Тодор КАРАКАШЕВ

За сатирата трябва да се говори като за сатира. В този привиден нонсенс се съдържа не само определението за жанра, но и възможността да прибавим нови смислови единици като изобличителността и несъмнената му социална значимост. За доказателство на това твърдение може да послужи книгата на Димо Нешев „ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ИСТОРИИ“.  Писателят поставя в епицентъра актуални обществени и духовни проблеми, които по своето съдържание надхвърлят конвенционалната сатира. Тя не е толкова смешна, колкото тъжна, а ако се смеем, се смеем на самите нас. С надеждата, че сме осмислили нещо, за да коригираме себе си. Която засега си остава само надежда.

Книгата е едно предизвикателство да погледнем през рамо към близкото минало при неизбежната съпоставка с днешната ни реалност. Текстовете създават една обстановка, в която духовната същност на човека се препъва в битовизми, когато между възможното и желаното лежи пропаст, а митът за демокрацията насочва към мисълта за тъжна предопределеност. Неизбежните аналогии и асоциации поставят читателя в художествено пространство, където всички са понесени от течението между двата бряга на „преди“ и „сега“. Изводите не са лицеприятни. Но ако беше обратното, нямаше да я има и сатирата.

Афоризмите са плод на синтезирана мъдрост. В тях е показано умението на авторите с малко думи да изразяват дълбоко съдържание. Точно това доказва и Калин Калинов в „ХАПЧЕТА ПРОТИВ ОГЛУПЯВАНЕ“. Текстовете са малки, но изцелителни като хапчета лекарство и дай Боже, толкова ефикасни. По отношение на смисъла те винаги са обърнати към настоящето. Авторът изразява с язвителна реч истини, които всеки нормален човек преживява, но не всеки е способен да ги изрече на висок глас. Някои от работите му са изпълнени с такова съдържание, че придобиват облика на пословици: „Вързано куче най-много хапе“, или пък „Педя човек – лакът вреда.“

Калин Калинов непрекъснато размишлява над социалната проблематика, като се опитва да изведе уродливото. Може да се каже, че „персонажите“ еволюират в нравствено – аспект от личното несъгласие до социална нетърпимост. Вероятно в усилията си да засили това внушение, понякога стига до крайност, като подлага значенията на едно по-свободно тълкуване като, да кажем, следния пример: „Ако приемем, че стените имат уши, редно е и ушите да имат стени“. Човек трябва немалко да се потруди, за  да открие смисъла, но дори и подобни несъвършенства не могат да повлияят на общото добро впечатление, което оставя книгата.

Сътворени в опита за художествено-естетическо осмисляне на социална-та проблематика, афоризмите на Георги Майоров в „ОТКЪСЛЕЦИ“, ориентират читателя към абсурдите в социума. В пародийно-гротесков стил авторът дава ясни знаци за техните причини – подмяната на ценностите във всичките им аспекти. В контекста на съдържанието се усеща една обърканост на индивида, но не защото не вижда какво става в обществото, а защото го вижда. Макар и фрагментарни, в текстовете се открояват две идейни линии. Първата насочва читателя директно към съвременния живот. Чрез нея Г. Майоров извежда лъжата като социално-психологически феномен, превърнала се от начин на поведение в начин на живот.

Втората ни прави съпричастни към драматичната съдба на обикновения човек, страдащ от негативите на живота без да има вина за което, но и без изгледи за промяна към по-добро. Докато в същото време виновните, сещаме се какво… И не на последно място, Г. Майоров припомня горчивата истина, че потърпевши сме всички.

Истинският хумористичен жанр е специфичен и дефицитен като веселото в живота ни. Стайко Тополов в „ГАЛЕРИЯ „ШАРЖ“ започва по анекдотичен начин, за да изведе по-дълбоко социално-нравствено съдържание. Текстовете му са много точно прицелени към явления, които не би трябвало да ги има в едно нормално общество, но у нас те изобилстват. Така че читателят неволно се запитва – в какъв свят, аджеба, живеем?

