search
top

СВЕТЛИНА ЗА ДУМИТЕ И ДУМИ ЗА СВЕТЛИНАТА

Йото ПАЦОВ

 

Неблагодарната задача да се направи преглед на представените за участие в годишния литературен преглед на Съюза на българските писатели книги до голяма степен бе компенсирана за мен от възможността да се срещна с качествени автори, с някои от тях за пръв път, с истински таланти, с блестящи разказвачи. За съжаление имаше и книги, в които авторското самочувствие бе неизмеримо по-голямо от дарованието и дори умението – Иван Динков в такива случаи казваше, че литературната амбиция се храни с мръвки от мравки. Никак не е лошо да се напомни, че леснината на издаването е обратно пропорционална на трудността по създаването. При това прави впечатление почти пълното пренебрежение към привличането на квалифицирани редактори и коректори при подготовката на ръкописите за печат, което играе много лоша шега на авторите.

Книгите са подредени по списъка, предоставен ми от ръководството на Съюза на българските писатели, така че нямам никакво отношение към поредността на заглавията.

Васил Венински и в новия си сборник родопски разкази „Прекършена севда”, издаден от „Зеа-принт” ООД – Смолян, остава верен на творческото си кредо – да пише литературната история на Родопите с къси разкази, чиито сюжети черпи от устното предание и от традициите на свещената планина. „Прекършена севда” той обявява като част от поредица от пет подобни сборника, от които засега са реализирани четири – „Дерибейски времена“ (2007), „Въгленчета от безкрая“ (2011), „Разровена жарава“ (2015) и „Прекършена севда“ (2019) /. Времевият обхват на неговите сюжети се разполага в рамките преди около сто години и по-рано – по време на турското робство и в първите години след Освобождението на България и конкретно на Родопите. Драматичното битие на българското население по тези места става фон на конкретни събития, свързани с отделни ярки личности, сбрали в съдбата си характерни черти на епохата и превърнали се във фокус на трагични и героични преживявания.

Въпреки разнообразието на описаните истории, разказите са до голяма степен еднотипни, особено в уводната си част, където обикновено разказвачът от първо лице обяснява защо се спира за тези събития. Речевата характеристика на героите също е типизирана, извън контекста на конкретния разказ е трудно да се определи за кой именно става дума. Диалозите са схематични, на места изкуствени, обременени от желанието на автора да ги обогатява, дори когато няма нужда от това, с диалектни думи и изрази. Това е и голям недостатък на езика на сборника – предозирането на диалектната лексика, която в голямата си част е напълно недостъпна за съвременния читател. Обяснимо е желанието на автора от една страна да придаде местен родопски колорит на текстовете си по този начин и от друга – да събуди за нов живот думи, понятия, термини, които са породени от една отминала епоха и от едно отминало народно битие и поминък. Но в това отношение Васил Венински е „пресолил манджата”. Това е наложило текстовете да бъдат снабдени с многобройни бележки под линия както с езикови, така и с исторически обяснения и пояснения, което е по-скоро характеристика на краеведско изследване, отколкото на сборник с художествена проза.

Въпреки всичко работата на Васил Венински носи специфичния аромат на българското и с много колорит и любов ни представя картината на едни отминали времена, формирали характера и достойнството на родопчаните.

Една находка на Христо Карасловов: „Винаги съм писал в откраднато време” (разказът „Шарго”), е може би обобщаваща характеристика на прозата на автора, включена в сборника разкази „Нарушаване на беззаконието”  (Издателство „Водолей”) .  Спирам се на тези му думи, защото разказите в сборника наистина са откраднати мигове от живота, оцветени и одухотворени от необичайната наблюдателност на човек, който владее не само способността да вижда през обикновеното и ежедневното, но и да възнагради наблюденията си с цветовете на необичайно богата словесна палитра. Важна характеристика на сборника е географският обхват – лекотата на преминаването от Запада към Изтока дава възможност на читателя практически без усилие да следва авторовото внушение и поставя националното в контекста на световното с убедителната теза, че хората, техните емоции и преживявания са напълно съпоставими по различните географски ширини – от Белгия през България до Япония – точно както денят и нощта са еднакви навсякъде.

