РУЖА ВЕЛЧЕВА
МАЛКИ ИСТОРИИ НА РАЗПЕТИ ПЕТЪК
Боже, благодаря Ти, че ме запази така милостиво и през тази нощ. Помогни ми да не Те наскърбя с някакъв грях и да прекарам днешния ден угодно на Тебе и спасително за Мене. Амин!
Утринна молитва
05 часà
СТАРИЦАТА
Събуди я трополенето на дъждовните капки по прозореца и всепроникващата, лепкава влага, която дълбаеше овехтелите ѝ кости.
Не бързаше да отвори очи.
Този вечен страх на зазоряване, че ще открехне клепачи и хоп – ето я в чистилището…
Не че не ѝ е вече време за там, а и нямаше за какво толкова да съжалява – всички близки на сърцето ѝ бяха вече покойници, но с годините като че ли все по-здраво се вкопчваше в това тук и сега…
Предпазливо размърда пръстите на краката си. Острата, режеща болка пропълзя по вкостенените стави, та чак дъхът ѝ спря. Боли ли, боли… Значи – още е жива!…
– Благодаря ти, Господи!… – тихо промълви старицата, измъкна се предпазливо от завивката, погледна с благодарност към иконичката на стената и се прекръсти.
Котката, свита на кравай до краката ѝ, само потрепна с опашка и продължи да дреме – от опит знаеше, че до ритуала с хладилника има още много време… Думите на утринната молитва ѝ бяха непонятни, но ѝ действаха успокояващо…
Старицата протегна ръка, завъртя копчето на стария радиоапарат и скоро в тъмнината затрептя приятен женски глас. Облегна се удобно на възглавницата, придърпа около раменете си овехтелия юрган и се заслуша.
Обичаше денят ѝ да започва с „По първи петли“ на „Хоризонт“. Гласовете на ранобудниците ѝ помагаха да не се чувства самотна, много от постоянните участници веднага разпознаваше… А музиката беше толкова приятна!
Понякога ѝ се искаше и тя да се включи, да поздрави някого с настъпващите празници, но кого?… Толкова много гробове имаше в душата ѝ… Никой не й остана. Останаха ѝ само могилите, които навестяваше все по-рядко. Краката вече не я държаха да изминава пеш дългия път до там (не можеше да си позволява автобус), а и изприказва над тях всичко – първо мъката си по тях, после – обичта си, накрая – само сегашните си неволи… Не искаше повече да ги тревожи – като се видят там, горе, ще има какво да им разказва… Тогава – свободно време, колкото щеш!…
„ Море, сокол пие вода на Вардаро…“
Притвори очи. Можеше да си помечтае. Хубавата македонска песен галеше душата ѝ.
Очакваше я един вълнуващ ден.
Първо – днес е Разпети петък. Предстàви си Исус, изтерзан, оплюван, толкова беззащитен сред ревящата тълпа по пътя към Голгота… Виждаше ясно лицето му, озарено от болката и вярата. Прекръсти се боязливо и занарежда наум извинения за последните си прегрешения пред Светиня му: ето снощи, Господи, наруших поста – хапнах малко кисело мляко… Не че не постя почти цял месец. Кой ще ти купува месо?! Понякога купувам пилешки кости и други разни вкусотии – крака, глави, и тлъсти пилешки фенери, но това, Господи, е само като взема пенсийката… Повечето наблягам на млякото, ама и него не мога да си позволявам често… Ти ме прости, Господи, че мисля за тялото си понякога повече, отколкото за душата и спасението й, но аз съм само една глупава, грешна старица…
Направи още един кръст и въздъхна, че се е справила добре с утринната изповед.
Вече съвсем седнала в леглото, тя реши, че в днешния напрегнат ден трябва да си направи план – да не пропусне нещо важно…
Днес е и Свети петък, дават пенсиите. Трябва рано да причака пощальонката, че току-виж – свършила парите.
После – в магазина за пилешко месо. Вчера там имаше такива хубави пилешки вкусотии – за 5-6 лева ще има цял месец да си готви я супа, я яхнийка… Доста тлъстички изглеждаха пилешките фенери… И тя преглътна, като да беше чинията пред очите ѝ… А и за котката ще има – и тя да се облажи за Великден!
