Светозар Илиев Казанджиев е роден на 19 октомври 1952 г. в с. Гълъбово, Смолянско. Средно образование получава в Райковската гимназия – Смолян, а висше – българска филология, в ПУ „Паисий Хилендарски”. Второто му висше образование – управление на културата, е от Академията за обществени науки и социално управление – София. Трудовата му дейност започва от ранното ученичество. 35 години е на организационна работа в областта на културата (Председател на Окръжния съвет за култура, на Общинския съвет за духовно развитие, началник на управление „Култура” в Смолян), директор на Фолклорен ансамбъл „Родопа”, редактор във в. „Родопи вест”, щатен и нещатен кореспонден на вестниците „24 часа”, „Дума”, „Земя”, „Отечествен глас”, „Български писател”, „Словото днес”… Първите художествени творби Казанджиев печата във вестниците: „Родопски устрем”, „Народна армия”, „Народна младеж”, „Пулс”, „Работническо дело”, списание „Родопи”, „Жената днес”… През 1983 г. еприет в Групата на писателите в Смолян, а от 1994-а е член на СБП и дългогодишен председател на Писателското дружество в града. Член е на СБЖ. Негови разкази, есета, очерци, пътеписи и др. са публикувани в почти всички български вестници и списания. Автор е на книгите: „Сълза от Сухото дере” (1991), „Да убиеш динозавър” (1993), „Десет разказа за любовта” (1994), „Стъпки върху жарава” (1997), „Глас от вечността”, романизирана биография на Валя Балканска (1998–2005 пет издания), „Земя, погалена от Бог” (2002 и 2018), „Неповторимата”, книга за Надежда Хвойнева” (2002 и 2004), „Прокълнат и благословен” (2004), „Ела до мен” (2006), „Рожен пее” (2006), „Последната изповед на Апостола” (2009 и 2010), „Горовладелци и стопани” (2011), „Орфически мистерии”, „Родопите в българската литература”, „Непознатият Китай” (2012), „Милост” (сборник разкази, 2017), „Незабравимите забравени”, (2019 и 2020), двутомник за духовните водачи в Родопите от Възраждането до наши дни, „Най-съкровеното”, публицистика (2021), „Родопите – възпев”, поетична антология (2022) и „Съдба”, роман (2022), на албуми, антологии, сценарии за филми, концерти и спектакли. „Последната изповед на Апостола“ е спектакъл на трупата на РДТ „Николай Хайтов“… Пет от неговите книги: „Земя, погалена от Бог”, „Последната изповед на Апостола”, „Незабравимите забравени”, „Най-съкровеното” и романът му „Съдба” са отличени с национални награди. Ниминиран е за годишните награди на СБЖ. Има редица отличия за литература от национални и регионални конкурси. Носител е на наградата на Община Смолян и на „Изящното перо – 2021” на Салона за българска култура и доховност – Чикаго. Носител е на наградата на Община Смолян и на „Златен век” на МК. През 2022 г с решение на Общинския съвет е обявен за Почетен гражданин на Смолян.
Негови разкази са преведени на английски, руски и китайски език. Книгите му са притежание на редица библиотеки в страната и чужбина.
Творчеството на Казанджиев е посветено на Родопите и родопчани, сътворили най-тъжната и най-романтичната страница от националната ни история. Като участник в националния литературен процес, той продължава делото на Николай Хайтов, Анастас Примовски, Константин Канев за утвърждаване на Родопа като главен герой в българската литература.
Нему принадлежи идеята за културната агломерация Смолян-Пловдив-Пазарджик, за Дните на културата на Смолян в Пловдив, Пазарджик и София, за Орфическите мистерии в Триград – 10 издания, за Националния фолклорен фестивал за двугласно пеене в Неделино – 13 издания. Той е организатор на Международната младежка литературна среща в Смолян през 1994 г. и на Националната „Родопите в българската литература” (2008). Четири издания на Националния фолклорен събор „Рожен” са проведени по негов сценарий и седем пъти организира Национален празник на поезията в Смолян. „Огънят на поезията” е пален от Младен Исаев, Блага Димитрова, Любомир Левчев, Димитър Златев, Ганчо Керечев, Георги Константинов, Матей Шопкин…
Светозар Казанджиев е трети мандат председател на Клуба на дейците на културата в Смолян и главен редактор на литературното списание „Проглед”.