В сборника е включена и една прекрасна алегория – лаконичният разказ „Ной”, в който над потопа на човешкото ежедневие се рее библейската птица на надеждата – белият гълъб и всъщност няма къде да кацне. Истинско постижение на Христо Караславов е не само това, че разказът звучи като необичайно обемна притча за съвременния ни свят, но и това, че е изграден само от две изречения, и това също провокира вниманието и интелигентността на читателя. Сборникът е доста фрагментарен, което поражда желание у читателя да се запознае по-пълно с авторовите търсения в модерната проза и очакване за нова, по-пълноценна среща с неговото творчество.

Сборникът на Димитър Петровски „Окъснели разкази. Отсевки за огрешени години” (Издателска къща „Стено”), е лаконична книга с характеристика на дневник – кратки разкази за един богат живот, фрагменти от едно битие, което преминава от детството във врачанското село до юношеството във Висшето военноморско училище „Никола Йонков Вапцаров” във Варна, а оттам и до хоризонтите на морските простори. В някаква степен това е типична мемоарна проза, но с ярки елементи на публицистика. В много от разказите авторът говори не толкова за перипетиите в собствената си съдба, колкото за наблюдения, събития, хора, които са оставили следа в неговото съзнание и са формирали личността му. Носталгичният момент присъства, особено в детските му спомени, но не той е определящ. Особен акцент е горчивината, с която говори за онази България, която новото време опустоши и ограби, илюстрирана от това например, което сполетя българския морски флот. Но и тук има особен момент – жалбата на Димитър Петровски е не само за погубеното натрупано през времето на социализма народно богатство, но главно за нравствената деградация на българите, прокламирана като висше демократично завоевание и тържество на „цивилизационния избор”. Разказите му за първите години на кооперирането на селското стопанство, за бригадирското движение, за съпротивата срещу ТКЗС и др. въпреки своята фрагментарност са моментни снимки на една действителност, в която фундаментът е българският национален характер и българското национално достойнство. В пътуването си през времето авторът стига и до наши дни – например с разказа „Две книги”, където казва: „Бай Ганьо застреля Алеко, но съд за него няма. Защото той е власт, прокурор и съдия едновременно.”.

Много от разказите са свързани с трагични лични съдби, но за съжаление авторът рядко постига обобщаващо внушение.

Сборникът на Петко Симеонов „Пиле, змия, звяр и дюля” (новели), (Издателство „Жанет 45”) притежава несъмнени литературни достойнства. В него авторът с лекота изгражда пълнокръвни образи и необичайни ситуации на границата на реалността и гротеската. Богатият език, голямото лексикално разнообразие, което владее, позволяват на Петко Симеонов без затруднение да работи с иронията и сарказма при очертаването на характерите и събитията, отношенията между героите и позиционирането им в разнообразна и често непривична среда в диапазона от ежедневното до мистичното. Отстъпление от художествения прочит на сюжета е натрапчивото, стигащо до подигравка иронизиране на идеологическите митологеми от близкото минало – вероятно обусловено от политическите пристрастия на автора, най-очевидно в „Пилето на рендовалната машина”.

Гергина Давидова в книгата си „Майчица. Разкази” (НИМА ЕООД) предлага на читателите разкази за майчинството и детството. В същото време това е албум със снимки на успели млади хора от Червен бряг. В разказите със затрогваща непосредственост Гергина Давидова споделя спомените си за един отминал свят, в който багрите и звуците на природата, песните и приказките на хората все още не са опосредствани от настъпването на технологичната ера. Тези истории носят аромата на едно непознато за днешните млади хора детство, което е органична част от вечния годишен цикъл на природата, в който е вписан и цикълът на човешкия труд на полето, в нивята и градините. В трите раздела на книгата – „Мъката на майката”, „Жертвоготовността на майката” и „Силата на примера, добротата и гордостта на майката” главни герои са майките, но най-вече децата. С носталгия Гергина Давидова говори за онзи слънчев свят на детството от средата на миналия век като антитеза на всичко онова, което днес наричаме свобода, а е всъщност слободия.

