РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА КАТО МЯРКА ЗА ДАРБАТА НА БЪЛГАРСКИЯ КРИТИК

Панко АНЧЕВ

 

Размишленията на Чавдар Добрев за руската литература

1.

Всички големи български литературоведи са изучавали, анализирали и тълкували руската литература – и тази от XIX век, която наричаме, класическа, и тази от ХХ и дори най-новата, която се създава през XXI век. И не само защото руската литература е оказала голямо и важно значение за развитието на нашата, но и поради необходимостта, която българското литературознание постоянно изпитва за значимост, високи критерии, дълбоки размишления и живи истини за човека. Руската литература дава на българския литературен изследовател онова, което българската, а и никоя друга световна литература, не способна да му даде. И той го търси в нея, осмисля го и го съпоставя с българската. За да я стимулира към други измерения и висоти.

Българският свят има основание да вярва, че, ако не бяха трагичните превратности в неговото историческо битие, щеше да достигне в някаква степен до битието на руския свят и в него щеше да се възпроизведат същите или поне подобни явления, тенденции и процеси, с които се характеризира руският свят след XIV век. Ние, българите, следователно, четем руската литература и като наша, изобразяваща и изразяваща онова, което реално не сме постигнали и доживели. Но към което навярно сме се стремели в цялата си злощастна история. Този стремеж е несъзнателен, по-скоро инстинктивен, но съществува и обяснява защо е този интерес към литература на друг народ. Руският народ е не просто родствен по кръв, вяра и дух, славянски, но и поел от нас водещата роля в православното християнство и продължил делото на славянските първоучители и апостоли на вярата св. св. Кирил и Методий. И практически осъществил възможния славянски модел на обществено устройство и изграждане на държава.

Величието, което средновековната българска държава и нейната култура имаха в битието си на православни и славянски, е продължено от руския свят и неговата държава. И това става тогава, когато българската държава вече е разрушена и поробена от иноверския поробител, а руската се въздига и заема своето водещо място в Европа и света. Тя предаде силата си на своя славянски събрат и му завеща да съхранява православието и славянството.

Това е, така да се каже, „мистичната причина“, поради която е постоянен интересът на българското литературознание и конкретно на най-добрите български критици и литературоведи към руската литература. В същото време тя обяснява и достъпността за тях на това величие. Величието респектира, без съмнение, ала не стъписва, а само поощрява изучаването на руската литература. Идеите ѝ са идеи в голяма степен на цялото славянство и конкретно на българския свят, култура и литература, които биват изпълвани с мащаб, какъвто те сами и без руското слово и великите руски писатели не биха могли да постигнат.

Тази достъпност, въпреки величието си, е характерна за руската литература – не  само за тази от XIX век, но и от нейния средновековен период, както и на ХХ и XXI век. Руските писатели се домогват до такива дълбини на мисълта, пресъздават невиждани човешки драми, прозират велики истини за човека, до които никоя друга литература не е успявала дори да се догади. И всичко е написано удивително просто, ясно, изразително. Такава проникновеност и възвишеност нашата литература не притежава. Но по примера на руската винаги се е стремяла. Величието на български писатели от ранга на Христо Ботев, Иван Вазов, Петко Р. Славейков, П. К. Яворов, Димчо Дебелянов, Димитър Талев, Емилиян Станев и редица още други е постигнато и благодарение уроците на руските класици.

Българският литературовед наистина изпитва потребност от руската литература, за да поддържа равнището на своя анализ и умението да анализира и тълкува. Той се учи на тези умения и придобива тези високи качества благодарение уроците, които руската литература му преподава. И аз тук не говоря само за литераторите, които са се посветили изцяло на изучаването на руската литература и отдават силите си на русистиката. Имам предвид и големите имена на българското литературознание, които са се отдали на българската литература, но често пишат и за руски писатели.

 

2.

Да пишеш за руската литература е много повече от професия и научно занимание. Това е високо интелектуално изпитание, в което се проявяват най-добрите качества на човека на словото, опитващ се чрез литературата да разгадава обществото и неговата история. Руската литература изразява велик народ с огромно историческо значение и с изключително важна роля на могъща сила в геополитиката. Този народи и неговата държава никога не могат да бъдат пренебрегвани, когато се решават световните проблеми. Той е не само духовно велик, но и силен във военно и икономическо отношение. И това проличава в литературата му.

