МЕЧТАТА МИ Е СЪЮЗЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ
ДА ОБЕДИНИ ВСИЧКИ ТАЛАНТЛИВИ ТВОРЦИ
НА БЪЛГАРСКОТО СЛОВО
Боян Ангелов – поет и публицист,
председател на Съюза на българските писатели
– Не знам и аз защо бързам с това признание-откритие, че ти си благословен добри дела да вършиш, благи вести да носиш и сам да бъдеш възнаграждаван в ответ с многоцветни плодове. Това не би ли трябвало да е впрочем мисията на всеки истински поет?
– Благодаря за тази оценка, но смятам, че тепърва трябва да я заслужа. Трудностите идват оттам, че направиш ли добро за един човек, обиждат се други, които се считат пренебрегнати. По-важното е да не си пречим, да не сквернословим срещу другите хора. Все повече се убеждавам, че за всеки има място под слънцето, но трябва да съществува справедливост, макар и относителна. Болно ми е, че изключително талантливи писатели и поети не успяват да се наложат с творбите си, а съвременният литературен пазар гъмжи от посредствени текстописци. Що се отнася до поезията, тя е изкуство, което има призванието да лекува наранената и болна човешка душа, да ѝ дава кураж, че не всичко е загубено.
– Отговор на какво беше доверието, с което те дариха по-голямата част твои колеги – членове на СБП, – избирайки те за втори път за техен предводител?
– Доверието на моите колеги всъщност е моята най-голяма награда. И най-голяма отговорност, защото все още не мога да намеря най-кратките пътища до тях, до проблемите им и до техните идеи. Не храня илюзии, че всички се отнасят безкритично към това, което правим. А в Управителния съвет на СБП влязоха хора с административен опит и техните препоръки са много ценни за мен. Нека не забравяме, че сме публично сдружение и върху нас пада отговорността не само да съхраняваме и разпространяваме най-ценните литературни творби от отминалите десетилетия, но да насърчаваме и откриваме стойностните писатели на днешния ден. Все още не можем да намерим най-верния път към младите даровити хора, които се нуждаят от подкрепа в началото на своя творчески път.
– Казват, че Съдбата избира вместо нас: и къде, и какви, и с какво предначертание да се родим. А и сетне – до къде да стигнем, пак думата била на Съдбата. А има ли решаващо значение индивидът, тоест самият Човек?
– Не съм привърженик на теориите за предопределеността, нито пък съм сподвижник на волунтаристичните представи за свободата на волята. Смятам, че много от случващото се зависи от самия човек, но той е безсилен да преодолее неумолимите природни закони. И все пак, ако се опита да живее разумно, човек има възможността да постигне много. Ала прекомерният разум е противопоказен за таланта, той е негова антитеза. Може би затова творците на изкуството и в частност писателите имат драматични, дори трагични съдби.
– По-простичко често на творците задават въпроса (примерно) – „Кога усети, че имаш творчески пориви?“ или „Че имаш чувствителността на поет“ и т.н. Аз ще те попитам по-иначе: Имал ли си тръпката, преди да потърсиш и да повикаш у себе си необходимите думи, да зазвучат те в ритъм и да ги подредиш интуитивно в първо поетическо творение?
– Все още не е преодоляна илюзията, че ритъмът и римата са най-важните условия за съществуването на поезията. Все още съществува пропаст между класическото стихосложение и свободния стих, макар че на Запад това привидно противоречие е преодоляно преди много и много десетилетия. В случая не е важна формата, а вътрешният смисъл е водещ. Защото поезията се заражда там, където две думи се срещат за пръв път. Което означава оригиналност, неповторимост, инспирация… Не знам дали това умение е дадено на човек като вътрешна дарба, но задължително са необходими много и много усилия, за да се стигне до написването на творби, които да бъдат запомнени от читателите. Първите ми стихотворни опити са доста плахи и бледи, и не би ми се искало да занимавам читателите с тях.
– Срещнах те или те настигнах в началото на твоя творчески път, вкусих от ранните ти поетически плодове и останах при тях. В очакване на следващите. Останах – значи повярвах на искреността и стойността на стиховете в ръкописа ти за първа книга. А ти с какви чувства и мисли за тях го представи тогава в отдел „Поезия“ на издателство „Народна младеж“, където тя („А върху ножа детелина“) видя бял свят в труднопревземаемата библиотека „Смяна“?