Прочела мислите ѝ сякаш, котката замърка под завивките
Заслуша се.
Възрастен мъж изреждаше имена на близки и приятели с пожелания за весели великденски празници…
Старицата погледна към бюфета – там дремеше кротко безполезният телефонен апарат. Вече няколко години – само украшение… Къде ти да плаща и за него, със 140 лева пенсия?… Пък и на кого ли ще се обажда! Виж, ако имаше телефон за Оня свят… Щеше да си говори всяка нощ – и без това не можеше да спи от болките в ставите.
Котката изпълзя изпод юргана и, протягайки се, се настани на гърдите ѝ. Близна я предпазливо по излинялата буза, примижа от удоболствие и скоро ритмичното ѝ мъркане изпълни сумрака на стаята с неясни котешки мечти…
Топлината на котешкото телце се разля по цялото ѝ тяло. Сега можеше и да помечтае.
Когато привършваха новините по „Хоризонт“ в 6, тя спусна предпазливо краката си от кревата, потърси опипом старите, подпетени чехли, ставите ѝ изпукаха заплашително при първата крачка, тя търпеливо изчака болката да премине през цялото ѝ тяло и когато се спря най-после в кръста, тя провлачено затътри чехли към хладилника. Котката наостри уши и скокна, а пухкавата ѝ опашка, извита в края, приличаше на оранжева въпросителна. Сякаш питаше „Време ли е вече за закуска?“…
Полупразният хладилник леко се залюля, когато отвори вратата. От средната поличка взе кофичка с кисело мляко. С половината бяха вечеряли снощи. Сега надроби на дребни залъчета филия хляб, на масата постави 2 чинии – една за нея и по-малка – за котката. Раздели попарата, като грижливо обра и последната трохичка. Прекръсти се извинително, подкани с ръка котката и седна.
В стаята се възцари благоговейна тишина.
Един палав слънчев лъч, пробил лепкавата, всепроникваща мъгла, весело залюля крайчето на везаното перденце.
Напираше още един ден, откраднат от безвремието.
Всеки крачеше към своята Голгота с упование и неясна надежда.
„Плановете на сърцето принадлежат на човека, но отговора на езика е от Господа. Всичките пътища на човека са чисти в собствените му очи, но Господ претегля духовете… Сърцето на човека начертава пътя му, но Господ оправя стъпките му…“
Старият Завет, Притчи, глава 16
06 часà
КУКУРИГОТО
Часовникът до главата ѝ промърка тихичко и тя припряно натисна бутончето. Не искаше да го събуди.
Всяка сутрин беше все едно и също.
Той не бързаше за никъде. Нищо не го притесняваше. Просто протягаше грабливо ръце и я връщаше обратно в леглого. Като освирепяло от глад животно я тръшваше под себе – без целувка, без ласка, без дори едно „добро утро“… След десетина минути, задоволил глада си, собственически я плясваше по задника и, миг преди да заспи отново, не забравяше да ѝ напомни: „И да ми оставиш пари…“
Внимателно открехна вратата на кухничката и скоро хладният сумрак я обгърна приятелски. Още в тъмното завъртя копчето на газовия котлон и скоро приятният гъдел на прясно сварено кафе пропълзя по вените ѝ…
„Кукуригу…“ – проехтя от терасата. Тя се усмихна. От малкия кафез я поздравяваше цейлонското петле. Подари й го един клиент. Често се отбиваше в кръчмата. Сядаше винаги близо до тезгяха и я гледаше странно… Не, не беше от обикновените пиянки, които ѝ досаждаха. Имаше нещо изтънчено в него. Някаква доброта и неясно благородство и затова прие подаръка. „Сутрин, когато редиш косите си в тази невероятна прическа, той ще ти пее и ще ти се радва вместо мен…“ Повече не го видя. Може да го е отвял далече емигрантският вятър… Остана само петлето и то радваше наистина душата й, все едно, че странникът е пак там, всяка вечер, на първата маса в кръчмата…
Сети се, че не го е нахранила. Отвори кесията със смески, щедро напълни паничката, наля прясна вода и погали лъскавите му перца. Петлето я погледна разбиращо, после се наведе над паничката…
