СВЕТОЗАР АВРАМОВ
ДОКОСВАНЕ
Връхлитате в душата ми самотна
подобно вихър, мигове отминали.
Дали достигнах края на живота,
или пък търся брод светлинен?
И взирам се във дните днешни…
Утеха ли отпрати ме към спомена?
Или съм един невинен грешник,
притихнал във смълчания си дом?
Но вярвам още в любовта нетленна,
която в моите безсъници се спуска.
И ме докосва като светещо спасение,
което към живота връща моя устрем!
ЖЕНА ДО МЕН В ЖИВОТА КРАТЪК
Приижда вдъхновяващата пролет,
ала в есента животът ми навлезе.
Защо се връщаш? Късно е за полет
и помежду ни сякаш зее бездна.
Изгарях при раздели и при срещи,
превърнах се в отломка от любов.
И праведен съм бил. И – грешник…
Духа ми не позволих да е в окови.
Не искам любовта да е театър…
Очаквам призори да видя ангел –
жена до мен в живота кратък,
с която ще летим до своя заник!
ЗАНИК
Когато заникът внезапно дойде,
а ти в изминатия път се взираш,
с най-светлата молитва успокой
душата си тревожна и пулсираща.
Сбогувай се със любовта последна
и подари й вечен полет към живота.
Защото тя подкрепяше те за победа
при непосилната борба със злото.
Утеха вече няма да ти е потребна,
с достойнство през света премина.
Когато стигнеш жизнения хребет,
поискай прошка и тръгни невинен…
И ЩЕ ПРЕГЪРНЕШ С ТОПЛОТА ЖИВОТА
На Георги Константинов
Когато самотата властно те обсеби
и до ръба на бездната си стигнал,
приятел светъл ще се озове до тебе,
ще те възпре да скочиш, ще те вдигне.
И ведри думи ще ти каже в здрача,
отново към поезията ще те върне.
И дълго под звездите с теб ще крачи,
ще рецитирате поетите безсмъртни.
Ще ти възвърне вярата в доброто,
ще тръгнеш окрилен сред далнината.
И ще прегърнеш с топлота живота,
надмогнал своята тъга и самотата…
ИЗГРЕВ
Присядам във градината на Дънов…
Какво спокойствие духът ми обладава!
Потъвам бавно в нежен цветен сън,
припомнящ ми любовна незабрава.
Но мисля си за времето, което идва,
за приближаващата есен вече мисля.
Дали ще превъзмогна всички зидове?
Дали душата ми ще срещне пристан?
Дали докрай ще ме крепи надежда,
че самотата няма да е вечно с мен?
И тръгвам от градината с копнежа –
да срещна изгрева на утрешния ден.
КЪМ ЕДЕМ
На Ангелина Бакалова
Далече от Едем – накрая на Земята…
Така самотни, изоставени, обречени.
Вървим в живота си – нелек и кратък,
когато бе ни обещана светла вечност.
Ще можем ли света суров да променим
и към доброто поглед да обърнем,
да чуем ангелския животворен химн
и Господ със доверие да ни прегърне?
Да превъзмогнем алчност, завист, злоба,
завинаги предателството да презрем,
на ближния ръка да подадем със обич,
която да ни извиси и върне към Едем?
МОНОЛОГ НА ЕДНА МАЙКА
Защо във самота така си се бронирал, сине,
и зид студен завинаги към майка си издигна?
Ти бе надежда светла в живота ми преминал
и аз до небесата – с вяра в тебе – те въздигах.
Защо обърна гръб на остарялата си майка,
когато смъртоносна болест по света върлува?
Не вирусът убива! Убиват чувствата нетрайни,
когато с още жив родител се сбогуваш!
Единствено добро в живота ти съм сторила.
И любовта към теб до сетния си ден ще пазя!
Не страдай, мили сине, от греховна гордост…
И не допускай никога в сърцето си омраза!
НЕДОСТИЖИМА, НЕПОЗНАТА И ИЗЯЩНА
Усетил как приижда полъхът на бриза,
се взирам дълго в далнината опустяла.
И самотата властно в мислите навлиза.
Не съм ли аз корабокрушенец оцелял?
И ако до брега все някога достигна,
ще мога ли до тебе аз да се докосна?
Вълните свирят светла музика от Григ
и аз отправям се сега към твоя остров.
Но ти дали очакваш ме – не зная…
Нали удавникът за сламката се хваща.
Дали ще можеш да ме разпознаеш –
недостижима, непозната и изящна…
ПЛАМЪК
Пропуснах ли мига да спра при тебе?
Защо така нехайно се разминахме?
Изнизаха се сякаш светлите години,
а огънят ти днес така ми е потребен!
И аз прегръщам спомен за пожара,
избухнал във душата ми смирена.
Светът за мен превърна се в арена,
но твоята любов все още ме изгаря!
Потъвам в тихата обител на небето,
където синевата с вяра ме обгръща.
Докосвам се до крехката ти същност
и без да искам – като пламък светя…
ПРИЛИВ
Заслушан в песента на бриза,
самотен като изоставен бряг,
усещам как в мене навлизаш
като спасителен небесен знак.
И зная, че всичко е преходно.
Че от този свят ще си тръгнем.
Но искам да бъда твоя утеха,
която светло ще те прегърне.
И ще бродим в изящната есен,
ще изгаряме в огнени залези.
Но днес, възлюбена, къде си?
Ела с прилива – да те погаля…
СМИРЕНИЕ
В живота толкова приятели посрещах.
И бях готов за тях във огъня да вляза.
И борех се дори със ветрове насрещни,
от бурите житейски за да ги предпазя.
Не искам даже жестовете да ми върнат,
не искам нито благодарност, нито почит.
Дано поне глава от мен да не обърнат,
ако с целувка на врага ми ме посочат.
И аз вървя по пътя си напред смирен.
А ближния с прегръдка ще посрещна.
Очите ми във бъдното са вече взрени.
И моля се светът да стане по-човешки.
СПОМЕН ЗА МОЯ БАЩА
Не мога да забравя твоята усмивка,
деликатната ти артистична осанка.
Идваш в съня ми и си напълно жив,
слушаме мълчаливо Рахманинов…
Загрижен, ме питаш после за мама.
Далечна, тиха тъга в очите ти свети.
От двайсет и осем години те няма,
но знаем, че ни обичаш и от небето.
Често говоря на дъщеря ми за тебе,
твоята светлина искам да й предам.
В живота ми ти бе истински хребет.
Ти ме въведе на изкуството в храма!
ВЪЗКРЪСВАЩА ЛЮБОВ
Притихвам в шепота на необята,
замислен за живота си предишен.
Навярно Бог при мене те изпрати,
когато бях самотен и излишен.
Живях достойно, тихо, мълчаливо.
И не натрапвах своето присъствие.
И вземаха ме вероятно за наивник,
когато с доблест носех кръста си…
Потъвам в тишината на всемира.
И те извайвам с нежното си слово.
Във синевата трепетно се взирам.
Жадувам те, възкръсваща любов.
