Светла Андреева е родена на 27 юли 1955 г. в гр. Велико Търново. Завършва Великотърновския университет, специалност Българска филология. Дебютира през 1984 г. със сборника разкази „Телевизор и канарче“, изд.“Народна младеж“. Следват сборникът с разкази „От дявола родени“, 2007 г., изд.“ПАН ВТ“; повестите „Козите на Джим“ и „Хляб за грешници“ издава съответно през 2007 г. и 2013 г., изд.“Астарта“ и изд. „Фабер“. През 2016 г. издава сборник с разкази „Автобус за рая“ – изд. „Фабер“, а през 2017 г. – „Добри, красиви, зли“, изд. „Фабер“. Следват книгата „Краят на Апокалипсиса“, 2020 г., изд. „Фабер“ и сборникът с разкази „Смърт преди Рождество“, 2022 г., изд. „Фабер“.

Работила е като журналист в електронни и печатни медии. Нейни разкази са превеждани на полски, руски и чешки език. Член е на сдружението „Света гора“ във Велико Търново, на „НОЛИ“ – сдружение за литература и изкуство и на Управителния съвет на Клуба на дейците на културата в старата столица. През 2022 г. стана член на Съюза на българските писатели.

Носител е на наградата на СБУ в конкурса за кратък разказ „Атанас Липчев“ – Варна през 2018 г., както и на втора награда за проза в международния конкурс „Небесни меридиани“ през същата година.

ТАТУИРОВКАТА

           Младата жена лежеше по гръб на прага на вратата. Едната ѝ ръка  бе прегъната под тялото, а в другата стискаше стъклен биберон. Корените на разпиляната ѝ коса бяха тъмни, явно бе фалшива блондинка. Памучният потник, с които бе облечена, бе свлечен почти до кръста. Десният ѝ крак подпираше  вратата, а откъм хола, през коридора, се чуваше бебешки плач…

Дознателят Драголюб Михайлов разбута струпаните съседи, които втренчено се взираха в мъртвото тяло.

• Бебето, бебето – изплака една от съседките, възпълна жена на средна

възраст – На шест месеца е, а мъжът ѝ я напусна – изхълца отново жената.

Драголюб Михайлов  изгледа  вцепенените хора и, когато разбра, че никой не е пипал тялото, обърна поглед към  убитата. Никога не бе виждал толкова красива смърт. Ако смъртта изобщо може да бъде красива. А, да, сети се той, виждал бе… Това лято, когато отидоха на море и хотелът им бе на самия бряг. И когато една ранна утрин се разхождаше по още пустия плаж, видя мъртъв лебед, а вятърът рошеше перушината му. Застинал в изящна поза в смъртта си, лебедът бе все така грациозен, както и на живо…

Само че сега  жената, просната на прага на входната врата, не бе лебед, но красотата ѝ все още си личеше. Гърдите ѝ бяха малки и  сухи, сигурно не кърмеше. Лицето ѝ все още не бе посипано с мъртва плесен, а полуотворените ѝ очи блестяха  със синя светлина. Тези сини очи… Къде бе виждал същия небесносин цвят?  Това не бяха очи на северен човек,  тези на северняците имаха мътно сини, оловни  очи, а тези бяха чисти… Но къде бе виждал същия чист цвят?

Той се откъсна от мислите си, когато към него приближи съдебният лекар.

• Удушена е – каза той – Виждаш ли червената рязка на врата?

Доктор Чизмаров имаше отвратителен характер, бе сприхав, лицемерен и скъперник, но беше най-добрият специалист в цялата област. На всичкото отгоре бе плешив и, за да компенсира липсата на коса, си бе пуснал дълги черни мустаци. Загърляне със свински опашки, допълни той, като се наведе над трупа и го обърна. На дясната плешка имаше огромна татуировка – дракон, обгърнал с крилете си червена роза. Татуировката на лявата ръка, под рамото, бе по-малка: слънце и луна,  разделени от  малка кама. Белегът на врата бе започнал да потъмнява.

