонение от израилтянството, той самоуверено казва: аз съм евреин от евреите, аз съм фарисей, равнител на бащините си закони и най-умният из евреите! След като не спират да го бият обаче, като християнин, той започва да се оплаква: “Стойте, какво правите? Аз съм римски гражданин!”

Апостол Павел търси спасение от римската цивилизация, която взе, че го осъди на смърт. Осъди го на смърт и придаде друг смисъл на живота му, оплоди го – убиха го в Рим, където издигнаха храма “Свети Павел”. А това е началото на нова цивилизация.

И Атила умира, и него погребват тъй, както подобава на времето: пресушават Тиса, полагат в гробницата му съкровищата, конете, жените и военачалниците му. Но Тиса потича отново в руслото си и от Атила не остава следа. Защото не носи нравствени закони. И не само зарад това: той просто не е потърсил една стъпила здраво на краката си цивилизация, до която да застане, за да има смисъл живота му…

… Струваше ми се вече както никога досега, че винаги съм стъпвал върху терен, който не е съществувал никога под нозете ми. Ти винаги си правил като децата, казах си един ден. Цял живот си играл с опашката на змията, а чак сега се сещаш, че тя има глава…

… Не познавам занимание, сподирено от толкова неблагодарност и злоба, каквото е талантливото писане. Там ти работиш сякаш само за да предизвикаш съпротивата на посредствения ум. Случва се и така, че възбуждаш към себе си омраза у хора, чиято единствена съдбовна заслуга пред човечеството е, че са се научили да четат, при това – понякога доста неправилно.

Мегаломанията, самомнението, грандоманщината погубиха много от онези край мен, които в стремежа си да докажат, че правят изкуство, затриха много народ покрай себе си. Животът им се оказа достатъчно дълъг, за да ги убеди, че изкуството им не е вечно. Движени от инерцията, с която се бяха сдобили по време на надвикването си с другите, в днешни дни те продължават да скъсяват дните и часовете на оцелелите след мощните им изяви, но никой вече не им обръща внимание. А те? Срещали били неразбиране!…

… Усетил вече веднъж, че е сбъркал посоката, от висотата на лъжовния връх, прахосал цялата си житейска енергия, за да достигне до заветната слава, вместо да търси вината за безсмислието на своя живот в собствената си личност, човек винаги е склонен да сее огън, болести, смерч, вражда, омраза и погибел, за да накаже околните зарад опропастения си от самия него живот. Но сама по себе си, пропадналата надежда не е страшна. Смъртоносна е нейната надпревара с останалата част на света. Тя не ще равенство. Тя винаги иска победа.

… Тези ми размисли не ме обнадеждават особено. Никога не съм бил конюнктурен човек, за писател – да не говорим. В световната литература в момента печелят пет, шест автори. Някои от тях са сериозни мислители. Дори да си гений, в България от писане никога няма да спечелиш пари. Поради много причини, включително и тиражите. Смущава ме обаче едно единствено нещо: за българската литература в момента се подготвят нови канони. Гласят ги онези, повечето от които не успяха да влязат в предишните. И ги гласят по абсолютно същия начин, както се правеха преди двайсетина, трийсет години. А в изкуството няма законодатели и началници, които непрестанно да съчиняват поднормативни актове и добавят нови към установените вече условности. За всички тях сега е удобна позата на обвинители към не кой знае колко далечното минало, забравили своето собствено минало битие. Те дълго ще тичат пред вятъра в опити да извлекат политически дивиденти и да се представят като активни борци за граждански права. Ето как се постига новото неразбиваемо статукво. Как обаче да се постигне хомогенна в културно отношение държава?

Колкото до читателския прием, не знам. Засега бих бил радостен единствено от това, книгите ми да стигнат до своите читатели. Нека те преценят. Завоювал съм си правото да говоря така: не помня вече колко поколения лъжепророци съм преживял и имам право на болка…

… Банална и всеобща е истината, че колкото повече се модернизира едно общество, толкова повече се увеличават рисковете за съществуването на това общество. Традиционното обучение в училище се заменя с тестове, книгите – с телевизия, съпрузите: с временни партньори в живота. В индивидуалния си развой човекът бе вече станал архитект на социума от невежи егоисти, които нямат нито творчески потенциал, нито позиция по някакви въпроси, нито желание за създаване на поколение. От друга страна обаче всеки беше започнал да проявява особено изострена чувствителност в изискванията си към държавата: според него именно тя беше длъжна да му осигури онова справедливо общество, за което самият той всъщност нямаше никакви лични амбиции да прояви каквато и да било борбеност.