– С появата на първата ми книга са свързани поетът Матей Шопкин и ти като завеждащ отдел „Поезия” на издателство „Народна младеж”. Бях на двадесет и две години, когато дадох ръкописа си, редактиран и с предговор от М. Шопкин. И започна едно размотаване… с години. Когато ти оглави отдел „Поезия”, започнахме сериозна работа и дори стана кръстник на книгата ми „А върху ножа – детелина”. Това заглавие посочи, което е стих от стихотворението ми „Камбана”:
Луната тази нощ е сърп,
надвесен над полето житно.
А в мен се наслоява скръб –
скръбта е чувство монолитно.
Тогава пак ще бъде нощ,
но вече няма да ме има.
На масата ми свети нож,
а върху ножа – детелина.
Поне веднъж, веднъж поне
до смърт пак да се влюбя искам!
Вън рият силните коне,
усетили дъха на риска…
Така тръгна тази книга от издателството към читателите в началото на далечната 1985 година.
– Повярвах на теб – поета, и на творческото ти развитие, не отклоних нито за миг погледа си от него. В един наш разговор наскоро ти споделих, че – верен на себе си – неизменил на родовите и на българските си корени, най-малко на традицията на националното ни духовно развитие, ти пожъна богати словесни плодове, извиси своя ръст в поетическото пространство. Именно следвайки неотклонно своя път, оставайки винаги в твоя ден, а значи в деня на България и всъщност винаги при себе си. Каква е сега твоята равносметка?
– Не съм галеник на съдбата, но не съм и човек, който се счита за онеправдан или недооценен. Най-важното е, че останах верен на поезията и каквото и друго да съм правил, е било подчинено на нея. Смятам се за доста самокритичен и не се стремя непрекъснато да огласявам публичното пространство с мои творения. Очаквам нещо да се случи, което да провокира чувствата ми. Лошото е, когато провокациите придобиват все по-често негативна окраска и не са вдъхновяващи, а потискащи. Ала темите за поезия са навсякъде около нас, защото обществото ни е болно и несправедливо, политическата демагогия и нихилизмът вече са добили ужасяващи размери, царства неописуема етническа нетолерантност, властва потресаваща некомпетентност във всички сфери на властта. Щом политическата класа с всичките нейни пъстроцветия не обръща внимание на писателите, които са гласът на народа, а защо не и неговият гняв, тя няма моралното основание да се стреми към държавната власт. Защото в една хармонична държава властта е призвана да бъде слуга на своя народ, а не обратното. Що се отнася до моята равносметка – това са около тридесет и пет поетични книги и още двадесетина книги от други жанрове, преводи, а сега и нелека обществена дейност, защото Съюзът на българските писатели е поел и ангажимента да бъде изработен Закон за българския език, писменост и книжовност, който да се внесе и приеме от парламента. Безумие е нашият безценен български език, приет официално за държавен и църковен език на България още на Преславския събор през 893 г. да няма своя законова форма. Докато не се приеме такъв закон, винаги ще съществуват опасности от асимилационни експанзии, които никога не са преставали.
– И още едно мое признание – може би времето, в което отсъстваше от България, развихри у тебе философските ти видения, които се вплитаха хармонично в интересната ти, позната ни вече твоя поезия. И съвсем естествено тя ставаше повече мисловна и многобагрена. Кога стана тази симбиоза или това си е било заложено в самото ти поетическо начало?
– Образованието ми в Швейцария и дългогодишното ми пребиваване в тази страна обогатиха и разшириха моите представи за света и за изкуството в частност. Ала разликата не е чак толкова очебийна. Може би се разшири тематичният кръг от възприятия и отражения на една нова за мен действителност и на световете, които все още не можем да обхванем чрез нашата ограничена мисъл. Имам усещането, че като цяло културологичните процеси у нас, включително и литературните, вървят няколко десетилетия след авангардните постижения на западноевропейското изкуство. Но това съвсем не значи сляпо да повтаряме онова, което вече се е случило някъде. Творецът затова е творец, за да открива нови пространства и форми, да създава нови светоусещания. Намирайки се на границата между Изтока и Запада, ние можем да сътворим художествени творби, уникални като послания и възприятия, съчетавайки новото с традициите на прототраки, илири, елини, готи, славяни, българи… Можем да съединим фолклорните мотиви и приказната фантазност с дръзкия поглед към глъбините на мирозданието. И да имаме винаги за отправна точка човешката душа с нейните болки, радости и страдалчества.