• Това значи, че първо е била душена, а после пристегната със свинката опашка – продължи наведения до него съдебен лекар – Нищо чудно, ако при аутопсията се окаже, че подезичната ѝ кост е счупена…

Драголюб Михайлов почти не слушаше. Бе свикнал  на подобни гледки и виждаше, че червената резка на врата ѝ бе почнала да потъмнява. Нещо друго го потискаше – всичко в този вход на осеметажния блок му навяваше безнадеждност и сивота. И олющеното стълбище, и бедняшкият вид на входната врата на жилището, с обелена боя, под която се виждаше шперплат, и пискливият плач на бебето, даже вайкането на възпълната съседка. Към неприятното чувство от гледката на мъртвото тяло се прибави и  досадното безпокойство, че вкъщи вече го чакаха, щяха да имат гости и жена му Мария му бе връчила списък с покупки. Днес Драголюб не бе дежурен, но колежката му  Жана Жотева бе  болна,  затова на него се падна този злополучен случай. Да, всичко лошо се случва в петък привечер, помисли си той…

Когато внесе торбите с покупки в коридора, през полуотворената врата на хола чу смях. Гостите бяха пристигнали – адвокат Грънчаров и съпругата му, писателката Сияна Грънчарова. Тежкият басов смях на адвоката тресеше стените на панелното жилище и това вся у Драголюб тягостно чувство: човек никога не знае кога каква беда ще го сполети. Ето, убитата  млада жена тази сутрин е станала, нахранила е бебето, после е пила кафе със сестра си… сигурно се е смяла  весело. Чакай, сестра си ли?  Че имала сестра, разбра от съседите, само че къде бе сестра ѝ по време на огледа?!

Той стовари  торбите в кухнята и влезе в хола. Поздрави сърдечно, но сдържано и влезе в банята. Когато се появи свеж и преоблечен в  чиста тениска и  с къси панталони, масата в хола вече бе  отрупана със салати и разядки от  извара с чеснов сос, имаше и шпроти в масло,  и пушен паламуд. Адвокат Грънчаров  ахна при вида на мезетата, и изрече: „С диви  круши и резенче хляб във торбата/ тя пристигна – хвърли в ръцете ми шала/ и прошепна:  „Аз съм Мария… Аз съм жената / на всички мъже и на мъртвите даже“*  … Ах, Мария, Мария, продължи той, като целуна ръка на жена му…

Предвкусвайки удоволствието от първите глътки гроздова ракия,  дознателят вдигна наздравица като погледна в очите сътрапезниците си. Когато спря погледа си върху Сияна, потръпна:  къде бе виждал тези сини очи, чисти, бистри и дълбоки? Къде ли, попита се той, докато въртеше тънкото столче на чашата между пръстите си. И изведнъж се вледени: това бяха очите на удушената млада жена, която намериха днес, на прага на жилището ѝ в осеметажния тухлен блок…

Трудно му бе да следи разговора, който се разгорещи като наляха студеното бяло вино.

• Защо Господ е създал човека? – чу той гласа на Сияна – Заради животните, за да се грижи за тях и да ги пази, ето защо – тържествуващо вдигна чашата си тя и очите ѝ заискриха.

Сияна бе прехвърлила петдесетте. Имаше малко ъгловато и скулесто лице, дръпнати очи и леко дълъг нос, което ѝ придаваше своеобразен чар. Тя не обичаше да бие на очи с външния си вид, дори ноктите ѝ бяха с безцветен лак. Обличаше се с дрехи, които ѝ придаваха монотонен вид,  но въпреки това привличаше вниманието като с магнит. Понякога Драголюб завиждаше на адвоката, какъв късметлия бе с тази жена, друг път му се струваше, че е влюбен в нея. Влюбен в една весталка, както я наричаше в себе си, защото смътно усещаше,  че жена като нея може да те унищожи…

• Хайде, стига – уморено каза той – Какви животни, какъв Господ? Наскоро имах един случай, мишка прегризала кабела на един фризер и пожарът от късото съединение ликвидира половината бизнес на човека…
• Че какво е виновно животното? – не отстъпваше Сияна – То е животно, няма разум, не знае, че не бива да гризе кабела!