Авторът използва сатирата не само и не толкова за развлечение, а и по начин, по който условният лирически герой да покаже своята идентичност в една противоречива и нехуманна среда. Стайко Тополов диференцира дълбоките вътрешни причини за положението, като не се притеснява да ги нарича с истинските им имена, пък дори тези имена да са на премиери, депутати и други подобни на тях.

Произведенията му се отличават с многоаспектност на хумора. По идейност, послания и начин на изразяване, „Галерията“ се превръща в едно съжителство на смешното със сериозното. Те безспорно носят голяма изобличителна сила, която „бие“ по грозните страни на битието и на практика се превръща в негов единствен коректив  И това всъщност е оптимистичното в нашия песимистичен свят.

Разгледаните дотук произведения насочват вниманието към една обща черта – те представляват литература на факта. Съдържанието им е изпълнено с ретроспекции и инерпретации на факти от близкото минало и тяхното съпоставяне с настоящето. Това става за сметка на художествената измислица, която, както знаем, е основана на литературното творчество. Единственият, съумял да превъзмогне тези ограничения е Васил Иванов. Сборникът му „ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА И ОЩЕ НЕЩО“ съдържа хумористични стихотворения в стила на най-добрите образци в жанра.

Иронията започва още преди началото на книгата. Заигравката с популярната народна приказка носи сериозен вътрешен подтекст. Даже не един, а два. Че „златната ябълка“, сиреч по-добрият живот няма да падне самичък, а трябва да се заслужи, да се извоюва. Докато другото значение ни подканя към мисълта за въображаемия юнак, който само на думи е такъв.

Авторът пише за обърканите не, а за обърнатите стойностите. Тук поетичният модел е по-специфичен – авторът не акцентира пряко на проблемите, а се спира на случката, която олицетворява тези проблеми. Условният лирически герой е потънал в противоречива обърканост. Него го манипулират, поднасят му лъжи като истини и истини като лъжи. И той тъкмо вземе, че повярва, когато в следващия момент родната ни действителност го залее с поредната доза негативи. Самият герой е анонимен, но не е лишен от индивидуалност. Той не анализира проблемите, само показва следствията от тях. И тогава идва хуморът, ако не като изход, то поне като утеха.

Извън общия контекст, може да се каже, че Васил Иванов много спо-лучливо е намерил равновесието между хумора и поезията. Изчистеният стих и точните рими допълват чудесното впечатление от неговата книга.

Борис Тюлеков не е познато име в литературата, но явно притежава чертите на хуморист. Текстовете в книгата му „ХУМОРЪТ – ИЗТОЧНИК НА ДОБРОТА И РАЗБИРАТЕЛСТВО“ имат широк жанров диапазон – весели случки, афоризми, собствени вицове и хуморески, скечове и какво ли още не. Най-важната им характеристика е, че произлизат от живия живот, а не са плод на художествена измислица. В тях се налага основната идея, че времето на всичко идва и си отива, но хуморът остава. Това обяснява същността им – тяхната функция не е да осмиват, а да разсмиват.

Интегрирането на тази идея в съдържанието е от голямо значение. Така се убеждаваме, че за да види смешното в живота, човек трябва да притежава весело сърце и чувство за хумор. Това е единствената книга, където хуморът е добронамерен. Авторът не влиза в конфликт с времето, а гледа към него откъм веселата му страна. Тъкмо в това е и силата на Борис Тюлеков – да открива смешното във всяка случка и всеки момент от живота и да го предава на читателя.