… Разбира се, не бива да се забравя – още по-малко, да се отрича постоянното призвание на американската култура да открива нови герои. В края на отишлия си и началото на новия век сполучливата находка на литературата в това отношение, а после и в киното беше открит новият мъжки типаж, който доста успешно съчетаваше три трудно съчетаеми елемента в цялостната световна литература до това време – неспокойствието, чувството за уязвимост и несигурност, и успехът. В пищното изобилие от книжнина, сред авторите на която човек вече трудно може да регистрира особени авторитети, вече се отбелязваше един особен вид другост: идеята за weird, която препраща към едно усещане, което кажи-речи напоследък обзема всички ни и то е, че през света пробягва нещо като подземно движение: наред с чувството за един предстоящ край и едно предстоящо начало си пробива път вкусът към крайното, свръхестественото, неовладяемото, съдбовното, изкривеното, страховитото – път към нещата, които, доведени до дъно, се разкриват като противоположността на своята привидност, но така или иначе се оказват решаващи. Накратко “weird” е прилагателното, което определя това наше така неустановено и така тревожно време. Време, в което самоконтролът и рационалността вече не са достатъчни и в което изплуват желанието и заедно с него, страхът да се поставиш радикално на изпитание.

Въпреки че краят не се случи и началото не дойде, тази тема с необходимостта от авторски проникновения в дълбините на поставените от нея проблеми тепърва ще занимава съзнанието на съвременния човек. И ако вместо да прави новооткрития с давност отпреди век българският писател успее вникне във все по-развиващата й се в Европа същност, би могъл да разшири, да разгърне възможностите си: българинът отдавна го бива да се рови и вниква в тоталитарната двойственост на човешката психика, което предполага съставянето на формула за разрешаване на един от най-сложните в същността си проблеми на озовалото се в по-новите си измерения човечество.

… Все още бях млад, зъбите ми бяха здрави и не спирах да се опитвам да напредна. Потискаха ме подробностите, измъчваше ме всичко. После внезапно осъзнах, че героизмът, който ми предстоеше, трябваше да бъде забравен. Няколкото души, на които държах, стояха като на пост, загърбили целия свят. Обръщах се към вроденото им великодушие, към тяхната култура, доблест и благородство, към скромността и склонността им за саможертва, към българската им състрадателност. Исках да ми помогнат да съхраня достойнството си. Сдобил се бях с достатъчно основания да смятам, че нашият народ, който според думите на тогавашните властници навлизаше в най-златния от всичките си златни векове, се беше изправил с цял ръст пред света като духовен просяк. Но приятелите ми вече си имаха друго занимание: с пестеливи злоради усмивки, те очакваха несполуките на най-издръжливите свои връстници. Това бе отмъщението им към целия свят!

… Постигнали отдавна своите лични успехи в литературата и дивидентите си във връзка с тези успехи в предишната политическа конфигурация, някои от най-близките на сърцето ми хора в надпревара се втурнаха да се впишат и в новите властови структури. Погледнато отстрани, човек можеше да реши, че не знаеха какво вършат. Но не беше така, никак не беше така. Тези хора бяха изключително умни и е нямало как да не схванат смисъла на маньоврите, с които ги вкарваха във величественото представление, нито пък да не доловят, че както всяка пиеса, тъй и онази, в която се включваха, ще има някакъв край. Не знам, но аз не спирам да  съм отвратен от това, че днес всичко изглежда така, сякаш още в онези години на ценностната си система и принципи държаха единствено слабите и объркани хора. А това не беше така, никак, съвсем никак не беше така. Явно беше обаче, че бездната на неизвестността, към която вървеше народа ми, все повече и повече се покриваше с тъмнина.