Тя се разсмя и погледна закачливо към Драголюб. Той усети как отново плъзва онова старо чувство към нея, което смяташе за влюбеност. Внимание, опасност, прошепна нещо в  душата му.

• Животните са по-добрата част от  света – не спираше Сияна, докато пиеше чаша след чаша.

Да, може и да е вярно, помисли си безразлично Драголюб Михайлов. Едно животно никога не напада, ако не е гладно, а човекът е способен да убие като едното нищо….

• Е, твоето се нарича патологична любов към животните – изрече тежко адвокатът и погледна жена си  – За мен това не е нормално…
• Кое не е нормално? – извърна се ядосано към него Сияна – Една приятелка, туркиня, ми каза, че дори само веднъж в живота си да нахраниш котка, ще отидеш в рая! И изобщо, за стандарта на една държава се съди по отношението към животните, към старите хора и по подредбата на  гробищата!

Дознателят почти не слушаше разговора, от изпитото вино му се доспа,  не му се разсъждаваше по никакви философски теми, щеше му се час по скоро да се търкулне в прохладните чаршафи на леглото и да спи, да спи…  Друг път гласът на Сияна можеше да го изтръгне от всякаква умора или депресия, но този път наистина бе уморен…

• Навремето свекър ми имаше една любовница, много приличаше на коза – продължаваше Сияна – Една моя позната пък бе същинска кукумявка, същия поглед изпод вежди и нос като клюн. Ами онзи политик, с наболата брада, същински козел!? – разсмя се тя .
• Някои хора удивително приличат на животни, добре, че поне животните не приличат  на хора! – не млъкваше Сияна.
• И сигурно затова имаш четири котки в двора – вметна ядно съпругът ѝ.
• Е, вече е само една – реагира остро Сияна и лицето ѝ се зачерви – Знаеш, че три от тях бяха отровени…

В погледа ѝ Драголюб разчете  тъга, мъка и ярост, сякаш бе загубила нещо много свидно, и  погледът ѝ искаше отмъщение за това…

Някъде към десет часа гостите си тръгнаха. Вече на прага  Сияна извади от чантата си една книга.

• Щях да забравя – доближи  до него тя – Това е новата ми книга, написала съм ти посвещение !

„Армагедон“, прочете той на корицата, която бе в кървавочервено, две лица, обхванати в пламъци, пищяха от ужас, или поне така му се стори. Хмм,  това не е в нейния стил, какво ли е сътворила този път, непременно ще я прочета, обеща си наум той и, докато я целуваше за довиждане, го лъхна мирис на непознат и задушаващ парфюм.

Оказа се, че болничният на колежката му Жотева бе удължен и  по случая щеше да  продължи да работи Драголюб. Убитата живееше със сестра си, но  минути след убийството сестрата бе избягала. Не бе трудно да я издирят и, когато младото момиче се появи за разпита, Драголюб Михайлов бе неприятно изненадан. Девойката бе аутист,  така пишеше в медицинското ѝ досие, и стоеше права пред бюрото  му, въпреки молбата му да седне. Бе облечена с трикотажна пижама,  нервно мърдаше пръстите на ръцете си и не пророни дума. В състояние ли бе това нещастно момиче да убие сестра си?  Имаше ли тази сила на ръцете, за да затегне смъртоносния възел около шията на  жертвата? И защо, какви бяха мотивите?

След като половин час не можа да  изчопли нищо свястно от  сестрата,  дознателят я вписа в графата на заподозрените, но  бе ясно, че от този храст заек нямаше как да изскочи.

