СВЕТОЗАР АВРАМОВ е роден в София на 27 октомври 1957 година. Завършил е българска филология. Работил е като преподавател по български език и литература в Националната професионална гимназия по прецизна техника и оптика “М. В. Ломоносов” в София. Публикувал е поезия, литературна критика, публицистика и пиеси в изданията: “Пламък”, “Литературна мисъл”, “Септември”, “Език и литература”, “Литературен форум”, “Български писател”, “Словото днес”, “Литературен вестник”, “Арт”, “Везни”, “Знаци” и др. Негови творби са излъчвани по Българската национална телевизия, Българското национално радио, както и в други медии. Стихотворения от Светозар Аврамов са включени в редица поетични антологии. Носител е на голямата награда за поезия „Николай Искъров“ на Национален поетичен конкурс „Свищовски лозници 2020“. Член е на Съюза на българските писатели. Издал е стихосбирките “Надеждата, че сънуваме” /1992/, “Светлинен брод” /1994/, “Възкръсващ живот” /1997/, “Просветление” /2000/, “Изправен като светлина” /2005/, “Приживе” /2010/, „Есенна любов“ /2017/.

„В есенната тишина“ е осмата му поетична книга.

 

 

 

 

ЛИНЕЙКА В НОЩТА

стихотворения

 

 

АПОКАЛИПСИС

 

Животът ни изпълва се с омраза.

Човекът ближния си ненавижда.

И дните му са монотонни, празни,

обгърнати от самота прииждаща.

 

Ще настани под покрива си Ева.

Ще си родят деца, ще пият вино.

И всеки – сам от себе си обсебен –

без обич под небето ще премине.

 

И в края на самотния спектакъл

ще бъдат те себични и далечни.

И ще зазидат апатично в мрака

нелепо отчужденото човечество.

 

 

 

 

 

ЛИНЕЙКА В НОЩТА

На мама, която вече отлиташе…

 

Ти няма никога от живота ми да си тръгнеш,

ще останеш искрата, запалила огъня в мен.

Изправен пред бездна, притиснат до ъгъла,

превъзмогвам тъгата си сред здрача студен.

 

И прелитам над спомена за детството светло,

и погалвам прощално ръката ти топла и нежна…

А линейката дрезгаво вие в нощта неприветна

и след миг във небето може би ще се врежем.

 

Не бързай, мамо, в отвъдното да прекрачиш!

Остани още миг – да дочакаме утрото синьо…

Ти ме гледаш и не можеш дори да заплачеш.

Но те моля: греховете към тебе прости ми!

 

 

 

 

 

УЧАСТ

 

Каква виелица вилняла е нощес навън!

Порутена е старата ни къща в двора…

А собствениците като в среднощен сън

живеят вече в странство – с чужди хора.

 

Тук спомени от детството сега витаят.

И ние се завръщаме с любов към тях,

когато във безлюдната ни празна стая

преследва ни неканен, тъмен страх…

 

И тръгваме назад в годините изминали –

да заменим с утеха своето страдание…

Дано скръбта да ни пожали и отмине

самотната ни тъжна участ на изгнаници!

 

 

 

КОПНЕЖ

 

С поглед теменужен ме прониза.

Спря дъхът ми, като те видях.

И прегърнах полъха на бриза.

Устремен към тебе, полетях.

 

Исках този бряг приют да бъде

за нежния копнеж – неугасим,

да оставим есенната мъдрост,

защото още можем да летим…

 

Но светлият ми сън си тръгна.

А аз във спомена живея още.

Догарям бавно като въглен.

И моля се смирен за прошка.

 

 

 

ЕСЕННО ДИХАНИЕ

„Сигурно, сигурно тъй било писано

във незнайни небесни тефтери…“

                                       Мая Панайотова

 

Навлизам в прелестната есен,

която исках да посрещна с тебе.

А днес дори не знам къде си,

къде е твоето дихание целебно.

 

И си припомням онзи пламък,

душите ни когато се целуваха.

Когато не допуснахме измама

да стъпче крехките ни чувства.

 

Не знам дали съдбата е орисала

животът ни самотно да премине.

Да бъдем двамата без пристан –

на прага на прииждащата зима…

 

 

 

 

ПАНИХИДА

В памет на мама

 

Една безутешна тъга ме обгръща,

мама е вече в отвъдния свят.

