Банко П. Банков за „Воалите на любовта” от Виолета Станиславова
Стиховете във „Воалите на любовта” на Виолета Станиславова носят усещането, че са създадени от творец, наблюдаващ света през оптиката на съзвездието Близнаци – до такава степен завладяващият подтекст на нейната поезия припокрива материята на видимото с душевната материя на изживяното. И някъде в паузите между пространствата съществува времето на поезията – струна и мембрана, верен отклик на най-тънките същности и едва доловими вълнения. Но да не се увличаме по двойнствената структура на метафората. Поданик на реалния свят, Станиславова е впечатляващо самотна в духовните си стремежи – вгледана над ежедневието, тя е и негов длъжник, макар не винаги да е съгласна с вината и задълженията, които живеенето вменява на човека. Деликатен творец, търсещ отговор на извечните, а във философски аспект – и неразрешими аксиоми на битието, поетесата навлиза в дълбочини, които са своеобразни кодирани мигове живот, валидни за всеки от нас.
Когато направиш първите стъпки по пътеката, очертана от неспокойствата й, впечатлението е, че четеш лирична проза. Не е търсен строфичен градеж, стъпков ритъм, римно обрамчване на мисълта. Напротив, словесната текстура е изпълнена със синкопи, вариабилната игра на ударенията придава особена музикалност на стиха, мисълта се разлива в широка делта, за да се влее в поанта от три-четири думи – златна цедка, задържаща възможните отговори за смисъла на съществуването.
Навлизайки обаче в поетичната гора на Станиславова, преставаш да се съобразяваш с формалните белези на класическия или белия стих. Приемаш начина, по който тя говори със себе си и със света – пречупен през нея – за същностен, единствено прилягащ за диалога й с битието. А тя задава сложни въпроси на „другия” в себе си, записва спора в съзвучния двоичен код между душа и тяло, между преходното и нетленното.
Убежище е моята душа.
Когато бездуховното наоколо
ме наранява
завръщам се при нея и тогава тя
входа си отваря и ме приютява.
Целият цикъл „Докосване” е посветен на деликатното усилие на „физическия” човек да преодолее разстоянието, отделящо го от собствената му духовност, от заложеното у него от Твореца. Да го разгадае и „хармонизира” живота си с пришепнатото свише.
За разпиления свят, моят живот
може би има
някакво скрито значение.
Едва ли до края на дните си ще събера
смисъла на онова, което Бог
е заложил във мене.
И макар, че успявам понякога
да разчета знаците на съдбата,
това не ме спасява
от двойствеността,
от инстинктите, от мен самата…
За да се стигне до енигмата:
Но аз не знам душата разум ли е –
или може би,
разумът е душата?
От подобна полюсна стилистика „вярно-невярно” е обвеян личният цикъл „Трънени спомени”. Тук опиянението и разочарованието, гневът и примирението, попилените или съхранени чувства се блъскат между бреговете „аз” и „ти”. Истината е в погледа, в преценката на „аз”-а, нищо, че „ти” от другия бряг настоява, че също е „аз”. Прозирните бои тук са сгъстени до аленото на кръвта, до черното на туша.
Ако пак се откажеш от мен…
Ако пак ме напуснеш…
ще драсна клечката –
ще се самовзривя,
за да няма и спомен
от нашата любов на Земята.
И след бурята на страстите, ожесточението и заплахите – помъдряването. Антиподите „аз” и „ти” с противоположните си заряди се уравновесяват в цялото, в цикъла „Невъзможна реалност”.
Ти си тихата ми надежда за оцеляване.
Изборът между вчера и утре.
Тайната мисъл.
Овладеният страх, обсебил душата.
Това мъдро примирение настоява да го чуе не само „ти” (другият „аз”), но и цялото изнервено днешно човечество. Помъдряването отново облича мисълта на поетесата в акварелни думи.
Всички пътища започват от сърцето ми.
Цялото е покрито с белези –
зараснали рани от стария ми живот.
Сега отново гледам напред
и често си мисля за теб.
Дали нещо помежду ни ще се получи?
И дори в моменти на раняващо разочарование и песимизъм, лекарството е в съпреживяването, съболедуването на грешките.
Всички връзки започват
с нещо незначително,
и завършват
с разочарование и самота.
Моите са малко, но трагични…
И продължителни…
Съдбоносни…
А твоите?
Една дума-въпрос и вратата за надеждата е отворена. Така поетесата, а с нея – и читателят, стигат до просветлението, до загърбване на съдбовностите на съществуването, за да се вгледат в природата, в света какъвто е в цикъла „Пясъчни дюни”. Море за двама и за всички, с дълги южни плажове, вълните, чайките, рибарските лодки, старият и нов Созопол, целият летен реквизит, помръкващ всяка есен и възраждащ се напролет, за други.
Сякаш Бог е създал само за нас този рай,
за да бъдем, макар и за кратко, щастливи.
И какво, че
Вместо риби рибарите в мрежите си ловят
празни бутилки, отпадъци
и отломки от романтичните си години.
Човек живее в изначален грях с природата. И ние, пишещите, претендиращи за морал, за пастири на читателите, не сме изключение. Затова нека бъдем смирени.
Когато посегнах към тънката, зелена като морска следобедна вълна книга „Воалите на любовта”, отначало ми се стори, че заглавието е в стилистика от друго, не съвсем днешно време. Но след последната страница в съзнанието остава усещането за полет – внимателният читател ще долови силата на поетичния гледец, дарбата, която обгръща предметната физика с тънкия ефир на вдъхновението, търсещо да надникне по-далече и надълбоко.
Банко П. Банков