btfhdr

Израснах в Пловдив в семейство на учители, които винаги са подкрепяли увлечението ми към литературата и желанието ми да се развивам в тази насока. Завърших висше образование в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ със специалност „Философия“ и продължих с магистратура във Военна Академия „Г.С. Раковски“ – „Национална сигурност и отбрана“. В момента работата ми е свързана с опазване на околната среда и борбата срещу климатичните промени.

Книгата си – „5051“ (първа част на фантастичен роман) , написах през 2017 г. Отне ми дълго време, за да събера кураж и да я издам през 2020 г. Въпреки това, намирам единствено удовлетворение от взетото решение. В момента съм съсредоточена в писане на разкази, които разглеждат общочовешки проблеми и принципи. Продължението на романа предстои.“

Член съм на Асоциацията на младите български писатели

 

ДУМИТЕ

 

Лекторът вървеше бавно между редиците с типичния си поглед – проницателно вперен в празното пространство пред себе си. Той направи рутинната си обиколка из залата и заговори бавно:
– Ако изкуството е сътвореният от човека начин да „украси“ пространството около себе си, а музиката е начинът да „украсим“ времето си, то тогава какво бихте казали за мислите ни? Как бихме могли съзнателно да „украсим“ мисълта?
Направи кратка пауза, колкото да си поеме дъх.
– Моля, не ми отговаряйте „чрез въображението“. То не се брои. Въобразяването е спонтанен процес. Аз искам да ми дадете пример за съзнателна дейност, чийто ефект върху ума на индивида променя „интериора“ на мисълта.
Студентите мълчаха до един, свенливо свели глави. Лекторът успокои аудиторията си, преформулира и повтори въпроса си, точно както процедираше със заподозрените, от които се опитваше да изкопчи информация.
– Имайте предвид, че в моите часове няма грешни отговори. Как мислите, има ли нещо, което би могло да се съотнесе към съзнанието ни така, както изкуството към пространството и музиката към времето.
Този път мълчанието продължи кратко.
– Думите.
Отговорът долетя на крилете на ехото от дъното на залата, където седеше млад мъж, наполовина скрит в сянката на колоната до него.
– Думите казвате – едва забележимо вълнение пробяга по лицето на лектора. – Обосновете отговора си, моля.
– Изкуството на правилното подреждане на думите за мен е най-невероятното достижение на човека в неговото развитие. Думите имат способността да влияят и да променят – хора, събития и процеси. Думите са универсалното оръжие за нападение и защита, във време на мир и на война. Думите пишат историята – буквално и преносно.
– За това съм съгласен – включи се лекторът. –  Няма спор, че силата на словото и добрата риторика играят важна роля в редица значими събития от световна величина. Но днес говорим за човешкото съзнание и възможността то да бъде повлияно от външен фактор.
– И аз за това говоря. Смятам, че с добре подбрани думи, въплъщаващи в себе си  подходящата идея, човек може да бъде убеден да направи всичко.
– Всичко? – лекторът се усмихна – Можете ли да го докажете?
– Това е курс по криминална психология – продължи уверено студентът – на фокус са умовете на престъпници. Защо за доказателство не преведем някой от случите, по които работите Вие, г-н инспектор? Например настоящия – убийството на Виктория.
– Не обсъждам текущи разследвания със студентите си. – Усмивката на лектора изчезна и на мястото на приятелския тембър, зазвуча глас, които се разкриваше пред слушателите си като строг и студен.
Случаят на Виктория беше болезнена тема за главен инспектор Борданов. Приживе тя беше най-добрата му студентка. Ума й беше като бръснач. Намираше логични връзки там, където другите не успяваха да видят дори сходства. Докато я обучаваше, Борданов често си мислеше колко далеч бе стигнала. Останала рано без родители, Виктория се беше научила да разпознава какви са хората по трудния начин. Въпреки това стремежа ѝ да се измъкне от тинята на живота бе толкова силен, че се излъчваше от цялото ѝ същество.  В дългогодишната си кариера Борданов бе срещал всякакъв тип хора – тези с потенциала на Виктория бяха малцина. Затова и смъртта ѝ му тежеше повече от всеки друг случай, по който беше работил.