Хубавата книга е като живо същество – има свой пулс и дихание. Такава е и книгата на Константин Петров „Ловци на пеперуди” (Издателство „Жанет 45”). Преливането на някои от героите от разказ в разказ я прави единен организъм, а отличните разказвачески умения на автора й дават и пулс, и дихание. На цялата му творческа територия от Лесидренското езеро до къмпинг „Смокиня” чрез думите му сме съпричастни на преживяванията на пъстри образи – едни целеустремени, други инертни, срещнати по време на техния възход или тяхното падение, намерили целта си или загубили посоката. Сборникът внушава симпатично и ведро усещане и го прави въпреки тъгата и несбъдналата се любов на някои от героите. Лек и дори игрив, разказът на Константин Петров гради картините, съдбите и героите меко и елегантно, с естествена лекота и с пренебрежение към украшателството. Навлизането в други пространства на действителността е също леко и непринудено, и там именно става срещата между фантазното и злободневното – като например твърдението на дядо Яни, че паламудите се хранят с пясъчни лилии.

Книгата на  Иванко Маринов „Родопският Вавилон”(Издателство „Светулка 44 Атеней”), обозначена от автора като „Художествени варианти в проза”, не отговаря и на трите въпроса, които поражда тази фраза: „Защо художествени?”, „Варианти на какво?” и „Къде е прозата?”. Разбира се, човек с такава сериозна биография като Иванко Маринов когато се заеме с разнищване на „Родопския Вавилон”, се очаква нещо съществено, приносно, дълбоко и съкровено. Не просто пясък и кал в калъпи за тухли, какъвто е и единственият намек в едноименния ескиз от сборника. Да, ама не, както казваше един колега от недалечното минало. Книгата е хаотична, в някаква степен асоциативна, ако асоциацията се базира на омоними или синоними, понякога без каквато и да е връзка помежду си и със смисъла на това, за което става дума. Очевидната начетеност на автора му позволява да прави словесна еквилибристика, демонстрирайки факти, лица и събития като че ли с единствената цел да покаже въпросната начетеност. От откъслечните му спомени, някои от тях разказани като че ли със заекване, не може да се почерпи почти нищо (като в случая с двете парченца за Георги Трифонов). Едното впрочем завършва с фундаменталното разкритие: „Той вече в София стана художник на първата ми книга. Но се виждахме рядко. Много, много по-рядко и после… Той почина.” При това всички изречения в този цитат са на нов ред. Но не само те. Практически всички изречения в книгата са на нов ред. Въобще по многоточия, незавършени изречения и най-вече по нови редове това издание по скромното ми мнение може да се окаже рекордьор в печатната продукция у нас. Нови редове на места има и в средата на изречения. Може би е някакво ново веяние на либералните норми в словотворчеството, но няма нищо общо с българската словесност. Затова ще завърша пак с цитат от книгата: „Тук пък какво да кажем? – Ние.”

И в новата си книга „Над селото летят гълъби” (Издателство „Колор принт”) Славейко Чамурлийски остава верен на голямата си любов – Добруджанския край, в по-общ план – Североизточна България. Хората и плодовете на тази благословена земя, техният живот и техните тегоби са основната тема в разказите, включени в сборника „Над селото летят гълъби”. За съжаление повествованието на Славейко Чамурлийски е вяло и неизразително, езикът е равен и лишен от динамика, диалозите са изкуствени. Героите говорят „книжно”, безстрастно, скучно – например в разказа „Мира”:

„– А, ти ли си, Марине? От Загорово ли сте? Та вие сте били от моето село, заповядайте! Сигурно сте премръзнали?

Всички влязоха в стаята един след друг. Изтърсваха краката си от полепналия сняг и нахълтаха в стаята.

– Та, това е Мира! Жената, която обхожда цялото село и спаси Здравко, да не се удави…

…– Ако сте гладни, да ви предложа хляб и сирене. В това време друго не мога да ви дам!…

– Не, не, не сме гладни! Връщаме се от банкет…”.

Повечето разкази съдържат някакво поучение, което е поднесено директно и назидателно. Например цитирания вече разказ „Мира” завършва така: „Затова хората винаги казват: „Прави добро, за да ти направят и на теб добро…”. В разказа „Китка за обич” последното изречение е:  „Той се усмихна и рече на себе си: „Китка се дава за обич”.” Разказът „Рана в сърцето” приключва с думите: „Тези, които са отишли в гробищата, само те никога няма да се върнат…”.

В много случаи добрият замисъл на автора не е достатъчно подкрепен от редакторската и коректорската работа.