Литературата на великия народ е по различен начин сложна и философски дълбока. Защото свидетелства за непознати у другите народи процеси и явления. По тази литература можем да измерваме мащаба на човешкото страдание, на съмненията и вдъхновенията, на радостта и отчаянието, вярата и безверието. Тя говори за Бога и как човек Го възприема и разбира, как Му вярва, следва Го и изпълнява Неговите заповеди. Но и как се съмнява н съществуването Му и дори как Го отрича. И всичко това може да се събере в един-единствен персонаж, в една книга или писател.

Ако не се опитваш да разчетеш тези драматични и сложни обществени конфликти и душевни терзания, ако не те привличат тези страсти и размишления, нима можеш да бъдеш литературовед!

Но руската литература изисква да бъде четена по особен начин, за да бъде разбрана. А литературознанието е начин и умение да четеш. Литературоведското четене е проникновено, задълбочено, внимателно и аналитично. И то непременно свързва литературата с обществените процеси и явления, със социалните типове личност и особеностите на общественото устройство в един или друг исторически момент. Защото и общочовешкото е конкретно историческо. Нищо не е извън времето и националното и общественото пространство, в което е създадена литературата. А всяко национално литературно явление носи общочовешки характер и следва да се измерва съобразно този характер. Иначе значението му рязко ще се стесни и може дори напълно да се изгуби.

Руската литература постави високи критерии и пред своя изследовател – особено ако е чужденец. Най-напред сред тези критерии е високата образованост и литературоведска култура. Необходимо е да си подготвен в най-висша степен, да я познаваш отлично, да се ориентираш в нейната специфика, както и да владееш добре езика, на който е написана. И да си надарен с усет за красотата на руското слово и руската мисъл.

Да, това е дарба! Честно казано – рядка дарба. Не са много хората у нас, които са способни да четат и анализират руската литература и да проникват в нейните дълбини. Понеже не са много и тези, които така четата българската литература. А ако родната ти литература ти е чужда, как ще обикнеш руската.

Това условие е невъзможно да бъде преодоляно или пренебрегнато. Или отменено.

Всичките ни големи критици сред шедьоврите, които създават, непременно имат статии, книги, студии или есета за руски писатели и руската литература. В тази свои творби те проявяват най-добрите си качества и умения на анализатори, тълкуватели и ценители на словото.

Сред най-големите български литературоведи и критици поставям без никакво съмнение и уговорки Чавдар Добрев.

 

3.

Главният проблем, който постоянно е занимавал Чавдар Добрев в неговите анализи и размишления върху руската литература, е формулиран в подзаглавието на тази забележителна книга „Елипси в небето“, която предстои да излезе скоро: „Трагичният път на руското човеколюбие“. Формулата затваря в себе си характера на руската мисъл за живота, обществото и Бога. И обяснява ясно духа на руската литература и на нейните най-велики представители. За руския писател любовта към човека се постига с усилия и за да се постигне, се изминава труден и дълъг път, който Добрев справедливо определя като „трагичен“.

От XIX век насам вече е трудно да си човеколюбец и това да не ти носи изпитания и да не те тласка към заблуди и неверни изводи и постъпки; но и да не те поставя пред непреодолими прегради и отчаяния. Новото време променя правилата и нормите на общественото устройство, внася изменения в начина на мислене, отваря нови простори пред човешката мисъл и способностите на човека да владее по-уверено природата и да прилага смело знанията си за нея. Руският свят е поставен на сериозни нравствени изпитания, на външен военен и политически натиск; той се освобождава от много свои илюзии, заблуди, нравствени правила и норми. Общественото устройство се е разколебало силно и под тежки удари е поставено съсловието на дворянството и аристокрацията. Неговият разпад освобождава огромна социална енергия, но и разколебава хиляди хора, които сега, когато уж са свободни, не знаят какво да правят, накъде да вървят, в какво да вярват. Тази духовна празнота роди т. нар. „излишен човек“, но формира и друг един тип личност, който е не по-малко характерен и проблематичен за руската реалност – „човекът от подземието“.

„Човекът от подземието“ е резултатът от ликвидирането на крепостничеството и той подобно „излишният човек“, понеже вече никой не се грижи за него, агресивно показва на какво е способен и бърза да установява нов обществен ред по свои правила и разпоредители. А довчерашният всесилен господар днес е объркан, отчаян, безволев. Социалната енергия е преминала от една класа в другата и тази смяна на носителите й я деформира отчетливо и внася нов ритъм в социалния живот. И налага нов смисъл на  любовта към човека!

