Благовеста КАСАБОВА
Мнозина читатели, ценители на българската художествена литература, познават Мария В. Николова като поет. Да, тя е поет, автор на деветнадесет поетични книги, но тя е също така талантлив есеист и разказвач. В редици литературни периодични издания са публикувани нейни есета, а за разказите си печели преди години Националната литературна награда „Дядо Йоцо гледа“. Мария Николова написа мемоарна книга преди две години. Тя се посрещна много добре от читателите, а литературната преса е оцени високо. Мемоарната книга „Белези от живота“ на Мария Николова е колкото описания на случки и събития от нейния живот, толкова и оценка на хората, присъствали или били част от нейното битие – лично и професионално. Това е книга – изповед на един живот от първата съзнателна крачка, през препятствия и несгоди, завист и признания, до онова, което е постигнала като човек и творец.
Новата ѝ книга „Светулки през зимата“ е посветена на приятели и колеги, с които е работела, и колеги-писатели, с които е общувала, които са били винаги до нея и са я подкрепяли. Тя ги възприема и чувства като, както казва самата тя, „моето литературно семейство и приятели“.
„Светулки през зимата“ е конструирана в три раздела: „Минало време“, „Размисли и чувства“ и „Близки и приятели“. В първия раздел Мария Николова прави кратко, но прочувствено есе /описание на своето детство –
бедно, трудно, но светло, обгрижено от любовта на майката и стоицизма ѝ да възпита и отгледа децата си./ След него идва писмото до нейния любим, нахлул като ярка светлина в монотония ѝ живот, оживил го и превърнал го в уютно, сигурно, изпълнено с любов убежище. Вече споменах, че поетесата Мария Николова е изкушена от лиричните есета, които тя включва в съдържанието на втората част. Примерно „Две сестри“ – изповед за любовта ѝ към родната земя. За нея е живо същество, нейна сестра, която тя обича безпределно. Изпълнени с топлина и богата метафоричност са и есетата, „Любовта на есента“, „Земя и море“, „Дъжд“, „Гост на старата къща“, „Пеперудата“ и още няколко. Първото впечатление след прочита им е, че те са писани от поет-лирик, от поет с въображение От поет, чиято метафоричност има силно сетивно въздействие. Можем да ги определим и като лирично-метафорична проза с с философски елементи.
Третата част „Близки и приятели“ е малко по-приземена. Открояват се спомени за преживени мигове, изпълнени с топлина и носталгия, ала останали непокътнати в паметта ѝ. Примерно, споменът за манастирската нощ с близката ѝ приятелка Свобода, която заема светло място в живота ѝ. „Коледно чудо“ е разказ за случилото се чудо в Коледната нощ със сина на близки приятели. Топлина лъха и от спомена ѝ за Лина. Друг спомен – „Избухнали пламъци“ – е откровено преживяване и лична оценка за човешката и творческа нагласа на Таня Николова, с която преминава част от трудовата ѝ дейност. „Храм за ангели“ е изповед за онова, което носи в сърцето си за приятелката Спаска Попова, за докосването си до нея в есента на живота си, но докосването се превръща в трайно приятелство. Вълнуващо е стихотворението, което ѝ е посветила Мария, „Българска мадона“. Тъжен е споменът за отишлата си рано приятелка Мария, чиято памет е още жива у авторката. Подобни думи може да се кажат и за другите спомени.
„Светулки през зимата“ затваря кръга на голяма част от живота на Мария Николова. Началото идва от книгата „Белези от живота“, а „Светулки през зимата“ озаряват житейския и творчески път на авторката, пробождат мрака и така осветяват пътя ѝ напред.
Новата книга на Мария В. Николова е изповедна сага за обичта, за споделената обич на приятели, близки, колеги, с които е преминала голямата част от живота ѝ – труден и лек, весел и тъжен, тежък, но извисен от крилете на поетично и есеистично творчество. „Светулки през зимата“ е искрено изтръгнато от сърцето ѝ признание за обичта и предаността на приятели и близки.