ПРИБИРАНЕ С ДИОГЕН

Войни и стачки, хаос и безредие

за къс земя и съхнещ вододел –

на цялото световно положение

душата ми е умален модел.

Във търсене на хора безуспешно,

ще се търкулне ли и този век…

А в пристъп на тъга (но много спешно!)

поне да беше се напил човек!…

Подобно ангел, озовал се в кръчмата,

замръква тихо вярата у мен.

След дългото ни вглеждане – във бъчвата

прибирай си фенера, Диоген!

Съмнение обзема ме –

от силното –

че търсенето май е на каръ́к.

Боли: дали защото свърши виното,

или в сърцето от стрела без лък…

Навярно бе душата ни по-млада

и неуморно търсеше преди…

Защо ли не надзърнахме и в ада,

щом няма от човеци тук следи?

Тъгата ми е някак си по-близка…

Недей ми препоръчва психолог!

По-скоро може прошка да поискат

разкаяните Дяволи от Бог.

С тревогите докарахме си хълцане

в упорстването наше…За какво?

Орисани сме на живот сред вълците,

не се ли виждат хора със око.

Сред зверове сме с повече надежда:

ех, старче, ти забрави ли съвсем?

А те и хора могат да отглеждат –

Маугли питай, и Ромул и Рем!

Да тръгнем двамата,

с тъга за трима,

под мишница с ненужния маяк.

С условието –

само да ги има –

човеци се намират

и по мрак.

МАЙЧИНА ПРОШКА

От зората на дните, във всяка твоя скрита сълза

се заражда с любов по едно недокоснато слънце.

И над мене приведена – като вятър над млада бреза –

двама с Господ поливате цял живот моето зрънце!…

Днес на прага обрасъл отрано изправям се аз

и опирам в ръката ти чело, коленичил пред тебе,

прошумял ненадейно като клонест от времето бряст,

над реката притихнал и на свой ред приведен.

Знам, че много трохи лековерно до днес разпилях

като вятър немирен на балкона на твойта надежда.

А сега, като птиче, на перваза му стъпвам със страх

и в прозорците мътни на очите ти плахо се вглеждам.

Колко пъти за прошка ръка (моля те, не ги брой…)

ти целувах – синовно смълчан, ала по телефона…

Потъмнелите ти терзания, бликнали като летен порой

ги събирах във спомен – посивяла от дните икона.

A когато привечер за път се изправя готов –

усмихни се и после с въздишка в тези мигове кратки

намокри́ моя корен с една топла сълза от любов,

а пък аз ще пролея

в косите ти отгоре

две капки.

ПЪТ ПРЕЗ ЛИЦЕТО

Щом часовникът не любов,

а само време отчита –

слънчев лъч е достатъчен

завесата да побутне.

И отворят ли ми сутрин

много бавно очите ти –

то със сигурност значи,

че за мен има утре.

Обещах ти да не гоня

вечно в себе си облаци

и да хвана все някога

един от тях за опашката:

само чакам го вятъра

да признае днес колко си

дълго чакана – за разлика

от тази зима, сегашната.

А докато пътуваме –

аз към теб, ти към мене –

ще покашлям от смутеност

(но съвсем не нарочна),

че отказвам на самотата

неустоимото предложение…

Но когато я помоля

за секунда отсрочка –

и дори да останат в рая

единствено крушите

и с надежда облегнат

на вратата му да остана,

а ръцете ми,

в твоите стъпки заслушани

от любов не се сещам

къде да ги дя̀на –

под снега ще те чакам

цяла вечност, защото

в колко тръгва си зимата

отпреди миг вече зная –

както и че сълзата,

потеглила от окото,

път намира

залутана през лицето

накрая.