Пред огледалото дълго събира немирните си коси. Буйният рус водопад най-после се надвеси палаво над все още красивото ѝ лице. Тъгата, обидите, празнотата в душата ѝ вече пъплеха неумолимо по него. Въздъхна и приглади синята блузка, под която напираше ренесансовият бюст. Така и не можа да се примири с него. Усещаше лепкавите мъжки погледи по улицата, в кръчмата, в супермаркета… Чувстваше се омърсена, окаляна от похотливите фантазии, които палеха очите им. Все едно, че гасяха фасовете си в гърдите ѝ… А тя имаше и нежно сърце, и жадна за любов душа…
„Не се стискай, нека ти се радват“ – казваше той. – „Така и бакшишът ще е по-голям!…“
Този, който дойде една вечер да я изпрати след работа, влезе за едно кафе и забрави да си тръгне… Говореше за велики сделки, но по-често губеше и през последната година се остави изцяло на нейните ръце. Беше му удобно, а тя нямаше воля и сили да му каже, че е време да си тръгне… Кафето отдавна ѝ горчеше.
Въздъхна и облече палтото си. Потърси чантата си и извади припряно портмонето. Имаше само една банкнота от 20 лв. Е, ще се наложи да потича до кръчмата. Все още имаше време, дано не закъснее…
Постави банкнотата до кафеварката, грабна чантата и направо излетя към асансьора.
Когато беше вече долу на улицата, до ушите ѝ достигна едно последно „кукуригу…“
Усмихна се. Все пак започва нов ден. А току-виж, завърнал се и странникът…
Скоро лепкавата мъгла я обгърна свойски и заедно затичаха към кръчмата.
Днес е Разпети Петък и ще има много работа…
„О, Пресвета Владичице Дево Богородице, спаси и запази под Твоя покров моите чеда, всички отроци, отроковици и младенци, кръстени и некръстени, и в майчината утроба носени. Облечи ги с честната риза на Твоето Майчинство, запази ги в страх Божий и в послушание на родителите им, умоли моя Господ и Твой Син да им дарува полезното за спасението им. Поверявам ги на Твоите Майчински грижи, защото Ти си Божественият покров на Твоите раби. Амин!
Молитва към Божията майка от родител за своите деца
- асà
РОЗА
- Роза остави сешоара настрани, приглади за последно косата си и се вгледа в отражението отсреща. Остана доволна. По-малко бръчки, отколкото се полага за нейните 60 години, по-малко бели коси, умело туширани от палави руси кичури и една загадъчна, светла искрица в синьо-зелените очи, която придаваше ведрина на лицето ѝ. Светлина, която я издигаше над болките, грижите и годините.
- Внимателно нахлузи празничната рокля през главата си, още веднъж свери действията си с огледалото и взе от масата китката свежи цветя, набрани преди малко от градинката пред къщата. Беше готова за ритуала.
- Влезе в съседната стая и още от вратата се прекръсти, бавно, смирено, с движения, изваяни до съвършенство от хилядократните повторения…
- Пламъчето на кандилцето трепкаше приглушено и осветяваше меко и ласкаво лицето на Божията майка. Постави цветята в шарената вазичка до кандилото и огледа с любов своя олтар.
- Отляво на Богородица имаше пет снимки, две големи и три малки. Зад тях – американското знаме. Отдясно на Богородица – четири снимки. Две големи и две малки. Зад тях – испанското знаме. Отпред пред кандилцето – три снимки, две големи и една малка. До тях кротуваше знамето на Австралия. Трите ѝ деца, един зет, две снахи и шест внуци – нейният олтар, пред който и за който Роза всеки Божи ден се молеше и измолваше от Богородица закрила и дълъг живот. Разпиляла деца и внуци в четирите посоки на света, тя живееше разпъната между вярата и надеждата, между любовта и очакването да ги прегърне, да изтрие прахта от далечни земи по дрехите им, да ги приласкае в топлината на майчината пазва… Българските ѝ внучета, чийто роден език не е българският, чиято родна земя не е българската…
- Дните ѝ бяха разпънати на този вечен кръст и тя понякога чувстваше болка, че няма да може да ги дочака, тук, при корените им…
- Роза въздъхна, още веднъж се прекръсти, и благоговейно посегна към малката кадифяна торбичка, поставена пред снимката на най-малката ѝ, шестта внучка Рада. Днес е свят ден – тъкмо да извърши поредния ритуал. Грижливо сложи торбичката в чантата си и скоро припряните й стъпки вече бързаха по улицата към Университета.
