Сашо СЕРАФИМОВ

 

 

ВСЕКИ ДЕН СЪС НЕЩО СЕ СБОГУВАМЕ

 

На Иван СТАВРЕВ

 

 

тъй както се сбогува лятото

с блестящото си тяло по водата.

 

Сбогувам се със тази улица,

която вдъхновено крачи към морето

и днес е приютила мимоходом

момчето с пуканките, старецът с теглилката…

Сбогувам се с дърветата, които

като антена свързват улицата с други

и разговарят си по морза на листата –

къде и как ще пренощуват птиците.

 

Всеки ден със нещо се сбогуваме,

тъй както се сбогува светлината

с божествения си произход нощем.

 

Нима не помниш оная тиха вечер

на кея сред седефа на вълните –

приказвахме и бавно се сбогувахме

с баладите на Девня и с мечтите,

които там затрупахме с бетона.

Нима не помниш как виното

разтваряше вратата

на времето, погълнало внезапно

оня източен мъдрец – Фикри.

Как неговите чудеса накацаха

край печената риба и запяха

мелодията на земята.

а после се обесиха на фара.

 

Всеки ден със нещо се сбогуваме,

тъй както се сбогува самотата

с парещото тяло на съня.

 

Нима не помниш вечерята на кея

със печените миди върху камъка,

поляти със стиха на Наско Коев,

как бисерите светеха във тъмното

и как го чакахме да се завърне

от нощните си срещи с боговете,

а той надуваше тромпета на нощта

по-ясно да усетим тишината…

 

Всеки ден със нещо се сбогуваме,

тъй както се сбогува вятъра

погалвайки невидимо живота.

 

 

 

НАДВЕСЕН НАД РЕКАТА

 

Цял ден трепа образи  в стиховете.

Ама то летящи ли не щеш, кръжащи ли,

римувани, ритмувани, розови,

за кого са като няма една пътечка

да отидеш до душата си,

като няма една светлинка да видиш откъде иде страшното.

 

Смешни хора са поетите –

сламени шапки, чучела – пазят ябълката

да не дойде ламята

и току изтърсят някоя метафора,

дето не знаеш какво значи,

нито разбираш какво ще значи,

а като я изречеш, ти се обръща душата.

 

Вчера разговарях с един такъв –

по ризата му стихове,

в очите му стихове,

в джобовете му стихове,

а животът му е надвесен над реката.

 

И да речеш че е безсмъртен,

че някой го пази от дълбокото – нищо подобно

Животът му е като закърпена риза,

през дупките се вижда отвъдното,

а той загледан в него.

 

 

 

 

ПРОСЯКЪТ ПРЕД ЦЪРКВАТА

 

Трябва да проверя  как другите пишат стихотворения?

Струва ми се много лесно.

На вкус са като глътки и все някой е жаден.

 

Едни воюват – вярват че ще оправят света.

Други оправят света без да вярват.

Аз имам намерение да съм жив по-дълго,

но какво зависи от мен.

Тромаво ходят чувства –

я към Бога, я към дявола, я към душата.

 

Ако попитате някое българче: Какъв искаш да станеш.

То ще отговори мигновено – Милионер!.

Но как да напишеш такова стихотворение –

ще те обвинят в сребролюбство.

Затова казвам – хляб и честност – това е животът.

И целият свят избухва в смях.

Дори просякът пред църквата се хили.

В джоба му студ, тракане на зъби, глад –

от зимата останали,

но той се радва на глътката лято влязла в сърцето му.

А сърцето му е  като телевизор –

катастрофи, наводнения, убийства,

и контейнери за щастие.

 

Той пише по друг начин живота,

но също като мен се надява някой ден

да го сполети любовта.

 

 

 

 

 

ШЛЮПКИ ОТ ДУМИ

 

Върнах се от пътя за една дума.

Никой не я искаше.

Толкова важни хора.

Всеки си грабнал думите, краде от другите,

но изгубените никой не

прибира, подритват ги.

Така правят и с хората.

Няма ред в държавата,

нито по улиците, нито в дворците.

За небето не знам,

там сякаш някой регулира дъжда, мъглата, слънцето,

птиците, деня и нощта,

но тук на земята всичко е саморасло,

никакъв аристократизъм.

Хората са се превърнали на кръстословици

и е много трудно да се разбереш с тях.

Ходят като задраскани,

с  едно желание  натъпкано в джобовете,

с една любов в крайчеца на очите им.

С  една походка – лисича.

И само шлюпки от думи.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СИМВОЛЪТ НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА

 

 

Ти, който обикаляш контейнерите за боклук,

събираш кашони, бутилки, железа;

 

ти, който обядваш с кучето на една трапеза

под звуците на аристократичния вятър;

 

ти, който се прибираш под балкона и под моста,

на завет в изоставена барака;

 

ти, който обитаваш един разнебитен свят –

непотребен и омразен;

 

ти, който виждаш в кражбата

пътя, истината и живота,

а в ножа – спасението…

 

Ти, братко,

пропътувал пеш няколко хилядолетия,

Ти си символът на цивилизацията.

 

 

 

 

 

МЕЧТАТЕЛЯТ

 

Ще се върна някой ден у дома

тих, спокоен и мил.

Ще целуна вратата, през която са минали дните ми,

ще целуна леглото, където съм се повторил,

ще целуна и въдуха, който жена ми е дишала.

Нека само дъждът не престава да мие света,

нека само да светнат пътеките хорски,

и нека децата ми вярват в доброто начало на татко си,

както някога вярвах и аз.

 

Ще се върна някой ден у дома

като старо корито преминало сто океана,

ще напълня лулата със всичките свои мечти

и на прага ще я запаля.