В клуб „Парнас”в столицата са събраха десетки писатели и приятели на литературата, за да отбележат по достоен начин 176 години от рождението на поета, публициста и революционера Христо Ботев. Събитието се водеше от поетите Иван Есенски и Димитър Милов.
„Ботев е знаме на българското слово – той е родоначалник на няколко жанра в българската литература. За Ботев е писано много, но като че ли много малко е казано от истината за него…“ – каза Иван Есенски.
Присъстващите бяха приветствани от Боян Ангелов – председател на СБП, който прочете своето стихотворение „Юмрукчал“, посветено на героичната гибел на Христо Ботев.
Проф. Симеон Янев прочете откъс от своята книга „Ботевиада“, която е под печат, изградена върху диалог между автор и читател. Текстът пресъздаде слизането на четата от кораба „Радецки“, като авторът заявява „Как да опишем неописуемото“, позовавайки се на спомените на капитана Енглендер, определил действията на българите като „Величаво завладяване на „Радецки“. В есеистично-историческо обговаряне на събитията от последните дни и действия на четниците Симеон Янев се позовава на статии за зверското потушаване на Априлското въстание, написани от американския журналист Макгахан (кореспондент на „Дейли нюз“). Цитирани са редове от световната преса – вестниците в Австро-Унгария, Русия, Германия, Чехия, САЩ и други страни, които съобщават за героизма на Ботев и четниците му. В анализа си Симеон Янев определя действията на Христо Ботев като гениален план: „След епопеята „Радецки“ Русия вече има casus belli да започне войната срещу Турция“.
В последвалия рецитал звучаха стихове на Ботев, както и творби от съвременни поети, посветени на него. Участваха: Анжела Димчева, Атанас Звездинов, Мария Илиева, Венцеслав Пейков, Кети Бозукова, Георги Драмбозов, Елисавета Шапкарева, Иван Вунчев, Николай Шопов, Иван Есенски, Надя Попова, Йонко Бонов, Димитър Милов, Благовеста Касабова, проф. Ивайло Христов.
В заключение Петър Андасаров прочете есето си „Но стига ми тая награда…“, в което се казва: „…После ще притвори очи, сърцето му ще стихва в прегръдката на България, върху дланите на Балкана. Но няма да е мъртъв. Ще остане жив като диханието на вятъра, като песента на гората. Ще е все висок като върха, който го примами с величието си… И утре ще е висок – завинаги. А ние, българите, вечно ще чуваме думите по стръмния път на неговото безсмъртие „Но стига ми тая награда…“.