Благодарение на Павлина Павлова и нейната книга „ЗАД УСМИВКИТЕ НА ДУМИТЕ“ за афоризмите можем да говорим като за нещо повече от афоризми. Тази констатация се основава на проникновена авторефлексия, в която личи ценностния избор, нравствената позиция на писателката. Като цяло, темите в тях са колкото познати, толкова и податливи на интерпретиране. Макар и всеки текст да е отделен за себе си, в потока на изложението се откриват две линии. Едната връща читателя директно към живота, а другата изразява езика на чувствата. Авторката формулира значения с дълбок философски смисъл по удивително прост начин: „За любовта, пише  тя, няма възраст. Може да ни изненада и на десет, и на сто години.“

Текстовете са фокусирани върху нравствените и емоционални качества на човека, които от своя страна са израз на неговата душевност. Сред тях авторката на първо място поставя Любовта. Тази любов прескача праговете на съзнанието и разширява значението си, като се превръща в средство срещу забравата, отчуждението и нечовечността. Тя разкрива пластовете на живота и ни прави по-мъдри, но и по-морални. Да обичаш, значи да съществуваш.

Афористичният израз на чувства и състояния се допълва от експресив-ния начин на изразяване. Текстовете на Павлина Павлова се намират в силно емоционално поле. Всичко това ще се хареса на читателя, който ако случайно не го разбере с разума, то с чувствата си ще го разбере със сигурност.

Поредната книга с афоризми е на Иван Шопов. Тя се казва „ВЕСЕЛИЕ СРЕД ГРЪМОТЕВИЦИТЕ“ и съдържа още неголям брой епиграми и анек-доти. В текстовете си той пресъздава дадени типове човешка природа в сложните взаимоотношения с живота. От първостепенно значение е сил-ния житейски подтекст, който те носят в себе си. Това навежда на мисълта, че са плод на минали преживявания, а в общност – на натрупан житейски опит.

Иван Шопов извежда истини, които са пречупени през призмата на афористичното мислене. Когато ги излага пред читателя, той разчита на сатирично-пародийното, като по този начин създава една иронична атмос-фера, която е надарена с чертите на времето. Ето, впрочем, един такъв пример: „Истината и лъжата си разменят така усърдно дрехите, че вече у нас мъглата е непрогледна…“ Да се чуди човек кое е повече – лъжата, истината или пък между тях вече няма разлика? Разбира се, не ставаме сви-детели на някакви социално-психологически драми, но четейки афоризмите, човек със сигурност ще се замисли за обикновените неща, докато открие, че не били чак толкова дребни.

Янаки Зибилянов предлага две книги със сатирични стихотворения. Общото в „ЗАТОВА“ и „НЯМА КАК“ е, че стиховете са натоварени със силен социално-психологически подтекст. Авторът не се колебае да изра-зява директно проблемите, както и техните причинители. Анализът ни поз-волява да определим ретроспективното начало като водещо. В същото време стиховете съдържат ясни препратки към днешната ни действителност, когато едни лъжи заместиха други лъжи. Тяхното интерпретиране се възприема като социален нонсенс в среда, където „колкото е по-тъпо, толкова е по-умно“ и колкото по-лошо, толкова по-добре.

Характерна черта на стихотворенията е тяхната поливалентност, свързана както с времето, така и с мисленето. Макар и позакъснели с около половин век, те показват нравствено-естетическата позиция на героя; Той е свидетел на цялата трагикомичност в социалното пространство, стигаща до абсурдност, без да има алтернатива. Писателят търси промяната не толкова във времето, колкото в социалното съзнание. А дали е намерил такава говорят самите текстове, съдържащи обобщения от сериозен обществен характер и защитени с естетически достойнства.

Между другото, не мога да отмина някои неприемливи, много меко казано, квалификации, като „проститутки с писателски билети на „Ангел Кънчев“ 5, или за управляващите ни графомани. Все пак го отдавам на писателска емоция, а не на осъзнато отношение, в противен случай авторът ще заприлича на героите си от близкото минало.