– И идва съвсем естествено следващият ми въпрос: Стана ми много приятно, когато прочетох твое стихотворение, свързано с името на един нестандартен за всички времена поет – Фридрих Хьолдерлин. Купил съм си го в последната си студентска година – 1966. По-точно купил съм книгата му „Лирика“ на тогавашното издателство „Народна култура“. И предговора, и преводите на стиховете са на Атанас Далчев и Димитър Стоевски. Та този невероятен Хьолдерлин е имал такава трагична съдба, каквато са имали малцина. Живее до дълбока старост, но повече от половината на живота му минава в пълна лудост. Смятан тогава за епигон на Шилер, по-късно и днес е поставян наравно с Гьоте и Шилер. Значи бива разбран и оценен сто години по-късно. От кога е твоето „познанство“ с Хьолдерлин и повлиял ли е върху твоето лично творчество като поет и съратник на философите Шелинг и Хегел, негови приятели и състуденти?
– Животът на Хьолдерлин е още едно потвърждение, че хората на изкуството по правило са обречени на страдания. По чудо той остава жив до преклонна възраст, без да има може би представа за случващото се с него и със света около него. Затова и стихотворението ми започва с думите: „Може би лудостта от смъртта по-добър вариант е…” Кой знае, може и да е така? И може би неговата поезия е потвърждение на старото правило, че новото е вече забравеното старо. Хьолдерлин през младостта си възкресява в своите поеми античността с цялото нейно великолепие и с неистовия стремеж към осъществяването на пълната човешка хармония. Приживе не е оценен. Чак сто години след смъртта му литературната критика го обявява за един от гениите на класическата немска поезия и въобще на световната литература.
– Сам автор на вече доста книги и като председател на Съюза на българските писатели познаваш не само историята, но и днешното състояние на българската литература, както и съвременните ковачи на нейното слово. С няколко думи – какво непременно би казал и за творците, и за техните произведения?
– Ще се въздържа от цитирането на отделни имена, защото със сигурност ще изпусна някои, които заслужават справедлива оценка, но годишните литературни дискусии, организирани от СБП, дават относително реална картина за съвременното състояние на българската литература. Процесите са бавни и трудно предвидими, но съвременна българска литература има. Читателите стават все по-прецизни, защото могат да сравняват книгите ни с онова, което ни се представя от другите литератури. Освен всичко друго, значителна част от българите владеят по един или няколко западни езици и могат да четат в оригинал чужди автори.
– Защо пък да не те попитам – мислил ли си някога, че ще застанеш начело на стотици свои събратя, тоест ще оглавиш този славен Съюз на Българските Писатели, който навърши 111 години с първи (почетен) председател патриархът на българската литература Иван Вазов?
– Това не е била нито моя цел, нито пък моя мечта. Така се случи и този пост съм поел с достатъчно чувство за отговорност. И със съзнанието, че носи по-скоро разочарования и обиди. отколкото радост или облаги. А отговорността идва и от нужната безцеремонна справедливост при оценките на творците и техните творби, при предлагането им за държавни отличия, за национални и съюзни награди.
– А удовлетворен ли си от някои постигнати вече неща в дейността на ръководството на съюза и от теб самия? Говори се вече, а и аз имам това впечатление като член на Управителния съвет, за нов стил на работа, за пълна прозрачност в дейността на съюза и неговото ръководство; за полагане на грижи за съдбата на българските писатели в това обидно за тях напълно бездуховно време? Какво би добавил още към това, което е най-важното, главното, сторено в изминалото време?