Реформите на Петър Първи от края на XVII и началото на XVIII век дават своите реални видими и окончателни резултати през XIX век. От една страна те потвърждават правилността на замисленото и осъщественото от Петър Първи. Неговите икономически и военни преустройство усилиха империята и в началото на XIX се видя руското могъщество как триумфира над Наполеон. Но от друга страна, тези реформи силно промениха духа и характера на руския свят, отдалечиха го от традициите и ускориха неговото обуржоазяване и отдалечаване от Бога.

Би трябвало да можем да видим какво гигантско преображение е настъпило в руския свят и руския човек. И какво вижда, свидетелства, изразява и изобразява руската литература от XIX век.

Това е нейният социален контекст, който я поражда, укрепва и поддържа.

Литературата ще остане такава, каквато е, докато не се промени или смени контекстът, в който живее.

Контекстът обаче не бива да се означава с категории от рода на „изостаналост“, „реакционен“, „прогресивен“ и други с подобен смисъл, защото политическите и идеологическите окраски са второстепенни и не винаги се дават по обективни критерии. Затова са и подвеждащи, а често и направо неверни.

Познаването на контекста и вярното му формулиране е от изключително значение за разбирането на литературата, създавана в него. Той поражда проблеми и тип личност, които литературата разрешава и изразява. Ако изследователят ги прочете вярно и ги съотнесе към литературата от съответния период, ще се доближи много повече до смисъла й, отколкото ако тръгне по шаблонен път към нея.

 

4.

Обикновено руският писател от XIX век, а и не само от него, пресъздава обществените отношение като неразрешим проблем на отделната личност. Тази личност изпитва огромни трудности в приспособяването си към времето, преживява дълбоко своята немощ и неспособност да се впише в живота на другите хора и изстрадва драматично своята непригодност да бъде като всички.

Когато човек започне да се отдалечава от Бога и да оправдава съществуването си с идеологии, той се отчуждава от другите човеци. Защото, първо, идеологиите са различни и обикновено враждуват една с друга; и, второ, дори и вътре в една и съща идеология е трудно да се постигне братство и солидарност, взаимна обич и справедливост, тъй като те се основават върху идеята за материалното благополучие, а не са изпълнени с любов, смирение, взаимно опрощаване, преодоляване на егоизма и търсене на Божието Царство. Различията по богатство и бедност поражда омраза. Затова в идеологиите винаги има насилие, което човек отдава човеку. То не допуска човеколюбие и прошка.

Идеологиите са изцяло човешко дело и монтират проектите за някакво обществено устройство, в което човекът ще решава кое е добро и кое е зло, как да се живее и какви да бъдат стремежите на обществото. Т. е. властта вече произлиза от човека и принадлежи на човека – който и да е той. Дори и на някакъв митичен „съвкупен“ човек да е той!

Ето как възниква проблемът за „трагичния път на руското човеколюбие“!

Това е проблем на Модерната епоха, който се мъчи да разреши новият тип личност – буржоазният човек.

Големите руски писатели от XIX век насам упорито се опитват да намерят това решение, но нито един от тях не го решава изцяло. Но е съдбовно важно проблемът да бъде поставен и да се започне търсенето на решенията. Литературата показва какво се случва, когато съдбата на руския свят е захвърлена на произвола и хората живеят според собствените си примитивни представи за живота и обществото.

С тази безпомощност Чавдар Добрев обяснява „смешната“ трагедия на Гоголевия герой. Той още себе се ни е в състояние да осъзнае като самостоятелна и свободна единица, камо ли да се опитва да погледне в големия свят на обществото, в което се лута като слепец. Той сънува някакъв неразбираем сън, в който ужасът се заменя с изненадващ обрат към смеха и радостта, а насилието над бедния и слаб малък човек бива изместено от щастие и удоволствие от живота. Всичко е възможно и всичко се стоварна почти едновременно върху всеки отделен човек. И той е ту жертва, ту победител; ту възнаграден за страданията, ту окован в нови окови и насилия.

Н. В. Гогол говори на руската литература, че се е появил нов тип герой и че този герой трябва да бъде описан, изучен, обичан и защитаван. Защото той ще определя от тук насетне реда на обществото. Макар че постоянно ще се променя и ще придобива различен външен вид и начин на мислене, той ще си остава все един и същ и ще задава най-тежките и най-трудни, едни и същи въпроси – от чисто битовите или битово-политическите до екзистенциалните въпроси.