МИЛОСТ
Дъжд, дъжд, дъжд – цяла вечност. Окопите бяха подгизнали, партенките на войниците изгнили, душите – посърнали. Наоколо мъгла, над нея оловно небе… Дори кашата, която раздаваха сутрин и обед, мирише на дъжд. Хубаво, че беше октомври, а снегът – далече. Нощем бе меко, листата на дърветата бяха прошарени, но все още на клоните, а тревата по бреговете – сочна, като през май. Втора седмица не се чуваше ни пиле, ни куче. Носеха се единствено стенания на мъже в обоза, „обкастрени” откъм крака и ръце от лекарите касапи.
Селянинът е най-подходящият, а може би най-неподходящият човек за война. Не един път обстоятелствата са му налагали да вдига ралото в сайванта, да облича мундира и да нарамва пушката, за да отстоява земята си. В бойните поля на Първата и Втората Балканска и на Първата световна война, засети с кръстове, лежат множество кървави ризи. Но както лесно свиква той с бойната слава, тъй лесно я и изоставя. Показва среден пръст на смъртта и си взима капата.
-Така е, защото на нашите плещи се крепи и мирния, и военния живот. И хлябът, и свинецът са в ръцете ни – чифкаше Михаил Киряков от Чепеларе, легнал на хълбок в края на първи окоп, с цигара от драмски тютюн в устата. По време на дрямката беше сънувал децата си – две кротки момичета, мили и работливи като майка си, които го молеха за нещо, но дъждът, който барабанеше по ламарината над главата му, попречи да чуе за какво. Киряков виждаше в това лоша поличба. Но копнежите по родния край бяха по-силни от предразсъдъците. Дъждът не гасеше, а разпалваше мислите му за каменната къща в Сивковската махала, за печката на втория етаж с тенджера трахана на капака, с песните на децата му в другата стая и преживянето на добитъка в обора… Цяла година не беше ги виждал и си мислеше, че не само близките, а и животните са го забравили. Преди два дни чу, че набори от Доспат се готвят да бягат от фронта. Това поуспокои болежката му под лявата гръд. Реши да нарами (тръгне) с тях.
-Какъв чемер диря в дъжда? Нито имам душмани насреща, нито пушката ми е пушка, нито барутът ми е сух! – упрекваше се Мишо, станал от вятъра и слънцето още по-слаб и по-черен. – Замязал съм на изпъдено куче с празен стомах и проскубана козина. А някакъв фелдфебел, без капка акъл, ми обяснява по три пъти на ден, че лежа в окопа в името на Негово величество. Демек заради царя. Заради някакъв плъх, който седи по цял ден на бюро и се сражава с мухите. Какъв цар може да ми е той! Виж, ако фелдфебелът каже: за отечеството лежа – да. Не съм безродник. Но моето отечество е у дома. На Меча поляна, където се срещат източният и западният вятър, където слънцето и светкавиците си всекват огън от Козя скала – препираше се наум Киряков. – Довечера втривам с доспатчани. До селото им ще вървя с тях, нататък ще продължа сам към моите планини. Така и направи. Нощес, когато полевата тръба млъкна, а фронтоваците хъркаха в най-дълбокото на съня, той изпълзя от окопа, пусна малката си нужда в дъжда и се запъти към десния фланг на фронтовата линия, където тлееше жар в загасено огнище.
-Хараламби, Мемиш, Караиван, вие ли сте? – попита шепнешком седящите мъже край пепелта.
-Ти кой си? – отвърна на въпроса му с въпрос непознат глас.
-Михаил Киряков, гайдарджията от Чепеларе. Трябвате ми, затова питам.
-Казвай, но тихо, че хората спят! – отвърна му все тъй хладно същият глас.
-Идвам!
-Ела!
Четиримата мъже по на тридесет и пет години, с посивели коси и мустаци, излязоха от бивака на прибежки и потънаха в гората. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, стиснаха ръцете си, прегърнаха се и мълчешком продължиха напред. След три часа преход стигнаха римски път, който се спускаше от високите планини към равнополието край Бяло море. От изток облаците започнаха да се разкъсват, а зад парцаливите им завеси блясваше изгрева. Чак тогава се осмелиха да спрат и запалят тютюн. От радост Мишо бе готов да запее.
-Ключ на устата, муза! Хай си гъкнал, хай съм ти я натъпкал с барут! – сграбчи го за шинела Хараламби Попсавов – артелчик на полка.