… Мина време, тъмнината обрастваше с паяжина, нещата се развиваха тъй, че населението на България вече не бе нация, не беше народ, за известно време то се превърна в електорат, за да претърпи после метаморфозите си и се превърне в учудена публика. Човекът вече се усъмняваше в истината, че всички войни, преживени от жадуващото мир човечество, са потвърждавали и доказвали правотата не на онзи мироглед на човека и обществото, който се отличава с широта, яснота, плурализъм, толерантност и демократичност, а на тесногръдството, ограничеността, расизма, дискриминацията и мрака. Слабостта, неактивността, реактивността във всичко, що се отнася до общото и излизащото извън границите на най-близките, моментните интереси – всичко това започваше да оформя основната характеристика на днешното общество като цяло, на поведението както на масата, така и на високостоящите групи. Най-важно обаче оставаше запазването и утвърждаването на основните черти, характерни за така наречения от социолозите базов тип човек, на структурите на неговите мотиви и ориентири, на очакванията и представите му за другите покрай него, на оценките и самооценките му. Всъщност това е образът на адекватния по установка и винаги към всичко адаптиращ се в реалното си поведение човек. Привикващият човек. За него като че ли в света никога нищо в живота не се променя. Въпреки това, той е непрекъснато недоволен. При цялото си недоволство обаче, той продължава да бъде несамостоятелен и асоциален, брани се от най-близките покрай себе си, изолира се, няма земна сила в света, която да го накара да организира живота си. Неговото спасение, неговата надежда, упованието му е във властта, срещу която неспирно мърмори.

Наред с тази пасивно недоволна от всички съществуващи вече две десетилетия и половина власти, в част от общественото пространство се формираше една количествено незначителна, ала социално важна група от хора, печелещи още от времето на горбачовата перестройка – до ден днешен: времето на „прехода”, времето на така наричаната все още „промяна”. Едни от тях сполучиха в бизнеса си благодарение на запазените  връзки с остатъчните разпределителни механизми на предишната система: държавни организации и полудържавени предприятия, сраснали се с държавната власт. Други успяха да запазят местата си, да влязат или да се внедрят в същата тази власт, да заемат позиции в свързаните с нея и подкрепящи я с бизнеса си бизнесобединения, банки и медийни структури. Независимо от произхода на своето благополучие, този контингент се отличава с висока лоялност към действащия режим – при пряката си зависимост от него. Този контингент е корумпиран в най-високия смисъл на думата. Приносителите му отдавна са овладели тънкостите на вековен интернационален опит и по същия начин, както държавата, се стремят да контролират все по-твърдо и по-твърдо обществената система, процесите на комуникация между ресурси и ценности, между благата  и услугите в нея. При това, споменатите подгрупи от социума нямат основания да са недоволни от начина си на съществуване и по всичко личи, че имат основания да гледат с оптимизъм към бъдещето си – с надеждата и очакването, че или днешната композиция от управляващи клики и източниците на доходите им няма да претърпят значителни промени в близко време, или самите те ще успеят да се вместят в каквото и да било евентуално по-нататъшно управление в страната. Според мен това е и единственият стремеж и на двете социални групи: да не изпаднат от съществувалото близо две десетилетия и половина статукво в обществената формация. За здравеопазването, образованието, науката и културата, пенсионерите, бездомните, за онези, които са под граничния минимум на фиксираната за страната ни бедност; за циганите и останалите извън борда поданици на днешна България, и двете посочени категории хора нямат никаква грижа, да ги мисли „държавата”!… Но България не е механичен сбор от непредсказуеми политици и ниско подстригани гангстери, артистични митничари, нискостеблени ръкопляскащи и бързоподвижни катунари.

… Демокрация – да. Европейски съюз – да. НАТО – да. Осъзна ли обаче българският писател границите на собственото си мислене, които сам си бе причинил? Усетил ли беше пораженията от властта, с която злоупотребяваше десетилетия наред? На този въпрос отговориха още 90-те години на миналото столетие: Не. Същият отговор продължаваше да обтича реалностите в литературата и през всичките десет години от началото на ХХІ век. А през това време се случиха три „епохални” неща. Първо, светът, доколкото му беше възможно, от биполярен, неусетно се беше превърнал в унитарен, за сметка на което заживя с усещането за несигурност, а войната излезе отново на мода. Второ, Европейската конституция се състоя в един твърде компромисен вариант. Трето, избухна Световна икономическа криза, която упорито се загнезди в Европейския съюз и изкара наяве недъзите на досегашното негово състояние.