Празна е, празна е моята къща,

спуска се тъмен вечерен хлад.

 

Взирам се още в нейната снимка,

нежно нашепвам обични думи.

Моля се жива за миг да я има

и зная, че това не е приумица…

 

Тихо четиридесет дни си отидоха,

още чакам мама да ме прегърне.

И тръгвам за тъжната панихида,

но не вярвам, че мама е мъртва!

 

 

 

 

 

СПОМЕН ЗА МОЯ БАЩА

 

Не мога да забравя твоята усмивка,

деликатната ти артистична осанка.

Идваш в съня ми и си напълно жив,

слушаме мълчаливо Рахманинов…

 

Загрижен, ме питаш после за мама.

Далечна, тиха тъга в очите ти свети.

От двайсет и осем години те няма,

но знаем, че ни обичаш и от небето.

 

Често говоря на дъщеря ми за тебе,

твоята светлина искам да й предам.

В живота ми ти бе истински хребет.

Ти ме въведе на изкуството в храма!

 

 

 

 

 

ИЗБРАНИК

В памет на моя брат Стефан

 

Взрив разцепи сърцето ми алено,

щом моят брат отлетя към небето.

Нямаше време за думи прощални,

но обич безсмъртна просветваше.

 

Тръгваш нагоре по лунната стълба,

моите натъжени очи те изпращат.

Дълго гледам полета ти безмълвен

в небосвода – смирен и изящен.

 

Ти имаш светлата участ на ангел,

даряваше ближните с хляб и огън.

И на Горния свят стана избраник,

за да бъдеш по-близо до Бога!

 

 

 

 

ЗАСЛУШАНИ В ХОРАЛА НА ЩУРЦИТЕ

На д-р Елиан Рачев

 

Отдавна отлетяха нашите предци.

Подобно ангели кръжат над нас.

Говорим си за тях с пресипнал глас,

заслушани в хорала на щурците.

 

Миражите на спомена прииждат,

потъваме сред далнината топла.

И светло притаеният ни вопъл

ни води в детството безгрижно…

 

Замлъкваме сега пред залеза.

Години като мълнии прелитат.

И ни обзема обич ненаситна,

за майките свещици палим…

 

 

 

 

 

 

 

СПАСЕНИЕ

На моята дъщеря Невена

 

Единствена моя опора

във този свят изтерзан,

мен ме обгръща умора

и бавно тръгвам натам…

 

Ти отново ръка ми подаваш

и ме връщаш в живота.

Какво за теб да направя –

как да ти върна доброто?

 

В дните ми наскърбени,

едничка моя подкрепа,

ти не се отрече от мене,

избави ме от несрета.

 

Бе моят спасителен брод –

към светлината извеждащ.

Ти осмисли моя живот,

мое спасение и надежда!

 

 

 

ВЪЗДИШКА

 

Нещо в мене сякаш се променя.

Есента завинаги ли ме обсеби?

Все по-трудно ми е да приема

времето, преминало без тебе.

 

Аз самият се превръщам в есен,

споменът трепти като въздишка.

И се взирам в пътя си небесен,

преосмислям дни предишни.

 

А животът мъдро продължава.

Всеки търси светъл пристан…

И какво ли бъдещето обещава?

Господи, дари ме с близост!

 

 

 

ЕК СРЕД ТИШИНАТА

Онези, които сеят със сълзи,

с радост ще пожънат.

                                         Псалми 126:5

 

Ще продължи навярно още моят път.

И вятър ще ме понесе със листопада.

Ръка навярно ще ми подаде светът

и след сълзите – ще пожъна радост.

 

Ще си припомня неугасваща любов,

която сънищата ми съпътства нощем.

Ще паднат от сърцето ми оковите

на самотата, ще ти поискам прошка.

 

И ще се взирам дълго в далнината.

Достигнах неусетно есента ръждива.

А ти прииждаш като ек сред тишината.

И бавно тръгваме към залеза красив…

 

 

 

СВЕТУЛКА В МРАКА

 

Пътуваш ли сега към края си –

през есента с последен влак?

Нима успял си да изваеш ти

поне една светулка в мрака?

 

Дали изпита съвършена обич

към ближен и дори към враг?

И винаги ли с чест и доблест

живя – макар немил-недраг?

 

Достигна ли, кажи, до хребета,

от който можеш да извикаш:

В живота винаги бях себе си!

И не предадох – никого!