Радостно е, че в доста унилата панорама на литературния живот в България се появяват и такива книги като „В търсене на холивудския прислужник” (Издателска къща „Хермес”) на Христо Добротинов. Богат и колоритен език, щедро въображение, детайлно познаване на лабиринтите на нашенската действителност, свободно и интелигентно изграждане на сюжета, занимателно и дори забавно поднасяне на портрети, случки, събития, богата речева характеристика на героите, естествен и автентичен диалог – всичко това е основа за създаването на истински художествени постижения. Много добра характеристика на този сборник разкази и новели е дискретното авторово послание, лишено от патос и назидателност, произтичащо органично от съдбата на героите и развитието на сюжета. Изкушавам се да цитирам поантата на разказа „Илия и Юлия”: „Около мен шарките шумяха като живи цветя и ми нашепваха стари приказки. Вслушвах се в тях, нови нямаше, никой не искаше да измисля нови приказки, защото приказките имат щастлив край, а времето стана лошо и щастливият край щеше да звучи като лъжа.”.

Не се съмнявам, че и книги като „Наричайте ме Мечтател”(Издателство „Изток-Запад”)  на Иван Иванов имат своите читатели, макар и велеречиво прокламираните качества на неговите разкази да са меко казано преувеличени. Непретенциозните му истории са почерпени от житейското ежедневие, където много често злободневието надделява над обобщението, политическото – над личното, личното – над обществено значимото. Очевидна слабост в разказите е на места тромавият език и неумението на автора да изгражда убедителен диалог. Един пример: в разказа „Кълвачът” само на две страници – 78 и 79, четем: …решително по армейски заговори или по-скоро изкомандва бившият старшина Вълчев.”, „… респектиращо, строево и уставно го прекъсна Вълчев”, „Маринов заповедно и респектиращо погледна към бившия старшина”, „строево, строго по военному Вълчев заканително завъртя глава.” И т. н. Армейското минало на автора дава възможност да се очаква по-пълно познаване и претворяване на съдбата на офицерите, които новото време запрати в периферията на обществото и обрече на несвойствено за тях битие. Слабост на разказите е и излишното многословие – като че ли авторът решително не желае да остави нищо на въображението на читателя и се чувства длъжен да обозначи дори незначителните подробности при обрисуването на героите и обстановката.

Напълно обяснимо е защо в сборника разкази (новели) „Загърбената земя” (Издателство „Весела Люцканова”) на Владислав Кацарски прозата е така дълбоко повлияна от поезията. С досегашното си творчество авторът ни е познат като поет, това е неговият пръв белетристичен сборник. При това от многобройни такива случаи знаем, че превръщането на поета в белетрист не е някаква странна метаморфоза и разказите му са доказателство за това. Разбира се, арсеналът на изразните средства е различен, но изтънчената чувствителност е същата. Героите му се проявяват в най-малко две житейски пространства – това на ежедневната реалност и това на мистичното преживяване, при това те са неотделими едно от друго в най-важното си проявление – утвърждаването на доброто. Това според мен е и основната тема на включените в този сборник разкази. Повествуванието е увлекателно, езикът е богат, с известно предозиране на диалектни думи в речта на някои от героите, което може да се приеме за тяхна речева характеристика.

 „Среднощен етюд за стари глупаци” (Издателство „КЛМН”) на Златимир Коларов е книга за любовта, самотата и житейското ни предназначение. Героите на седемте новели, включени в сборника, са хора социално неосъществени, самотни, несполучили в търсенето на смисъла на живота, чиято житейска равносметка се движи от примирението до отчаянието. За много от тях животът е превалил билото си, без да им даде възможност дори да зърнат лелеяните му върхове. В студената есен на битието си много от тях изживяват срещата си с любовта – един мъчителен, но светъл катарзис, който в крайна сметка се оказва смисъл на наглед безцелното им съществувание. Много изразително описание на състоянието на повечето герои на новелите могат да бъдат думите на преуспелия, но неудовлетворен от живота си издател Венцислав Василев от „Черно-бяла снимка от стар албум: „Като гледаше младежа и момичето да вървят прегърнати по пясъка в сенките на залеза, за първи път си зададе въпроса: „Защо живя, глупако?”. Внушенията в сборника са ненатрапчиви и фини и са съзвучни във всички новели, включени в него. Това придава не просто монолитност, но и целеустременост на книгата, която с всеки ред защитава авторското кредо – незначителни хора няма, безсмислен живот – също.

