Светлана Чиглайска (Светлана Стефанова Делчева) е родена на 14 февруари 1988 г. В гр. Бургас. От ученическите години обича поезията, повлияна от най-добрите образци на изящната словесност. Участва в литературни форуми, където нейното творчество не остава незабелязано. През 1999 г., шестокласничка, Светлана Чиглайска сътворява текста на химна на ОУ “Св. Княз Борис I”, музиката е на Елза Паносян, а песента и до днес е химн на училището. Дебютира в поезията с “Осмели се да чувстваш” (2023 г.), отличена с националната литературна награда “Еквалибриум” на издателство “Либра Скорп”. Съчетание на образи и чувства, от по детски наивни до творчески зрели и осъзнати представи за света около нас. И в тях неизменно, като в отражение, проблясва светът, истинският свят на Светлана Чиглайска. „Без вяра любовта е само дума“ (2025 г.) е втората ѝ поетична книга.
***
За лирическата героиня на Светлана Чиглайска без вярата любов е само дума… Превърнала се в обещание за обич, за да живее истински, копнее да отхвърли маската зад театралните декори, да се откъсне от гнева и хладните прегръдки на самотата. Със своя древен сал се носи тя по течението в кръговрата на водите и времето, за да се преобърне сърцето ѝ в солта и да си дойде на мястото – да разбере себе си. Диаболичната образност отдалечава любимия ѝ като пясъчна химера и приближава зловещите гримаси на града, брега, стаята, вещите – на апокалиптичния затвор, от който единствено спасение са сълзите. Под техния отблясък се давят крехката човечност, болезненият спомен за ненавременната любов, но и влюбеният порив, който крие неподозирани вулканични сили. Поетиката на символизма в печата на душата ѝ достига до детското откровение да не приема света като обикновен. Да отплува от неговата измама и да дарява чудеса е съкровената ѝ романтична мечта за доверие и споделеност.
Динко Динков
UNE FOIS
Ах, колко съм се смяла с глас преди!
Любов от първи поглед? Няма начин!
А малко вяра никак не вреди…
Сега не мога даже да заплача.
Почувствах я… Но аз не я познах –
очите само с вяра се отварят,
а в моите подхвърлих шепа прах
и босонога минах през пожара…
Попила кръв, полепна пепелта
по клепките ми и нощта безлунна
погълна във безволие страстта.
Без вярата, любов е само дума…
ЗАГЛУШЕН ИМПУЛС
Търкулнали се шумно в коридора,
се разпиляха мисли – черни перли;
изтръпнали ръцете от умора,
се разтопиха сякаш. А латерна
със писъци – не с ритъм мелодичен
изпълни ме в притихналата стая –
уплаших се до смърт… Инстинкт първичен
отвлече ме от полета към рая
и спусна ме на пода полужива…
Проблясваха разпръснатите мисли,
с треперещи зеници ги попивах
и спомена – горящ тефтер, разлистих.
Почувствах го – със страхове зачеркнат
стихът ми промълвен със сухи устни
и със затворени очи погледнах
мига, от паметта ми скрит изкусно.
И хаос леден с болка и разруха
нахлуха във ума ми буреносно…
О, сън да бе – но не, когато чух я
да стене, задушена от въпроси,
душата ми, към мен обезверена…
Сгрешила съм импулсите да крия.
Животът не е театрална сцена –
и задкулисни в ролята сме ние…
БРЯГ НА ЛЮБОВТА
Град на живи легенди и безсмъртни слова,
дишащ в собствен магично-пленителен ритъм,
романтични алеи, потопени в една
синьо-алена вечност… Мога да я изпитам,
щом очите ми грейнат, уловили брега
с мрежа чиста любов от усмивки събудени
и вълните разтворят всяко зрънце тъга –
аз прегръщам града. Как се чувствам ли? Влюбена.
КРЪГОВРАТ
Преплувах океана на годината.
Обречени на хладна необятност,
вълните разярени не подминаха
очите ми… А колко бе прекрасно
при отлив – небесата ме завиваха
в сатенена прегръдка и сънувах
брега ми и щастлива бях… До прилива…
На себе си умело се преструвах
с усмивка, подарена ми от слънцето.
Сглобявах от успехите си сала,
на който се спасих, но преобърна се
сърцето ми. Нима не бях успяла?
Потънах… Утешавах водораслите,
завлечени в несвяст с водовъртежа
и някак претворяваха се в щастие…
Брегът под мен изплува безметежен.
***
Не вярваш ли? Веднъж и аз обичах.
Разбира се, по нищо не личи –
усмихвам се, а слънцето наднича
през блясъка на моите очи
и няма как зад светлото да видиш
следите на безсънната тъга,
затворила сълзите ми във миди,
разпръснати по изгрев на брега.
А приливът ревниво ги завлича
навътре към кораловия свят.
Не вярваш ли? Веднъж и аз обичах.
От този ден моретата не спят.