Инспектор Борданов беше човек, който можеше да види право в душата на отсрещния, и притежаваше неизчерпаем арсенал от похвати и тактики, за да улови и най-дребното разминаване между двете версии на истината, които току що са му разказали. И все пак, не можеше да се справи с убиеца на Виктория. Знаеше кой е, беше сигурен. Бяха го задържали скоро след убийството, благодарение на намерените на местопрестъплението доказателства. Досега да го бяха осъдили, ако не беше проклетото му алиби – непоклатимо и неопровержимо, подкрепено от трима различни, нямащи нищо общо помежду си, лица.        Обвиняемият, или както всички го наричаха – Макс, беше заснет от охранителните камери на входа как влиза в бара в нощта на убийството. Оттук нататък всичко се объркваше. Барманът твърдеше, че за цялата вечер Макс не се е доближавал до Вики. На негова страна са и собственика на отсрещния денонощен магазин, според който в момента на нападението обвиняемият е бил в магазина. За капак на всичко една жена, случайно преминаваща тогава по улицата, е абсолютно сигурна, че лицето на Бордановия арестант няма нищо общо с това на мъжа, избутал я от тротоара в опит да избяга. И все пак, неговите отпечатъци бяха по оръжието на убийството и той беше единственият с мотив и възможност да нарани това красиво и така невинно в младостта си момиче.
Инспекторът беше прекарал не една безсънни нощи, мислейки върху това. Студентът, който се беше подал иззад сянката на колоната, продължи да говори без покана.
– Няма нужда от обсъждане, просто искам да приведа пример в подкрепа на твърдението си, че силата на словото може да променя „интериора“ на съзнанието.                    Никой не пожела да го спре. Мекият му и мелодичен глас продължи да реди думите, които оставяха у слушащия привкус на истина и неизбежност. Преразказа за случилото се се състоеше от факти и констатации, които следваха неоспорима логика. Изказването му резюмираше последователността от събития с неочаквана точност и излагаше на показ абсолютната безпомощност на полицията. Той завърши с добре премерена и точна като стрела реплика, която подейства на инспектор Борданов като леден душ.
– Ето Ви пример, в който думите печелят пред доказателствата. Показанията на свидетелите правят от убиеца – онеправдан, от героя – неудачник, а от жертвата, ами – нищо. За нея не остава нищо, освен смъртта.
Борданов изслуша назидателната тирада, без да помръдне. Когато заговори, гласът му звучеше весел и по детски превъзбуден.
– Тъй като освен инспектор съм и лектор, ще Ви прекъсна тук, за да поясня случващото се на студентите си.
Борданов сплете ръцете си отзад на кръста и започна да обикаля нагоре-надолу по редиците.
– За всички заинтересовани колеги – в залата си имаме психопат. Но не какъв да е, а високо функциониращ психопат. Макар да споделят много общи характеристики със социопата, като липсата на чувство за вина, съвест и ценностна система, основна разлика е, че функциониращият психопат е изключително интелигентен, разумен, търпелив и подготвен. Той винаги има план, за да постигне това, което иска. Последва нова пауза, придружена от продължителен поглед в безизразните очи на мъжа до колоната.
– Психопатът обича контрола. В ежедневието си той се забавлява, причинявайки болка и страдание на околните. Често, както е в този случай, желанието да се изпита по-силна тръпка и по-голям контрол се превръща в засилваща се необходимост. Така се ражда идеята за убийство. Не лично извършено, а вменено някому. Върховната проява на контрол над личността! Но при Вас има и нещо друго. Вие имате конкретна жертва. Тя е специална, нали така? Защото е умна, защото може да „усеща“ тези като Вас. Не можете да си позволите такъв човек в средите, в които искате да се движите. Тя е заплаха. Но не е само това. Изборът Ви не е само рационален. Виктория беше моя любимка. За никой не е тайна, че я смятах за човек с изключителен потенциал. За Вас не би могло да има по-подходяща жертва – единствената жена, която би могла да Ви разкрие и тази, чиято смърт би нанесла най-голям емоционален удар на главния разследващ смъртта ѝ – на мен.
Всички в аудиторията се обърнаха към задния ред, но мъжът до колоната не трепна. Борданов също.
– Разбира се, има да се помисли за много неща. Ако хванат твоята жертва – бъдещият убиец, ти ще потънеш с него. Склонните към убийство нямат морален кодекс и не остават предани никому. Единственият начин да останеш на свобода е да си сигурен, че убиецът няма да бъде хванат. Трябва да му осигуриш алиби.
Борданов за пръв път погледна към жадната си и очакваща аудитория.
