СВЕТОЗАР КАЗАНДЖИЕВ С НОВА КНИГА

НАЙ-СЪКРОВЕНОТО

Бележка по повод новата ми книга

 

Съкровено идва от съкровище. При малко повече фантазия може да открием връзка и със сърце. Съкровището, което пазя в сърцето си, включва родния дом, родния край, родината – под обща „резолюция” България. Сигурно и при вас е така. Има ли нещо по-скъпо от Отечеството!…

Естествено е тогава думите в настоящата книга да произтичат и отразяват любовта ми към Татковината, в частност към тази многострадална, непреклонна, несравнима по хубост с никоя друга планина – Родопите. Честит съм, защото моят свят е неотделим от нейния, а думите, изтръгнати от вътрешното ми аз, са стигнали до ушите, надявам се и до сърцето на онези, за които са предназначени. Копнея те да развълнуват и вас, не да заглъхнат в пустинята на мълчанието.

Изхождайки от своя опит, признавам: през целия си живот писателят разказва себе си. Чрез различни сюжети, образи, светове, без да съзнава, че повтаря Божието творение. Вае героите си от думи, после им вдъхва душа. Понякога сътвореното не оживява. Душата отказва да се слее с тялото. В този миг писателят разбира, че сътворението е привилегия на Твореца и на големите майстори. Те успяват благодарение на мощния си талант и къртовския труд. Балзак споделя: „След Бога и Шекспир, аз съм създал най-много хора”. Какво да кажем за Лев Толстой, Чарлз Дикенс, Томас Ман?… Те вдъхват душа на героите си чрез думи. Думите са всичко, магията е в тяхното подреждане.

Когато чета Достоевски или Стайнбек, Йовков или Хайтов, все ми се струва, че има нещо зад белия лист. Идва ми да изтръгна думите от мястото им, за да видя какво се крие зад тях. Да разгадая силата, която ме кара да стена от болка или да крещя от възторг. Такива чувства изпитвам, когато отворя книгата на планината. Още в първата песен, в първото сказание или легенда чувам тътена на колесниците, натоварени с минало, чийто път чезне зад завоите на забравата. И само някаква буква издълбана върху скала, гроб, сравнен със земята или посечена кост, изровена от плуга на времето, напомня за минала слава, за забравено безсмъртие…

Днес Родопа гръмогласно мълчи. Неведнъж хвърлена върху дръвника, изгаряна на кладите, разоравана от копита и мечове, ранена, тя стенела на смъртния одър, но винаги е била жива. Възкръсвала е като птицата Феникс. И всеки път по-силна и по-мъдра, защото е вземала от вихрушките огъня, не пепелта. А ние „услужливо” не помним това!? Загубили част от своята обществена памет, изгубили сме и своето въображение. Планината разчита на него. Чака да порасте хилавата ни интелигенстност, за да започнем най-сетне да сричаме нейната слава, да разбираме нейното безсмъртие. И понеже трудно ни се отдава, Родопа мълчи. Великодушно и майчински, защото знае, че винаги, когато плачем от радост или ридаем от мъка, ние се държим за ръката й.

Оскърбителната неосведоменост на моя съвременник за Родопите ме е карала не един път да „катеря” връх Перелик, за да скъсам ризата си под ветровала и гневен да викам: „Свалете фесовете си, господа! Не стъпквайте бащината си вяра и майчиния език!” Молил съм се гласът ми да прокънти като камбана, за да „събуди” мъртвите, да стигне нас живите и ни припомни, че най-великите дела на човешката храброст са сътворени в името на Отечеството.

Това е причината някои от словата ми да са изпълнени с горчивина и разкъсваща болка. Със срам от безсрамието на новите и вехти ветии, изпълзели от етническите хралупи и изправили се с единия крак върху зъберите на планината, надградени с костите на героите, а с другия върху черепите в Баташката черква „Света Неделя“, за да търсят в окървавения югоизток някаква измислена „Майка Родина” (Ана Ватан), без да съзнават, че погребват жива истинската, която ги е родила, кърмила, люляла и пазила…

Със същата ярост те се нахвърлят върху историята, езика, културата, кладат огньове в землищата на Тъмръш, опявайки неслучилата се „помашка” република, срамежливо навеждат глава пред Ахмед ага Барутанлията, измислят герои, топуси, пирове… Заслепени от своя етнопатриотизъм, господата не осъзнават, че не може да има живот там, където няма корени.

Друг път, зареден с експлозиви от радост, сърцето ми лудва да пее. Песни, които отварят очите и затварят устата, преди да събудят нашата съвест. Песни, които ни карат да мислим повече за Родината и по-малко за себе си. Песни… Понякога само една е достатъчна да свали оковите от душата ни. Затова в Родопите пеем всички. Така изразяваме себе си, както са го правили траките и елините. От тях иде поговорката: „Песента прославя певеца, конят – храбреца”.

Съдбата на Родопа е като античен комос, наситена с драматизъм. Тук всеки камък има история, всеки връх е Голгота. Подобно на Дионисиите, в нея има малко мистерии и много реалност. Независимо от проявите на лекомислие, дълбоко в нас наднича образът на предците (траки, славяни, българи), чиито гени не позволяват на кръвта ни да се съсири. Напомнят ни, че тук са не само приказките, сказанията, песните, тук е и споменът за едно друго време и друга цивилизация, когато са ни заченали. Затова песните на Арда, Чая и Въча, колкото да са различни, навяват една и съща печал.

Има много причини Родопа да е най-близо до сърцето на България. Планината никога не е била далечна и непозната мъченица, а предана дъщеря на своята майка. През дългите години на мрак, двете са трупали смелост и светлина, заедно са надъхвали синовете си, преди да ги изпратят на сигурна смърт. Учили се една от друга как да държат пред себе си спомените, които ги правят велики… Ето защо планината ще остане завинаги най-тъжната и най-романтичната страница от историята на България!

Още преди свършека на робството, тя започва да свива границите на своята религиозност за сметка на своите знания. Да отглежда с еднаква любов отделните цветчета (християни, мохамедани, атеисти) в разкошен букет, който един ден да положи в ръцете на майка си като скъпа реликва. Без този букет, свиван през сълзи или въздишки, съдбата на България би била непълна, незначителна, ограбена…

„Най-съкровеното” е изповед за Родопа. Стремеж от всяка дума да лъха искреността на моята съвест. И гласът на нашата планина! Мечтал съм читателят, като мен да гори от желание да изтръгне думите от белия лист, за да види зад тях как се ветреят хайдушките ризи на родопчани. Да срещне жената, укротила дивата планина, да чуе песните й и покрай тях да научи как е жертвала гердани, тепелици, пръстени, огърлици, пафти, халища, за да има камбани. За да кънти и пребъдва вярата на дедите ни. И освен всичко друго, да види как в един далечен край на Отечеството се раждат хора с различни дарби и различни приноси. Едни са дюлгери, други терзии, трети иконописци, четвърти поети, пети – мъдреци… Но все достойни граждани на Отечеството! Правили са всичко от сърце, защото са осъзнавали, че техният дълг пред историята е не само да приемат наследеното от вековете, но и да оставят частица от себе си за другите, които ще дойдат след тях.

Това е Родопа – свят, различен от всичко познато, свят, близък на всеки, подирил себе си в него. Обичам този свят! Моята френетична любов към него ме срещна с мъдростта, която отдавна харесвам и изповядвам: „Всичко написано със задъхване, се чете на един дъх!”

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post ИВАН СТРАНДЖЕВ С НАЦИОНАЛНА НАГРАДА
Next post ПОЧИНА ДИМИТЪР ЗЛАТЕВ