– Благодаря ти за оценката, но не е важно какво аз мисля, а какво е мнението на моите колеги, които са близо 800 човека и всеки е със своя неповторима индивидуалност, с изграден характер и начин на поведение. Пак ще повторя – държавните институции не правят почти нищо за творческото стимулиране на българските писатели, които са изоставени на произвола на съдбата и не могат да се справят с хилядите предизвикателства на битието. Писателят не е обикновен човек, защото има необходимостта да твори, но без подкрепа творчеството се превръща в страдание и мъка. През годините СБП помогна със символични средства на няколко десетки негови членове за лечение или закупуване на лекарства от първа необходимост. Издаваме литературни антологии, поддържаме вестник и списания, възстановяваме постепенно издателство „Български писател”, което през десетилетията на псевдопромени беше доведено няколко пъти до фалит. С десетки общини в страната – София, Пловдив, Смолян, Стара Загора, Пазарджик, Панагюрище, Карлово, Ловеч, Троян, Бургас, Първомай, Харманли, Свиленград, Своге, Мездра, Варна, Шумен, Добрич, Пирдоп, Генерал Тошево, Стрелча и др. – имаме установени договорености за провеждане на съвместни литературни конкурси, за връчване на литературни награди, за издаване на книги и т. н. Разширяваме кръга на държавите, с чиито официални писателски съюзи и асоциации имаме договорни отношения – Китай, Русия, Сърбия, Северна Македония, Унгария, Бразилия, Аржентина, САЩ, Азербайджан, Швейцария, Узбекистан, Украйна, Словакия, Италия, Германия, Словения, Швеция, Полша, Финландия, Белгия, Пакистан, Виетнам, Египет, Гърция, Мароко, Турция, Куба… Макар и в по-скромни форми, осъществяваме международни писателски форуми като продължение на световните софийски писателски срещи от преди години.
– В какви посоки ще съсредоточите в УС работата си, за да посветите повече внимание на членовете на СБП и да ги ангажирате за постигането на основните цели на неговото ръководство?
– Изградихме в рамките на УС комисии, които са натоварени да отговарят за имотното състояние на СБП, за международните контакти, за връзките с общините и държавните институции, за взаимоотношенията с другите писателски съюзи и с местните писателски дружества. Тези комисии търсят и намират по-динамични и ползотворни връзки с държавните органи, с неправителствени организации, с представители на бизнеса.
– Ще си позволя съвсем кратък въвод към следващия, изключително важен въпрос, в края на нашия разговор. През изминалите години на твоето ръководство и активната дейност на Управителните съвети, Съюзът на Българските писатели промени своя облик и стил на работа, стана привлекателен за нови членове, спечели авторитет на единствената творческа организация на словото, която следва традициите на Дядовазовия писателски съюз, полагат се много усилия и се реализират нови инициативи за развитието на съвременната българска литература. Би ли разказал конкретно за най-важните жалони по изминатия път от Съюза на българските писатели?
-Най-важното за мен, а и за ръководството на Писателския съюз като цяло, беше да се излезе от сянката на анонимността, да се очертаят по-ясно конкретните посоки за развитие на съвременната българска литература. Това се оказа трудно начинание, макар всъщност никога да не е спирало. Усложнените обективни обстоятелства направиха все по-труден достъпът до обществените медии, защото добре знаем, че в значимата си част са окупирани от подкупни продажници, мислещи за осигуряване на собственото си битие и търгувайки с достойнството на българската пация. Ние сме народ толерантен и търпелив, но някои зложелатели считат добронамереността ни за примиренчество. Търпението обаче се изчерпва, а лавата на гнева бушува и не е далеч времето, когато ще изригне. До там не бива да се стига и нашите политици е необходимо да търсят пътища за успокоение на надигащия се гняв. Каква е ролята на Съюза на българските писатели в контекста на сложната вътрешна и международна обстановка? Той и сега има призванието да защитава духовните граници не само на българската литература, но и на българския национален идеал. Съвременните писатели правят това по чудесен начин. Разбира се, че тук не поставям онези, които са се превърнали в слуги на чужда воля и чужди интереси. Писателите на Отечеството съзиждат не само конструкциите на съвременната действителност, но и на реалността, съществуваща в мечтите им. Една от нашите най-важни грижи е приемането на Закон за употреба и защита на българския език, писменост и духовност, но все още не се е достигнало до консолидирана политическа воля за това. А подобни закони съществуват в редица високо развити държави, и наличието му ще реши не само вътрешни, но международни проблеми на държавата. Друга важна задача на нашия Съюз е защитата на творбите на българската литературна класика от посегателства на зложелатели. В тази насока срещаме упорита съпротива, но усещаме и сериозна обществена подкрепа, което ни дава надеждата, че вървим в правилната посока.
– Какво още искаш да постигне СБП, коя е мечтата ти за неговото бъдеще?
– Иска ми се СБП да обедини всички талантливи творци на българското слово. В това поляризирано и идеологизирано време подобна цел е трудно осъществима, ала не ме напуска и вярата в несломимата добротворческа сила, съществуваща имаментно в личността на всеки човек. Смятам също, че писателят е своеобразен лекар на личностните емоции и задължително трябва да обединява хората.
Разговора води Петър Андасаров