- Мислено се засмя. Дано повече не й се налага да търси място за нова торбичка, защото май се свършиха знаковите места в града. Първата положи в олтара на църквата, втората – в крепостната стена на Царевец, третата – край картинната галерия на Боруна, четвъртата – в театъра, петата – в една малка ниша на кметството. Сега беше решила да се изкачи до Университета и да потърси място около Ректората.
- Роза се укори – какво пък, има още библиотека, музей, свети манастири в околностите на града. Деца да има, българчета, независимо в кои земи ще екне първият им плач. Важното е тук да са здрави корените им, за да ги викат в сънищата им и пътят им тук да се завръща.
- Роза не усещаше априлския хлад. В душата ѝ звънеше радостна камбана и не усети как стигна до Ректората.
- Дворът беше изпълнен с глъч и птичи песни.
- Паметникът на Патриарх Евтимий с вдигнати ръце молеше Бог да възкреси България и славния български род, а долу в ниското Янтра като сребърна сабя разсичаше сивкавата мъгла…
- Роза слезе няколко стъпала под Аулата, огледа се – никой не ѝ обръщаше внимание. Бързо фиксира една дълбока фуга в стената и пъхна в нея малката кадифена торбичка. Прекръсти се припряно и тръгна надолу към автобусната спирка. На душата ѝ беше светло и леко. Пъпчето на шестата ѝ внучка Рада, родена американка, щеше вече да е част от здравия темел на българския Университет. Ще свети в мрака на тези преломни, смутни години и ще я вика през океани и планини, да се завърне някога тук, при нейните истински български корени…
- Мъглата стори път на Роза. Поклони ѝ се…
И влезе Исус в храма Божий, и изпъди всички които продаваха и купуваха в храма, и трапезите на среброменителите претури, и седалищата на онези които продаваха гълъби; 13. Писано е: „Домът ми ще се нарече молитвен дом“ а вие го правите разбойнически вертеп. 13. и казва им: Писано е: Домът ми дом на молитва ще да се нарече; а вие го направихте вертеп разбойнически.
Евангелие на Матея, Глава 21
13 часà
АПОЛИНАРИЯ
През широко отворения прозорец пронизващият леден вятър чукаше по хлътналата девствена гръд на Аполинария и тя потръпваше примирено, като че това беше справедливата ръка на Бог, който я наказваше за непослушанието й… Разсъхналите черчевета потракваха с поривите на вятъра и беззъбото им хлипане изпълваше сумрака на килията…
Протяжното мучене на кравата късаше сърцето на Аполинария. Не усещаше болката. Стегнатите й със сезал китки, извити зад гърба, бяха сини и подути, но тя мислеше само за болката на Средка. Когато преди 3 години един христолюбив мирянин я дари на манастирчето, беше игриво, пъстро теленце с бяла звездичка на челото. Аполинария се грижеше за него като за свое дете – пасеше я, редовно разресваше козината й, понякога тихо й припяваше и Средка се привърза към нея като към майка. Толкова много се привърза към Аполинария, че не даваше никой друг да я докосва. Много животни бяха гледали през годините в манастира, но на Средка старата монахиня дари най-много обич…
Аполинария въздъхна и мислено се прекръсти. Днес за първи път от много години старата камбана мълчи притихнала, а е Велики Петък. Замисли се за мъките на Христос и нейната съдба й се видя незначителна и обикновена, в сравнение с жертвата на Божия син.