Баснята е популярен жанр със своя алегоричен начин на изразяване и ясни послания към читателя. От друга страна се представя по шеговит и твърде забавен начин, който се приема не само като полезно, но и като духовно четиво. Тези класически принципи следва Атанас Звездинов в сборника „БАСНОМОНОЛОЗИ“. Текстовете му са като сатиричен парад на пренебрегваните (добри или лоши, в случая няма значение), всички вкарани в калъта на условностите и предубежденията.

В конвенционалните басни сюжетът се основава на грешки или неправилен подход от страна на персонажите. При Атанас Звездинов съдържанието е фокусирано не върху същността им, а върху представите за нея. Авторът естествено нито подминава недостатъците, нито омаловажава тяхното значение за живота и обществото. Но той ни ги показва като необходимото зло – онези субекти, върху които тегнат негативите на живота, докато се правим, че не ги забелязваме. Тази идея се съдържа по изключителен начин само в два стиха:

Ние правим безболезно

нещо, дето е полезно.

Съдържанието на басните е такова, че почти всяка би могла да се повтори в живота. Героите му остават ситуирани в среда на митологеми. Аз-формата допълва това впечатление, превръщайки идеята в лирично-сатирична изповед на пренебрегваните и разочарованите. Вникването в съдържанието е равностойно на приемане на идеята. Между другото, авторът никъде не декларира дали някакво проявление е добро или лошо, а го поставя в социална среда, близка до реалната, откъдето читателят може сам да си направи изводите.

Сборникът на Цвятко Дечев „ГЛЕДНА ТОЧКА“ съдържа епиграми със силен сатиричен акцент. Във фокуса им е ежедневният човек в обстановката на сблъсък между две ценности системи. В тази обстановка, както проличава от текстовете, нравственият дефицит се е превърнал в качество, а безпардонната арогантност е сигурен начин за просперитет. Колкото пове-че пороци, толкова по-добро битие и обратното. Или (цитирам):

За спазващият ред,

не остава мед.

В епиграмите си Цвятко Дечев се съсредоточава върху значения, осмис-лящи човешкия живот. Разчитайки тяхната същност и отражението им в обществото, той прави сполучливи опити да разтълкува не човека в света, а света в човека. В мигове на моментна утеха се обръща към историята, колкото да ни припомни, че сме бледо копие на минало величие.

Теми, подобни на тези той интерпретира и в другата си представена книга – „СЪБРАТ НА ЕЗОП И СОКРАТ“. Тя допълнително обогатява представите за автора

Всичко това определя емоционалната насоченост на епиграмите, която придава на сборника композиционна цялост. Всичко останало, което думите казват и не казват, е още един повод да се замислим.

Двете книги на Лозан Такев – „МЕЧТА ЗА ОРАН ИЛИ ПЕТДЕСЕТ ЕСЕНИ“ и „ИМА ЛИ ТАКЪВ НАРОД“ са с широк жанров периметър – епиграми, фейлетони, афоризми и сатирични стихотворения. Всички те са хумористични алюзии на илюзии.

Писателят не задълбава в глобалните проблеми на живота. Словото му се побира в границите на ежедневните грижи и разочарования, защото проблемите на обществото засягат най-вече обикновените хора. Затова и изповедта на героя е повече горчива, отколкото смешна.

Пишейки на различни теми и по различни поводи, Лозан Такев е намерил равновесието между поезията и хумора. Виждаме, че за способния и духовен човек търсенето на смисъл води до осъзнаване на безсмислието. Характерно е, че героят не стига до резигнация и екзистенциални настроения.

Произведенията му имат и друг интересен аспект. Ако при предишните епиграмисти и сатирици посланието е „казвам ти дъще, сещай се, снахо“, тук то се припознава като „право куме, та в очи“. Между другото, по този начин Лозан Такев изразява своята позиция на писател и гражданин. Впе-чатленията се засилват и от начина на изразяване. Авторът редува ежедневния език с клишираните, но предвзети словосъчетания на родните медии и още по-родните политици. Апропо, той не цепи басма никому. Сатирата му е язвителна,  но какво ли не е крайно в милото ни отечество?