Специално бих обърнал внимание на езика на автора – изключително точен като тоналност, богат и в същото време напълно достъпен, на места нежен и поетичен, ненатрапчив, дори когато е емоционално обагрен. Той не спъва читателя, не демонстрира претенциозност и маниерност – напротив и при Златимир Коларов като при всеки голям автор езикът е онзи прецизен инструмент, който читателят често и не забелязва, погълнат от сюжета.

 

Леки и забавни, иронични и саркастични са 30-те разказа на Светла Дамяновска от сборника „Рога и крила” (Издателство „Медия груп”). Разказите на Светла Дамяновска са в състояние да освежат позагубеното ни чувство за хумор и съпричастие, да посъбудят човещината ни и да ни накарат да погледнем битието си от една нова, по-извисена гледна точка. Дори когато става дума за трагични обстоятелства и събития, авторката не изневерява на стегнатия си стил, като дори сълзливата мелодрама превръща в тъжен, но ведър сюжет. Дори най-тежките катаклизми и неочакваните криволици на битието под перото ѝ се превръщат в случки от ежедневието, на които човек насмогва с въображение, оптимизъм и дори хумор. Големите обобщения и изводи от перипетиите и приключенията на героите си тя оставя на читателите, защото е далеч от нравоучителните наставления или морализаторството. На пръв поглед тя като че ли се плъзга по повърхността на събитията, но всъщност птичият поглед на нейната наблюдателност и здравомислие,  съчетани със свежо чувство за хумор и житейски оптимизъм ненатрапчиво разкриват една наситена с драматизъм действителност.

Друг пласт в прозата на Светла Дамяновска е мистичната компонента на нейните разкази – змейове и змеици, клетвата (напр. в „Джамбия на стената”) и поличбата,  ангелите, горния и долния свят – все персонажи и герои, които от памтивека са били неотделими от света на българина. В разказите и приказните мистичните моменти са неотделима част от живота, естествени и дори подразбиращи се. Бликащите от живот кратки истории на Светла Дамяновска правят света по-шарен и по-весел, по-жизнен и по-лек.

Биографичната повест на Иван Воденичарски „През времето” (Издателство „Българска книжница”) проследява пътя на неговия род през миналия век, като неговата лична съдба е само част – и то не най-обемистата и най-съществената, от повествуванието. Това му дава възможност да нарисува ярко и с много любов и познание живота на предците си – от трудния им поминък по нивите и градините на село Рила (сега град), през родовите и личностните им отношения, скромния им и дори беден бит, обичаите, превратностите на войните и политическите катаклизми.  Книгата е проникновено изследване на изворите на българските добродетели, апотеоз на патриархалната нравственост, чиито морални устои са съхранени от поколението на автора и защитени с чест и достойнство от собствения му житейски път. Стожерите на едновремешното общество, като например дедо Ване и баба Маца, са обрисувани монолитно, ярко, с много любов и със синовна почит. Крайъгълните камъни на човешкия живот трябва да бъдат трудът и любовта – това е основното послание на тази книга, която в едно и също време е памет за миналото, но и надежда за бъдещето.

Включените в сборника „Той, тя и споменът. Разкази, новели.” (Издателство „Българска книжница”) на Стефан Риков и Васил Риков разкази и новели очертават намерението на авторите да защитят позицията си в подкрепа на доброто, на нравствената личност, често с мъжествени черти. Историите им са предимно от днешния ден, често в съпоставка с минали времена. Обяснимо в тях присъства темата за военните, дългът, честта, призванието на защитника на Родината. Това е и причината за предозирането на специфични термини и изрази. Езикът е тромав, на места излишно обстоятелствен, което затруднява читателя дори при разказите с добри сюжетни попадения.

Късите разкази на Валя Василева в „Сезоните на живота” (Издателство „Лексикон”) са мигове от живия живот, мигове, които често съдържат целия живот на нейните герои. Водеща тема в сборника е човешката нравственост, при това поднесена в многобройни аспекти и без назидателна натрапчивост. Реалното и приказното, ежедневното и съновиденията (напр. в „Бъди жив и здрав” ) не просто се допълват, но имат свое ярко място върху палитрата, с която си служи Валя Василева. Ярка илюстрация за богатството на средствата, които ползва, е началният разказ, който е по-скоро притча – „На гости при Живота” – забавен и самоироничен текст, който по един непосредствен и изненадващо делничен начин проследява перипетиите на човек, който търси обяснение на битието си. Някои от хрумванията на пръв поглед могат да ни се сторят изкуствени или наивни, но всъщност много добре илюстрират чувствителността на авторката към подлостта и лицемерието напр. в „Голямата Ели и малката Ели”. Другаде  приказката за деца с нейните персонажи прераства в кратка алегория за затворения малък свят и рухналите мечти – „Сашко и Бялата чапла”.  Леки и интересни, често иронични и иносказателни, разказите на Валя Василева носят много приветлив заряд от доброта и нежност.

