РУСКАТА ИДЕЯ НА ЧАВДАР ДОБРЕВ

Иван ЕСЕНСКИ

 

За пътешествието през една такава необятна тема навярно трябва да си помогнем с въображението на Блез Паскал за безкрайните звездни пространства. От опит знам какво изпитание за сетивата на попадналия за по-дълго в Русия чужденец е дори нейната география – часовите разлики, непрекъснато сменящите се, нерядко враждуващи варианти на пейзажа, недостижимите хоризонти… Но колкото и тези възприятия да са неочаквани и релефни,  това са само видимости – в случая не става дума за разстояния и размери – предстои онова, за което поетът е предупредил: „…умом не понять” и съветва да се обърнем към метафизичното утешение на вярата. Ще се възползваме от съвета сетне.

При всички условности и уговорки, с които се обгражда едно предисловие, нужно е все пак някакво, макар и по-общо определение, което да очертае контурите на изследваната територия. Твърде широкообхватно, променящо се, неподдаващо се на императивни формулировки и екстатични окраски, такова понятие предполага и работа с разнообразен аналитичен, тълковен, а и стилистичен инструментариум. Чавдар Добрев разполага със завиден арсенал, а изследването му е дело на десетилетни трудове, наблюдения и разсъждения. Формално хетерогенно, отразяващо черти и характеристики на различни времена, личности и събития, то с калейдоскопична прецизност съчетава отделните мисловни конструкции в една достатъчно ясна картина, представяща вижданията на Чавдар Добрев за руската идея, позицията  и отношението му към нея.

Най-общо можем да приемем, че става въпрос за зараждането и съществуването на руския социален, политически, културен и духовен феномен, неговите направления и особености през отделните времена и влиянието на различните моменти, събития и личности върху неговите форми, прояви  и динамика. Като допълнителен рефлекс са отражението и йерархията му в европейската и световна история, в чиито контекст по право заема едно от водещите места.

Внушителният обем на книгата обхваща анализи, разсъждения, констатации, епистоларни и публицистични ескизи, обобщения и предвиждания върху литературни и театрални образци, философски тези, учения, исторически събития, личностни приноси и движения, определяли и определящи духа и съдбата на тази шеста част от земното кълбо.

Ще е разточителство да повтаряме причините, поради които Русия постоянно е във фокуса на чуждото внимание, пък и колкото да не търпят възражения историографските описания и тълкувания, по повърхността им винаги стърчат гърбиците на ред въпросителни. Затова какъв по-убедителен, по-приемлив и увлекателен начин да вникнеш в същината и характера на населяващия тая мистична земя народ от документите за собственото му, нерядко мъчително самопознание!

Този път е избрал и авторът.

Съдбата на Русия, споделя той, е сред постоянните му интелектуални и човешки вълнения. Затова неговият избор е колкото логичен, толкова и емоционален – Добрев разглежда примерите си с убеждението, че те притежават особеностите на акценти в руското битие и са своеобразна синекдоха – части от цялото, които създават представа за самото цяло.

Писани в различни времена и по разни поводи, отделните късове на тази книга са хармонични в своето многогласие. Те представят в разгърнат план схващанията, идейните ракурси, следствията от политическите и социални практики на съвремието си с плюсовете и минусите му.

В светлината на личните харесвания и предпочитания на места със задна дата авторът честно признава предишни свои заблуди и увлечения. В това има и известно очарование – от една страна изследваните образци отдавна са създали устойчиви представи в общественото съзнание и сме улеснени от дистанцията на времето да се ориентираме в истините и отклоненията, а от друга – импонират идейните и естетически състояния на автора, следващ веруюто си с постоянство и упоритост, присъщи на страстните натури. Колкото до светлосенките и нюансите, те идат от еволюирането на възгледите му и промяната на обществения идеал.

Тук трябва да напомним, че в диалектичната симбиоза между идеята и обществения идеал на дадена епоха (тя е в съотношение, каквото е това между вечността и миговете, от които е съставена), само идеалът е подвластен на закона за отрицанието. Идеите по правило го надживяват, но като всички човешки рожби в определен по-дълъг период също търпят промени и приложни адаптации – до изчерпването на вътрешната им енергия или до нареждането им в съкровищницата на човешкото познание. В големите идеи съществуват константни величини – нещо като ядрата на кометите – които осъществяват движението им през вековете и са извор на непрекъснатото им обновяване. Нормално е всяко поколение да ги разчита през собствената си херменевтична оптика, да ги прецежда през филтрите на актуалните обществени нагласи и концепции – от което те не губят нито блясъка, нито значението си. Впрочем, големите идеи имат свойството да се самоочистват от налепите, неуместните приписки и грешните значения, които следващите времена самоволно им прибавят.

Чавдар Добрев успява да защити убежденията си и дори когато пристъпва към купела на покаянието, прави го с достойнството на творец, осъзнал и приел новите перспективи, внасящи поправки в  гледищата ни.