Този велик писател върху себе си изпитва страданието на отдалечаването на човек от Бога и на търсенето на щастие без Христос. Гогол осмисля това страдание и осъзнава какво означава да изгубиш вярата си и да настояваш, че без нея човек е по-силен и уверен. Трагедията е на т. нар. „малък човек“, която неизбежно по-късно се изражда в насилие, своеволия, диктатура, бесове. Тази линия ще продължи в руската литература след Гогол и ще бъде развита в творчеството на идващите след него и произлизащите от него и изпод „неговия „Шинел“ писатели – представители на т. нар. „Натурална школа“.

Мислителят Чавдар Добрев отваря пред българския дух и мисъл вратите на едни от най-величавите творчески светове в руската и европейските литератури: Н. В. Гогол, Л. Н. Толстой, А. П. Чехов, Михаил Булгаков и Ф. М. Достоевски. Това са и великите руски мислители на XIX и началото на ХХ век. За да пристъпиш към тях, а още повече да се опиташ да навлезеш във философията и идеологията им, трябва да си придобил друг мащаб на мислене, да си усвоил други понятия и думи. Друг е обемът на истините, които те владеят и си длъжен да бъдеш адекватен на него. Иначе в най-добрия случай ще преразказваш, ще се дивиш и ще обикаляш около тях, без да ти бъде позволено от тях да ги разбереш и осмислиш. А това означава, че е твърде възможно дори да ги опошлиш с провинциалното си мислене. Каквото е мисленето без и извън Бога, християнството и Свещеното писание.

Мисловният порив на Чавдар Добрев идва от другаде. Подходът му към руската литература и начина на нейното изследване у него са повлияни от унгарския мислител – марксист от ХХ век Дьорд Лукач. Затова и гледната у точка е друга. Чавдар Добрев мисли материалистично, търси причините и следствията и почти винаги изключва мистиката. Той не приема причини, ако те не могат да се докажат в опита. Защото е марксист. Заедно с Лукач Чавдар Добрев постоянно търси отговора на въпроса как така една „изостанала страна“, каквато е Русия през XIX век създава такава велика литература, оказвала влияние върху литературите на западноевропейските народи. Този въпрос си поставят и руските литературоведи от съветската епоха и по различни начини се опитват да му отговорят. Но така и не успяват. Защото такъв въпрос не се поставя, а и Русия през XIX век в никакъв случай не е изостанала. За такава я обявява цяла Европа. Но литературата съвсем не изразява „прогресивното движение“ на държавите и народите, а тяхното състояние, търсене на пътя, душевните вълнения на човека.

Лукач поставя този въпрос, а заедно с него и Чавдар Добрев размишлява върху това странно и необяснимо явление: „изостанала страна“ и велика литература. Русия винаги се е измервала с „обшоевропейски мерки“, които са ѝ механично налагани. Те обаче никога не са покривали реалностите в Русия. Европа смята, че абсолютизмът на руското държавно управление е крайно реакционен и непоносим, поради което го заклеймява и заедно с това се мъчи да докаже, че и руските писатели го ненавиждат. И че величието на руския художествен реализъм на XIX век черпи силите си от това изобличение.

Но руският художествен реализъм не черпи силите си от това изобличение, а от особеностите на руската социална действителност, от драмите, които руският свят преживява в резултат от дълбоките и радикални изменения в руското общество. Него не го отминават европейските идеи, драми и проблеми, но те се проявяват в съвсем друг контекст и предизвикват различни от тези в Европа резултати и следствия.

В руския свят разпадът на старото винаги предизвиква тежки и неутешими драми и трагедии. За руския човек очевидно е трудно да понася промените, защото е устроен заедно със света, от които произтича, консервативно и изпитващ страх от революциите. А социалният разпад е дело на революция, която освобождава огромна енергия. В случая се разпадат абсолютизмът, дворянството, крепостничеството; цялата система престава да съществува, но от нея излиза огромна човешка маса, която търси мястото си в новите условия. И не ги открива, разбира се. Защото в новите условия тази маса няма място и трудно ще просъществува. Силата и енергията, която тя носи в себе си, настоява да се приложи за съзидание. Но понеже това е невъзможно да стане, тя се разпилява в стихийни действия, мегаломански амбиции, социални експерименти, механично прилагане на чужди социално-политически идеи, в опити за терор и насилие. В терора и насилието тази маса намира най-сетне себе си и е доволна от възможностите, които те й предоставят, за да се изявят.