Бавно и мъчително вървеше разследването. Никой от съседите не бе видял във входа на блока да влиза подозрителна особа, освен  инкасаторката от ВиК и тези за електричеството. Вратата на блока се заключваше и никой нямаше достъп  вътре, на стълбището, или до входните врати на жилищата. Никой от съседите не бе чул шум от борба, писъци или викове за помощ.  Незнайно защо убиецът не бе влязъл вътре, в антрето, а бе умъртвил жертвата на  прага. Трябва да е имал  доста силни ръце, за да стегне яко примката на врата. Макар че убитата се е съпротивлявала, ритала е,  блъскала с ръце касата на вратата, търсейки опора, под ноктите ѝ бяха намерени частици от боя и прашинки  от талашит. Но на прага е имало вероятност да види това съсед, излязъл или влязъл във входа на блока. Тогава? На какво е разчитал убиецът? Да се справи набързо с делото си? Не бяха намерени никакви следи – нито по  прага на вратата, нито по рамката, нито по пода, нито косъм, нито прашинка, нито отпечатък. Хайде, да речем,  бил е  с ръкавици, ама поне влакно от панталон или тениска, косъм или, може би, откъснато копче от дреха… Ех, какъв късмет бе да има отскубнато копче, макар че това показваше, че убиецът не е бил с риза с копчета… Както и да е бил облечен, нямаше никаква следа от чуждо присъствие. Нищо че още същия ден входът бе блокиран и криминалистите  от лабораторията щателно изследваха всеки милиметър от мястото на убийството. Ще рече човек, че някакъв дух се бе спуснал от небето, за да грабне жертвата си…

В минорно настроение Драголюб Михайлов гледаше през прозореца оределите изсъхнали листа на черницата. Октомври бе в силата си, призрачна есенна светлина влизаше през прозореца на малкия му кабинет. Зад черницата пламтеше ярко оранжевото на големия изсъхнал клен. Кога ли ще се срути и ще разбие  прозореца ми, мислеше си той, но всъщност му бе безразлично какво щеше да стане, ако изсъхналото дърво рухне… Искаше му се да  отиде някъде, където да гледа само дървета, храсти и изсъхнала трева по поляни, но не бе ловец, както правеше един негов приятел, ходеше на лов само за да се разхожда из гората и да диша чист въздух…

Вместо дървета и  полянки Драголюб съзря на рафта на етажерката  подарената  му от Сияна книга. Как бе попаднала в кабинета му, не помнеше. Бе чел една или две нейни книги, но  според него  ако след прочита  на една книга в главата ти не остане нищо от нея, значи книгата не струва. Той превъртя томчето в ръцете си, попрелисти я и попадна на разказа „Татуировката“.

„Възрастната жена хранеше четирите котки, които бе отгледала от малки котета. Двете женски  ги бе кастрирала, за да не се множат и те бяха добри, кротки и мили“, зачете се той.  „ За пръв път тя разбираше тези, които осиновяваха дете, защото не бе важно кой те е родил, а кой те е отгледал. Чувстваше животните като свои деца, затова, когато намери шарената котка, Кера, както я бе нарекла, полужива, под балкона на апартамента на първия етаж на съседния блок, усети как се разтрепера. Пот изби на челото ѝ. Грабна отпуснатото телце на животното и се втурна към ветеринарния кабинет. Отровена е, каза след 20 минути докторът, с антифриз, няма спасение…

Така и стана. Тя погреба  котката в градината си и като приседна на пейката пред къщи, се загледа в червените тухли на съседния блок. Там, на първия етаж, се показа млада жена, понесла бебе в ръце, в устата ѝ димеше цигара. Познаваше я, живееше там от три години с мъжа си, таксиметров шофьор, а детето ѝ след раждането бе доста зле и доста усилия положиха  лекарите от родилното, за да го спасят. Възрастната жена бе пенсионирана акушерка и често се чуваше с бившите си колежки. В това време майката с бебето хвърли фаса си през терасата и като се усмихна, кимна към възрастната жена: сега е ред на рижавото коте… Така и стана. Рижавото коте бе погребано също в градината, до шарената Кера. Отровен бе и Сивушко, но успя да спаси  черния котарак с белите лапи. Той повърна, след като  в двора на къщата бе отхапал от кюфте, подхвърлено през оградата. А отровителката все така излизаше на балкона с бебето в ръце и  пушеше дълга цигара…