– Запознали сте се с Макс в бара, в който неговата приятелка – Виктория е танцувала. Вие знаете, че Макс я ревнува, заради работата ѝ в нощното заведение. Не Ви отнема дълго да го убедите, че подозренията му са истина и Виктория го лъже. Подклаждана от Вас, идеята за наказание превърнало се в план за убийството ѝ сякаш сама се избистря в ума на ревнивия Макс.
Борданов се изкачи на следващият ред и продължи:
– Това обаче е тривиалната част. По-интересното е, как сте убедили свидетелите да не разпознаят Макс. Ето това е истинско изкуство! – Лекторът подпря ръце на една от свободните банки и продължи.
–  Започнали сте с бармана. Редовните ви посещения с Макс в бара са Ви дали възможност да разговаряте с него многократно. Редовно сте вмъквали в разговора подготвящи реплики, като „Макс никога не ходи при Вики, докато е на работа“ или пък “Отново онзи тип е при Вики. Тя никога няма да го хареса изглежда съвсем различно от Макс.“ Подобни „истини“ остават в ума на човек и в момент на съмнение, той се позовава на това, което „знае“, това, което му е потвърдено многократно от друг, в случая от Вас. Не Ви е отнело дълго, за да вмените на бармана идеята, че Макс първо никога не се доближава до Виктория докато е в бара и второ, който и да го прави, той не прилича на Макс.
След това е трябвало да се погрижите за най-вероятния свидетел – собственика на магазина отсреща. Знаете, че той винаги работи сам и няма служители, което го прави доста удобен свидетел. Вероятно сте ходили там всяка вечер, изградили сте рутина. Пращал сте Макс на касата всеки път, за да може собственика да свикне с него, но никога не сте го заговаряли, за да не може да разпознае гласа му. В нощта на убийството, е било достатъчно само да си сложите шапката на Макс и да носите подобни дрехи, за да свидетелства собственика, че това е той. Разбира се, в магазина няма камери, за да го потвърдят. Да не забравяме, че присъствието Ви там е важно и поради още една причина. Това е Вашият момент. Триумфът на контрола Ви над личността. Осигурили сте си място на първия ред.
Остава случайният минувач. Тя ви е изненадала, затова е трябвало да действате бързо. Собственикът на магазина вече е звънял в полицията, когато тази жена неочаквано се показва зад ъгъла. Рискувате, излизате на улицата и минавате пред Макс. Вие се блъскате в нея, докато той бяга. Той си мисли, че го спасявате, докато всъщност сте спасявали себе си. И ето го – перфектното алиби – трима души, всички убедено твърдят, че извършителят не е Макс. И до някъде са прави, извършителите са двама. Вие сте вторият.
Инспекторът Борданов гледаше младия мъж до колоната. Езикът на тялото му излъчваха пълно спокойствие. Отговор не последва, а лекторът продължи.
– Знаете ли, колеги, че повечето престъпници, които смятат, че ще им се размине имат едно качество, по което си приличат и което често се оказва причина за залавянето им – това е суетата им. Гордеят се с това, че са успели да надхитрят полицията и имат себе си за неуязвими. За гении! А за гения трябва да се разбере.
Последва нов поглед нагоре.
– И така, Вие трябваше да се похвалите! От колко време чакате удобен момент? Възможност, за да поведете разговора в желаната посока. Всъщност няма значение, защото това е моментът, който очаквам и аз самият. Създадох Ви момент. Усещането Ви за неуязвимост е Вашата слабост, която неизбежно ще доведе до залавянето Ви.
– Говорете каквото искате – спокойно заговори мъжа до колоната. – Нищо от това не е вярно, а дори да беше, нямате нищо срещу мен.
– Вие ми дадохте всичко необходимо само с един разговор. Имах теория, а намесата ви днес я потвърди. Скоро ще имам и самопризнание, което ще включва и Вас.
Смехът на младия мъж изпълни стаята.
– Макс никога няма да признае.
Борданов се изкачи по стъпалата и вече говореше само на мъжа до колоната. Макар лицето му да беше вече скрито зад сянката ѝ, ясно се виждаше, че очите му пламтяха.
– Има нещо, което забравяте. За разлика от Вас Макс е способен да изпитва чувства – бурни, силни чувства, същите, от които Вие се възползвахте, за да го подтикнете към убийство. Да Ви кажа ли една от моите истини – единственото, което е по-силно от желанието за самосъхранение е чувството за вина. А вината към любим човек – тя разяжда душата. Прав сте, думите променят мисълта и са могъщо оръжие, но точно както изкуството и музиката, нямат дълготраен ефект върху ума, освен ако не са плод на човешкото в човека.
Преди да излезе от залата, лекторът се обърна за последен път.
– Нямахте шанс от самото начало.