В същото време вярата е все още жива и терзае поразеното от злото съзнание, от греховете, които човек постоянно върши, от престъпните намерения и действия в ежедневието. Руският свят се тресе от случващото се в него; тресе се от негодувание, че лети към бездните на ада и не може да се спре. Това е драма не само на Русия, а и на цяла една цивилизация – православно-славянската. Как няма човечеството да не изпита и преживее като свой разпада и драмите, които тя изпитва. Освен че ги преживява, то ги осмисля чрез великата руска литература и нейните писатели.

 

5.

В крайна сметка сюжетът на всеки истински критик е да постигне в своите анализи и тълкувания на литературата познанието на живота, обществената реалност и смисъла на човека и човешкото съществуване. Понеже в своето познание той използва вече пресъздадения свят, е важно върху каква литература събира и подрежда сюжета, но и избира гледната си точка. От умението му да конструира такъв сюжет и да избира най-удобната точка, от която да чете литературния си обект, както и от степента на достоверност и естетическата енергия, която този обект излъчва, зависи и мащабът на този сюжет и истините в него. Подчертавам, че сюжетите на големият критик винаги са значими и му позволяват да се въздигне до високи цели и истини с огромно значение. Затова и по тях съдим за равнището на тази литература, но и неговото значение.

Чавдар Добрев винаги пише за сериозни и високо талантливи писатели. А заниманията с руската литература му помагат да пренесе размисъла си за големите руски писатели върху българската обществена и литературна действителност и да установява закономерностите и противоречията в нейното състояние и развитие, да извлича аргументи за характера на проблемите, които й се налага да решава. Чрез аналогии с творчеството на великите руски писатели се вижда как тези проблеми са поставени в нашата действителност, как се опитват да ги осмислят и преодоляват съобразно опита на руските майстори на словото и на руския ум. Така българският критик поставя българската реалност в оня широк контекст, в който протича историческото битие на руския свят.

Почти във всички случаи, когато пише за руски писател и се опитва да анализира неговия смисъл, Чавдар Добрев прави тези аналогии и така съизмерва българското с действително голямото и великото. Така той увеличава мащаба на българския свят, доближава го и го слива със славянството и руското, за да покаже, че неговите измерения не са провинциални и че той съществува в наистина мащабен контекст.

Колкото повече линии пред хоризонта отваряш в изследванията върху литературата, толкова по-надалеч виждаш и по-голям става мащабът на литературата, за която пишеш. Така се предпазваш от реалната опасност да изпаднеш в провинциализъм и да се възхищаваш на нещо, които дори не бива да бъдат забелязвани; и да пропускаш факти и явления, заслужаващи специално внимание. За критика е важна мярата в оценката, но и способността да отделя „плявата от зърното“. Това умение е вродено, но то се и школува в общуването на истински художествени образци. Такава школа е руската класическа литература.

Но когато дръзваш да съизмерваш българската литература и българския свят с руската литература и руския свят, не бива изпадаш и в другата крайност: да издребняваш и привеждаш руската мяра към българските мерки за значимост и величие. Това „провинциализиране“ на подхода е една голяма и напълно реална опасност, от която се освобождават единствено големите ни критици.

Чавдар Добрев се е избавил от тези недъзи с внимателното си школуване в света на руската литература и руското литературознание. Но и със задълбоченото изучаване на наследството на унгарския естет и литературовед Дьорд Лукач. Лукач помага на Чавдар Добрев да коригира мерките си и да се опитва да прониква в най-дълбокото на великата руска литература.

Чавдар Добрев обаче не се доверява сляпо на Лукач, а продължава го изучава и анализира и да взима от него онова, което може да добави към досегашния си опит, за да го усъвършенства и поправи допуснатите от младежките увлечения по неверни или не съвсем верни идеологически постулати. Лукач трябва да се чете с уважение, но и критично. Както го е правил и Чавдар Добрев.

 

Дори и със слабостите и грешките си Чавдар Добрев бе ярко явление в българската литературна и театрална критика, голям интелектуалец, човек умен, прозорлив, задълбочен, мислител и ценител на словото. У нас такива хора вече няма. Той беше последният истински интелектуалец и литератор.

Но основата, която той положи със своите изследвания и размишления върху българската и руската литератури, е здрава и надеждна. И аз вярвам, че ще дойде денят, когато върху нея ще израснат нови таланти, които ще говорят и пишат различно от скудоумията, с които днес ни залива посредствеността.

Дано този ден дойде по-скоро!

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post ЕЛКА НЯГОЛОВА Е НОСИТЕЛЯТ НА НАГРАДАТА „ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ“
Next post 185 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА