Боян АНГЕЛОВ

 

 

100 ГОДИНИ ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

Трудно е да се определи точната жанровата принадлежност, към която може да  причислим творческия диапазон на Валери Петров. Защото той е прекрасен поет, неустоим сатирик, чудесен преводач, проникновен драматург, чаровен киносценарист. И все пак, все пак в началото на неговия сакрален талант е поезията с безброя от лирически нюанси, неподражаеми рими, неочаквани синкопи…

Това, което отличава поезията на Валери Петров е нейната утвърждаваща жизненост. И в залеза на своя живот поетът не преставаше да се възхищава от дребните наглед неща, но и от добротворството на обикновените хора. Ненавиждащ надменността и непримирим към фарисейското двуличие, Валери Петров не измени на идеалите си за равенство не само пред закона, но и пред нравствената  справедливост. Той не се примири с изкривяването на идеите, нито пък с подлостите на онези, които се опитваха да ги заменят с хищническа ненаситност към лесни пари. Затова той, фронтовак от Втората световна война, антифашист и морален аристократ, изгради свой идеал с образа на „хвърчащите хора“ – най-добродетелните и най-отчаяни оптимисти, отбягващи човекомразците и помагащи на нуждаещите се от упование.

Медицинското образование и практиката като хуманен лекар бяха научили Валери Петров на простите истини, че литературата има призванието да лекува човешките души. И той насочваше безмерна си дарба точно в тази посока. Закачливата ирония, леката насмешка и неукротимият оптимизъм в творбите му се съчетават хармонично с дълбоките прозрения на Шекспировата драматургия и вездесъщия хилеморфизъм на Гьотевия “Фауст“. Трудно ще е да изброим дори само заглавията на книгите и сценариите, сътворени от Валери Петров, но емблематични за литературната ни класика са поемите „В меката есен“ и „Тавански спомен“, пътеписите „Книга за Китай“ и „Африкански бележник“, пиесите „Когато розите танцуват“ и „Копче за сън“,  филмите „На малкия остров“ и „Рицар без броня“. И много още…

 

Валери Петров доживя до деветдесет и четвъртата си година. Отиде си от грешния свят, ала остави творчество, с което може да се гордее всяка национална книжовност. Вълшебникът Валери Петров навлезе дълбоко в същността на българската словесност, сътвори вълшебни и  възвишени духовни пейзажи. И те ще озаряват делниците ни с оптимизъм и незабрава, която не се нуждае от сбогом.

 

 

 

 

ВАЛЕРИ ПЕТРОВ 

 

 

ДОБРИТЕ ПИСМА

 

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето, с радост богато,
е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!

 

 

СБОГУВАНЕ С МОРЕТО

 

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!

Още топло е, още е лято,

но от час там над нас се върти, без да спре,

вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда се, дълго се вий

на различни въздушни етажи.

Сбогом, мое море! Дойде време и ний

да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те: нейде встрани,

не летовищно – диво и степно,

мое синьо море от детинските дни

до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,

със заритите в пясъка котви,

със варела ръждясал, със младия мъж,

който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи

или иде във весела блуза

и вода във кесийка от найлон държи

като жива, прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.

Даже просто ми иде да плача.

Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз –

аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!

Дни, години – какво ни остава?

Както твоята пяна във шепата мре

чезнат зависти, страсти и слава.

И защо са ни те? Своя земен живот

ний тъй бързо хабим в суетене.

Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,

влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче

и в часовника вечен на Хронос

твоя пясък, море, все по-бързо тече

от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.

Тъкмо почнал, и ей го, изтече.

И не сбогом е туй, а панически вик

и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден

са изплаквали винаги тая

своя жажда и скръб през простора зелен,

виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,

на сновенето наше нестройно,

дай ми – вечно подвижно – нелюшкащ се под,

върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!

Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!

Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял

като хвърлен на плажа ти термос!

Укрепи ме, море, укроти ме, море,

над пространство и време разлято!

На въздушни етажи кръжи, без да спре,

вече първото щърково ято

и в мъглата – уу-уу! – като горестен зов

се дочува на кораби воя.

Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!

Сбогом, вечност, жадувана моя!

 

 

ЗА ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА

Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?