Възрастната акушерка правеше всеки ден оглед на входа на блока. Имаше само един начин да влезе вътре: да използва инкасаторите за вода и ток. Така и направи. Промъкна се заедно с пълната усмихната жена, която замерваше  водомерите, и се изкачи на първия етаж. Постоя, заслушана в шумовете, знаеше  кой кога излизаше и отиваше на работа, кога се прибираше, наблюдавала бе това два месеца. Когато чу, че инкасаторката излезе, слезе до първия етаж и позвъни. Вратата отвори младата жена, бе по потник, който разкриваше две татуировки. Едната, на дясната плешка, бе дракон, обгърнал с крилете си червена роза, а на лявата ръка, под рамото, имаше слънце и луна, разделени от малка кама. А-а-а, ти ли си, каза тя, като премести от едната ръка в другата стъклен биберон. Възрастната акушерка нямаше време да види прораслите тъмни корени на косата ѝ, нито да чуе бебешкия плач през полуотворената врата. Измъкна свинските опашки от джоба на развлечения си анцуг и светкавично ги уви около врата ѝ.   Младата жена  се опита да  ги махне, изхърка, тогава акушерката заби пръсти във врата ѝ, чу как нещо изхруска, сигурно бе подезичната кост, и затегна още по-силно свинските опашки. С другата ръка затискаше устата ѝ. Когато  жената падна на прага, все още стискаше стъкления биберон с мляко. Потникът ѝ се бе свлякъл до кръста и малките ѝ стегнати гърди имаха синкавобял цвят….“

Драголюб Михайлов затвори книгата и усети как пръстите му се разтрепераха. В разказа бе описано удивително точно и положението на тялото, и свинските опашки, и татуировките. Сякаш авторът бе присъствал там, на мястото на убийството. Ами ако… Не, не, невъзможно е, каза си той, стана от стола и отиде до прозореца. Сияна, моя красива весталке и защитничка на животните… Сияна, Сияна, поклати глава той. Сети се за погледа ѝ онази вечер, когато им бяха дошли на гости. За погледа, който отправи към мъжа си, когато той  каза, че вече е останала само една котка от четирите. В погледа  ѝ имаше тъга, мъка и ярост, сякаш бе загубила нещо свидно, но най-вече гняв…Сети се как пиеше чаша след чаша, възбудения ѝ говор, напрегнатостта в цялото ѝ същество, сякаш бе извършила нещо свръх силите си… И все пак, доста съмнително бе съвпадението. Но разказът бе писан доста преди убийството. Ами ако…

Рязкото отваряне на вратата го стресна и той се обърна. В кабинета му еуфорично влетя колежката Жана Жотева, стиснала победоносно папка с номера на следственото дело.

• Можеш да ме поздравиш, Драго – засмя се тя – попаднах на следа…

След като се върна от болницата, Жана бе поела  делото за  убийството на младата жена от осеметажния тухлен блок.

• И знаеш ли в кого се съмнявам? – продължи въодушевено тя – В сестра ѝ, в родната ѝ сестра…Сигурна съм, че съм на прав път…

Жана се завъртя и седна на стола му. Драголюб грабна червената обложка на „Армагедон“, забравена на бюрото, и побърза да я измъкне, преди любопитството на колежката му да зърне книгата. Не чуваше  бърборенето на Жана, а подпъхна книгата на най-долния рафт на етажерката. И все пак, кога бе издадена книгата ? Сияна му я подари точно в деня на престъплението, значи, поне три-четири месеца преди това. А кога бе писан разказът?  Доста преди издаването… Но престъплението бе описано точно така, както бе станало…

Хмм, прокашля се той. Кой бе казал, че първо трябва да повярваш, за да видиш?  А Драголюб не вярваше. Значи, нищо не бе видял. И нищо не знаеше…

И той погледна към най-долния рафт на  етажерката, където бе скрил книгата. И където никой не можеше да види нищо…

*стиховете са на Борис Христов