-До Доспат ще вървя с вас. Нататък ще продължа сам – сподели плановете си Киряков. – Седмица не съм разкопчавал гайдуницата и сърцето ми е закопняло за пейво…
-Нали ти казах, хай си гъкнал, хай съм те засущил*! – повтори заканата си Попсавов. След като изсмукаха на един дъх цигарата, дезертьорите запълзяха по мрачния път. В гората бе непрогледна тъма, пропита от дъх на гнило и мухал… Те се блъскаха в дърветата, около тях пукаха клони, в краката им – шума и изгнила трева. На развиделяване дъждът спря. Край римския път видяха ловджийско чакало и влязоха да се накълчат. Умората ги приспа, а утрото ги загърна в прозрачния си воал. Към десет, когато слънцето, изкъпано и изпрано, се възвиси в небето, за да огрее спаружената земя, мъжки глас подплаши съня им.
-Всички на пътя! Оръжието на земята! Горе ръцете! – изкомандва подпоручик Чифчиев, килнал фуражка назад на зазноената си глава. Полковият наряд, обградил ги от всички страни, беше от осем човека, подсилен с неколцина от резервната рота. Разкопчани, намачкани, димящи от собствения си огън, дезертьорите се измушиха от чакалото и с вдигнати ръце се наредиха на пътя. Двама войници притичаха и прибраха оръжието им. Други двама измъкнаха коланите и скъсаха пагоните от раменете им, вързаха ръцете им на гърба, а с отделно въже ги напососаха** един за друг през кръста, преди да ги подкарат обратно към полка.
Пристигнаха след обяд, изсъхнали от дъжда, премрели от умора и глад. Пръстът на презрението не излизаше от очите им. Без никакво колебание щабът ги предаде на Военнополеви съд. А той, по бързата процедура, както е предвидено в Закона за държавна измяна, ги осъди на смърт чрез разстрел. Без пагони и копчета на шинелите, без оръжие и никаква надежда за спасение, бегълците лежаха върху наровете в полковия арест и се поглеждаха от време на време, нямайки какво да си кажат. Чакаха смъртта. Тя бе единственото нещо, което ги обединяваше в момента.
Мемиш Абдула от с. Карабулак (Борино) беше изпаднал в шок. Полудял от случилото се, той лежеше безпомощен върху бичметата и гледаше как животът му се разпада. Безнадеждността смилаше психиката му и го принуждаваше да се хили като изоглавен.
Хараламби Попсавов бе втренчил поглед в стената и не реагираше, а широколъчанинът Караиван спеше, без да смее да се събуди от страх. Само Михаил Киряков припалваше цигара от цигара и повтаряше: „Мамка му стара! Мамка му стара!”
Болката от предстоящото растеше не с часове, а с минути и всяка минута откъсваше частица от оставащото им време. Съдът реши, разстрелът да се извърши пред полка. За назидание.
-Стани! – изрева дежурният офицер, – мустакат поручик, набит като бременна магарица, влязъл с взлом в ареста. – Спите, значи! И съвсем не ви пука, че имате още десет минути живот? Тарикати! След мен!
Той ги изведе на плаца, ей тъй както си бяха със сломени лица, с разкопчани шинели, с вързани крака и ръце. Дежурният им заповяда да се строят в редица, за да могат стрелковаците по-лесно да ги взимат на мушка. През това време командващият, след като бе приел строя, поздравил ротите и получил отговора им, нареди на стрелковия взвод да отиде на десния фланг и да се приготви за стрелба.
Докато взводът пресичаше плаца с маршова стъпка, при командващия дойде адютантът на председателя на съда с червена папка в ръце. Полковникът я отвори и съвсем делово, дори някак тържествено, прочете присъдата пред целия полк. След като изреди имената на обречените, той помълча един миг, сниши глас и продължи:
-Съдът е строг и справедлив. Въпреки че деянието е типично предателство, той ви дава възможност да изразите последното си желание! Изповедникът – полковник, наметнат с тъмнозелена мушама с жълти пагони на раменете, с по три ярки звезди върху тях, се приближи до осъдените и попита най-напред артелчика на полка, сержант Хараламби Попсавов, най-старши в групата:
-Артелчик, любопитен съм да чуя твоето последно желание?
-Господин полковник, искам да прочета отново писмото, което получих преди три дни от дъщеря ми.
-Чети! – отвърна сурово полковникът. – Мемиш Абдула, твоето желание?
-Папаз ефенди, аз нямам желания. Разрешете да изпуша един тютюн и да изям халвичката, която крия в джоба си.
-Не разрешавам щом нямаш желания! – Слушам те, Караиване. Ти какво ще си пожелаеш? – полковникът приближи смушения и обезумял широколъчанин със син хематом на лявото слепоочие, огледа го с отвращение и продължи да се гаври: – Може би и ти като турчина нямаш желания?
-Госин полковник, разрешете ми да се обърна с гръб към смъртта, мразя я.
-Обърни се!
-Редник Киряков, ти какво искаш?
-Да свиря, госин полковник. Искам, преди да ме опукате да пусна „Мила ми е, мамо, драчка ми е Сивкоскана чоста гора”.
-Свири! – съгласи се полковникът.
-Обаче искам и да пея, госин командващ.
-Много искаш! Имаш право на едно желание! – разгневи се висшият офицер.
-Тогава, госин полковник, командвайте на стрелковаците да ми надупчат решетото! – рече хладнокръвно Киряков, показвайки, че не му дреме нито за присъдата, нито за смъртта.
-Глупако, как ще свириш на гайда и едновременно с това ще пееш? Гавриш се със съда! – позеленя от гняв командирът.
-Госин полковник, би било срамота да се подпичквам с „госпожата”. Аз съм християнин, както вярвам в живота, така вярвам и в смъртта.
-Още едно самоволие и вместо последно желание ще чуеш последната ми команда – полковникът го приближи съвсем, вдигна брадата му с пръст и го прониза със синьо-зелените си очи. – Разбра ли, Михаиле?
-Тъй вярно, госин командващ, но няма да се наложи. Отвържете ръцете ми, ако обичате, и някой да донесе гайдата – помоли Мишо все тъй безизразен и безчувствен към случващото се в момента.
Той наду гайдата, засвири, запя: „Мила ми е, мамо, драчка ми е…” Над плаца, отъпкана поляна вдън горите Тилилейски, затрептя „жалната” песен. Тъй я наричаха войниците от 21-ви Средногорски полк, пеели я неведнъж в съпровод на Киряков. Гайдата свиреше като на сватба, а осъденият на смърт пееше като на погребение. Бузите му се зачервиха, в очите, замрежени от бръчки, заблестя огън, а гласът му се извиваше ту пронизителен като плач, ту игрив като вятър.
Михаил Киряков стенеше нежно и нежността му прерастваше в гордост, защото пееше за дома, за родината, за най-дълбоките изблици на сърцето…
Така пеят „дивите” мъже в планината. Чрез песента душата им диша, а съзнанието – работи. „Мила ми е, мамо” звучеше като глас на вселенски хор, дирижиран от самия Бог и опитомяваше грубостта на фронтоваците. Напомняше им, че като Творение Божие, те са дошли от небето и един ден, днес или след петдесет години, пак ще се върнат при него… Но сега, в тоя момент през дулата, приготвени да изстрелят черната смърт, идеше песента, за да ги предупреди, че истинският живот е само тук, на земята.
Когато гайдата влезе в последния отсвир, а Мишо подкара крайните строфи на песента, строят зажумя. Грубите и обръгнали на всичко мъже, воювали в няколко войни, ридаеха заедно със свиреца. Малко преди финала на „жалната”, започнаха да скандират: „Милост!, Милост!, Милост!”… Командващият полковник, офицерите и старшините тръпнеха сякаш бяха се парализирали. Неусетно, ей така от само себе си, гласовете им се вляха в гласа на нисшите чинове и започнаха да повтарят: „Милост!, Милост!, Милост!”
Военните съдии и групата офицери, застанали встрани от левия фланг на строя, се ошашавиха от ставащото пред тях. Призивът за милост и неговата категоричност ги принуди да се оттеглят на спешно заседание. На бърза ръка и в пълно единодушие отмениха присъдата на бегълците. Председателят на съда, полковник, обръснат до синьо, застана пред строя и сдържано обяви:
-Съдът наказва обречените с милост! Петчленният му състав, с пет гласа „за”, отменя смъртната им присъда! – Той козирува пред строя и се оттегли с маршова крачка назад. Запевчикът на първа рота даде тон и войската запя „Велик е нашият войник”. Помилваните се спуснаха да прегръщат своя спасител Михаил Киряков от Чепеларе. Очите им преливаха от живот, а устните им повтаряха: „Велик, велик, велик!”. Пееше полкът, гората, небето. А офицерите и нисшите чинове козируваха за почест. Козируваха на песента, победила смъртта. Козируваха на живота…
*засущвам – убивам
**напососвам* – връзвам, навързвам