 

 

* * *

За да се ориентираме в страниците, които авторът е посветил на своята „руска идея”, няма да е излишна една бегла историческа разходка.  За отправна точка ще вземем неспокойния 16 век – поле на остри стълкновения между християнска Европа и войнствения ислям. Това са десетилетия, доминирани от Османската империя, чиито възход се увенчава с половинвековното управление на Сюлейман Великолепни – един от нейните най-ярки символи. Със своята петстотинхилядна армия (включваща и сто хиляди еничари, най-добрата тогавашна пехота) империята е стъпила на три континента; европейските й граници достигат днешна Австрия, флотата й владее Средиземно, Червено и Черно море, съперничи на Португалия в Индийския океан и контролира основните морски търговски пътища. Три нейни васални ханства – Астраханското, Кримското и Волжкото са впримчили от три страни неголямото Московско княжество. С  управлението на Иван IV – Грозни, суров реформатор, първият цар и самодържец, Московското княжество ще се превърне в първообраз на това, което е днешна Русия. През август 1572 г. русите, анексирали вече Астраханското и Казанското ханство,  нанасят и първото значително поражение на османците при Молоди, което преустановява инвазията им на север и е своего рода репетиция за съдбоносната битка между християнството и исляма при Виена 111 години по-късно.

Тази победа заявява Русия като нова сила и поставя началото на поредицата „кримски” войни. С тези първи победи, в това противопоставяне  трябва да търсим кълновете на руската идея, макар критиците й да съзират в нейните ранни прояви конфесионална и културна несъвместимост.

В края на 17 и началото на 18 век  на руския трон е Петър Първи. Това е период на активни действия за разширяването на Русия, (ликвидиране на шведската агресия при Нарва, достъп до Азовско море) и преустройството й по западен образец с модернизиране на армията и администрацията, определяне на съсловността (въвеждане на ранглистите – таблици на военните и граждански чинове) и затвърждаването на крепостното право. Узаконено още през 1649 г., то е един от главните проблеми на страната – всеки опит за нова политика започва с намерението то да се видоизмени или ограничи. За почти три столетия руското крепостничество налага ретрограден отпечатък във възгледа за хуманността и човека, чието битие е сходно с робската зависимост. Личността в разграфената обществена йерархия е подложена на всестранно ограничаване на свободата. Неподчинението и инакомислието се третират като държавна измяна, а в реакцията на имперските институции се откроява първообраза на една от най-острите етични теми – тази за престъплението и наказанието.  Драстичното класово разделение поражда дълготрайни противоречия в руското общество и в сблъсъка между статуквото и опитите за промяната му, в продължителния обществен катарзис, заплащан често с умопомрачителна цена, ферментира и се избистря руската идея.

 

Деформациите, породени в обществото от тези практики, безспорно оказват влияние и върху нейните качествени съдържателни елементи. Отмяната на крепостното право през 1861 г. и въвеждането на т.н. „откупни плащания” не дават окончателно решение на селския въпрос. Развоят на събитията след Руско – японската война и последвалата първа революция през 1905 г. бележат неговия край, но следствията му ще се усещат дълго след това. И ненапразно един от най-остро (а в хронологичен порядък – и най-дълго) дискутираните въпроси сред просветената руска интелигенция, респективно дворянството и разночинните прослойки, е този за свободата. Но руската свобода има особени специфики и движещи мотиви, друг привкус, други мащаби и други – извън европейските клишета и узаконени практики, цели. В книжнината, посветена на многостранните й аспекти – пак като отлика от европейската подредба, опит и тълкуване, – определяща е духовността. В смисъл, че логосът доминира над митоса, че словото се прилага в изначалното му предназначение и че хлябът за душата е поставен на най-високата обществена лавица. Затова  интересът към тази идея е несекващ, а в историческата й граматика се забелязва очевиден дисбаланс: независимо какви са влиянията на Европа и останалия свят върху руското битие, прагматизмът в него не търпи резки количествени изменения. Затова пък обратната реакция: влиянието на руската духовност, на идейните, естетически, нравствени и често – военни парадигми върху Европа (и не само върху нея) е осезаемо. Колкото и да изглежда мирно и обосновано от философска гледна точка, подобно съжителство в определени моменти преминава в батални конфликти, а промеждутъците, скрепени със съответните договори, са просто  въоръжен мир. Немалко от характерните си черти в обобщен вид руската идея дължи и на перманентната враждебна атмосфера, в чиято обсада съществува открай време страната.

 

Двадесети век с двете световни войни, Октомврийската революция, създаването и разпада на СССР – както и на Източния блок, придават нови особености, направления и форми на руската идея, която метафорично може де се възприеме и като идея за Русия – някогашната, сегашната, вечната.

 

 

* * *

 

В съвкупността си частите на тази книга създават едно забележително  в единството си гравитационно поле. Стъпвайки в следите на големите руски автори, воден от свои правила и убеждения, Чавдар Добрев е синтезирал представата си за руската идея в нейното развитие, осъществяване и състояния. В нашето културно пространство това е първият опит от подобен мащаб и се съмнявам, че скоро някой ще намери сили, знания и сърце, за да продължи тази изключителна тема. Тя е по възможностите на  перфектен познавач на нейните  исторически и културни ориентири, но и на личност, която може да свидетелства за кръстопътя между битовите оврази и духовните висоти, на които е разпъван руския живот. За това обаче е необходима освен вяра и обич.

В предпочитанията на Чавдар Добрев има последователна избирателност – известен е неговият афинитет към сложните и многопластови сътворения, към неординарното мислене. Благороден е всеки опит да се вникне в една чужда култура и да бъде приобщена тя, а близостта ни с руската, чиито езикови, религиозни и културни корени са в пряка връзка с България, е сериозна причина и за нашето повишеното внимание към нея.

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ПОКАНА
Next post ПОСЕЩЕНИЕ В СЛОВАКИЯ