… Пиесата продължаваше да се играе с постоянен успех, ала действащите лица в нея не биваше да забравят следната заложена още в сценария й конструктивна грешка: в сегашните времена на динамика и тотално планетарно политическо непостоянство, реалността – не само в бъдеще време, а и в самото настояще, за секунди вече е спомен. Светкавичен спомен от настоящето, в настоящето – за настоящето. Една от причините за това е, че тези години бяха самия знак на болката от „промяната” – особено за страните от някогашния „социалистически” лагер. И ето го парадоксът: ако не го прави безкрайно, болката спира Времето. Ще направя и заключението от твърдението си: болката спира не само Времето, болката спира „промяната”. Освен това, продължителното човешко страдание и спрялото, обозримо за съзнанието Време водят до отчаяние, следвано винаги от озлобление. А отчаянието и озлоблението са изключително истински преживявания – те се допълват и в даден момент стават едно. Каквито и да са процесите, за да се стигне дотам, те са предизвикани винаги от липса на творческо въображение.

… Когато взаимовръзката между елементите от кипежа на сенки в цялата бъркотия на нещата край нас е прекъсната и ако нишката все още е здрава, но се дължи на самомнението, егоцентризма, залъчеността, безхаберието, алчността да надделееш над всички останали на всяка цена, ти се възправяш сред хаоса, който сам си създал, а после неизбежно търсиш помощ отвън. В термодинамиката турболентното движение на въздушната маса отдавна се е превърнало в постъпателна сила, която кара самолетите да летят. Благодарение на човешкия мозък. Хаосът в гъмжащото наоколо многолюдие също е овладяем, единствено от човешкия разум.

Разумът, неотменната част от таланта. Талантът, с хармонията, целостта и стила си. Най-вече, с умението да разбираш не само света, но и необходимостите, страстта и желанията на най-отдалечения от теб планетарен човек. Било е.

Да живееш, значи да подпомагаш природата. Да подпомагаш природата означава да се усъвършенстваш. А за това трябва стил. Стилът е характер, при това, добрият стил е добър характер. Добрият характер винаги е дисциплиниран. Дисциплинираният човек е по-цялостен, по-приветлив, по-умен, по-пъргав, по-действен, по-благонравен.

Човек не винаги успява да бъде дисциплиниран. Едва хванал намордника на възможности и стремежи, на него му предстои да се огледа наоколо. И току-виж конят се уморил, каручката захване да скърца; ситни отпреде ти някой до магарешкия си впряг, притиска те друг в шанеца с празен файтон; лъскава лимузина надува отзаде ти мощни тръби; возила, натикали род и отечество в брониран търбух търсят по-широчко място за показ и те; колоездач се сурне из суматохата, пешеходец страхливо ще се озърне, да приветства с богоподобни печални очи и той шумотевицата; военна колона обзема отнейде слуха ти…

Върви този калабалък, ти си мислиш, че произтича донякъде от прозата на Йордан Радичков, но той никак не произтича от прозата на Йордан Радичков, а нейде из глъбините на българското нещение за знание, може би и изсред пещерите на нещението и незнанието на целия свят. Ниже се тази навалица и хич й окото не мига, че всичко живо край нея и то неотстъпно преплита нога по петите на своята цел, като при туй целта му е най-важната от всички важни цели в света, включително и глобалната цел на света като цяло. В това шествие, ако претъпчеш някого, ще има отпосле да плащаш до Второ пришествие; да се оставиш мърцина, да минат през теб – не върви. Отпускаш юздите, изчакваш да се пооттече този Божи добитък, този поток, опъваш ги сетне до скъсване, всеобщият ритъм ти го налага. Чак когато поводите се скъсат и увиснат в ръцете ти, ти разбираш, че полза от тях като че ли кой знае каква никога не е имало и няма да има.

Как да бъде дисциплиниран човек в тази навалица? Къде? И защо?

Е, донякъде може. И си струва.