И в новия сборник „Добрата страна на нещата” (Издателство „Лексикон”) с подзаглавие „Разкази от тази и миналата година” Здравка Евтимова ни поднася блестящото си разказваческо майсторство в редица истории, където взирането в необикновената съдба на обикновените хора продължава да бъде нейният основен инструмент за изследване на доброто. Срещаме се с цяла галерия образи, сред тях и самата тя, които на пръв поглед олицетворяват логиката на живота, но са готови да я нарушат решително, ако това изисква поривът да са човеци. Неочакваният край на тези истории всъщност е жадуваното тържество на доброто, което често се случва дори въпреки намеренията и настроенията на героите. Изтънчената наблюдателност, безупречният език, умението да се вижда зад очевидното, чувствителността към човешките слабости, силата на благородството и достойнството са все неща от арсенала  на Здравка Евтимова. Разказите са четивни, понятни, често динамични, лесни за възприемане и дълбоки като въздействие. Изкушавам се да цитирам края на разказа „За бащите и буквите”, който вероятно съдържа силен автобиографичен момент: „Зная – можеш да живееш цял век, да оцелееш след наводнения, земетресения и войни, можеш да напишеш прекрасни стихове и велик роман, но най-важното е да можеш да кажеш, че някой ти липсва – обикновен човек, показал на приятелите си азбуката, която знае всички приказки на света.”

 „Разкази от старо до сегашно време” (Издателска къща „Многоточие”), на Йорданка Чакова е сборник къси разкази, който условно следва хронологията на нейния живот, без да е биографичен. Просто безброй случки, събития, срещи, наблюдения, разговори и спомени от битието са вплетени във вътъка на тази книга. Разнообразни като самия живот, парчета от ежедневието с неговите радости и скърби, срещи и раздели, горчилка и възторзи, късите разкази безхитростно и простичко, като мазките от четката на художник, изграждат панорамата на българския свят. В книгата няма да срещнете всеобхватни обобщения и генерални изводи – нейната територия са простите, но често много сложни неща от живота на малките хора, на обикновения човек, който съставлява народа. Тук е любовта, но и изневярата, болката и болестта, но и цяра на доброто и на протегнатата ръка, лошавината, но и благородството, мизерията, но и богатството на духа. Ненапразно в последния разказ „Пъзел” в сборника героинята, смазана от изневяра, отчаяние, самота, болест, завършва разказа за страданията си така: „ Доближавам до прозореца, отварям го и вдъхвам аромата на цъфналия люляк. Дали ще намеря сили да пренаредя пъзела на живота си отново и да си простя? Продължавам!”.

Сборникът разкази на Ангелина Дичева „В онази мастилена нощ” (Издателство „Атеа Букс”) без съмнение заслужава читателското внимание. Вечната тема на всеки литературен опит – противопоставянето на доброто и злото в объркания ни свят – Ангелина Дичева разработва с дълбоко и сърдечно познание за съвременността. Смятам, че изборът на героите й – предимно млади хора – е свързан с оптимизма на авторката – защото ведрия поглед към бъдещето пораждат именно те – с противопоставянето си на трафаретното, баналното, стандартното, пренебрежителното отношение към важните неща в живота. Жизнената нравственост е присъща на героите и това естествено предопределя тяхната позиция в полза на доброто. Разкази като „Подарък за рождество”, „По Коледа”, „Мис Карамела Лопес” оставят убеждението, че човек може да е велик дори в ежедневието си, ако в сърцето си е готов да прояви съпричастност, състрадание, великодушие. „Подарък за рождество” се родее с такива блестящи образци на световната белетристика като „Даровете на влъхвите” на О. Хенри.

В тази си книга Ангелина Дичева ни се представя като проникновен поет на доброто, на светлото спасително добро и създава не назидателна натрапчива проповед, а изящна висока словесност, ведра и оптимистична, която обяснява живота като начин да проявим високите си добродетели.

Желая на добър час на всички участници в годишния литературен преглед на СБП!

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top