Когато прекрачи за първи път прага на манастира, тъкмо беше навършила 15 години. Последно дете в многолюдно, бедно семейство, на нея се падна жребия да стане невеста на Бог. Прие тогава съдбата си безропотно, а с годините разбра, че това е свят път, който тя трябва да извърви смирено и с любов към Бог и ближните. Бяха бедни и трудни години, но миряните от околните села бяха христолюбиви и работливи хора и помагаха на манастирчето, когато и с каквото могат – с дребни суми или с труд. И на празниците църквата се изпълваше с молитви и детски глъч под звуците на пеещата камбана.
За първи път от толкова години, на Разпети Петък, камбаната засрамена мълчеше.
Аполинария примирено въздъхна. Средка я викаше жалостиво от обора, а от съседната килия се чуваше тракане на чекмеджета, неясни шумове от прехвърляне на книги и ядни мъжки псувни…
Най-големите неволи за манастира дойдоха с демокрацията. Като че ли църквите за първи път осиротяха истински. Към нея се запътиха търговците и храмовете се превърнаха в тържища. Владиците се биеха и оплюваха съвсем не по християнски, носеха скъпи часовници и едрите им яки тела едва се побираха в луксозните джипове…
Дойде ред и на църковните имоти. Богатите на земи и гори манастири станаха по-бедни от църковни мишки – владиците сложиха ръка на нотариалните и крепостните актове. Сключваха неясни договори със съмнителни предприемачи. Пари имаше, но за митрополиите, а манастирите тънеха в недоимък и разруха. Който игумен се опъне да им сътрудничи, тежко му!… Починеше ли игумен или игуменка, слагаха подставени лица и тогава разграбването беше лесно и завинаги.
Така стана и с тяхното манастирче.
Игуменията почина преди година и преди да се пресели завинаги в Отвъдното, повери на Аполинария ценните нотариални актове на манастира, дарявани преди много години от миряни и ктитори. Останала самичка в осиротялия манастир само с кравата Средка, Аполинария прие като божия мисия последната воля на игуменията – да се грижи до сетния си дъх за манастирчето и да опази земите му – единственото им богатство. Аполинария вдигна една плочка от пода в олтаря на църквата и в малката ниша постави металната кутия с документите. Тайника повери само на младия игумен на съседния манастир, та ако се променят ветровете, обрулили църквата, да ги повери на новата игумения.
Нещо изтрещя в съседната килия – бяха започнали да къртят дъските от пода. Аполинария се усмихна, забравила болката в ръцете. Бог е милостив и ще им прости, но тя ще изпълни мисията си и ще може да си отиде спокойно от този свят.
Преди три дни дойдоха трима мъже, изпратени от владиката. Искаха или документите, или тя да подпише едно предварително приготвено от тях обяснение, че е злоупотребила с парите на манастира. Завързаха я на един стол в килията й и широко разтвориха прозореца. „Тази изкуфяла старица за няколко дни ще клекне, а още по-добре, ако се пресели по-бързо в отвъдното!…“ Един от мъжете с усмивка се изплю върху протрития под и запали цигара. Така й се полага, като не дава нотариалните актове! Ще я изгонят като крадла, а те ще обърнат после манастира наопаки, но те намерят проклетите документи.
Средка така беще привързана за Аполинария, че само на нея даваше да я дои. Та антихристите от съседната килия един път през деня отвързваха монахинята и я водеха в обора, за да издои кравата. Днес още не бяха идвали и затова Средка виеше като на умряло. Сърцето на старицата се късаше от мъка за бедната животинка. Поне за последно да я издои, да я погали по звездичката на челото и да я помоли за прошка, че ще я изостави. Знаеше, че не може да се пребори с антихристите. Знаеше, че са готови на всичко. Нищо не ги спираше, нямаха и страх от Бога. И Аполинария реши. Ще подпише проклетия документ. Ще издои за последно кравата и ще потърси убежище някъде по-далече от търговците в храма. Срамуваше се, че ще й сложат клеймото на крадла, но нима е било лесно на Исус, тръгвайки по трънливия път към Голгота?!…
Решението внесе странна светлина в душата на Аполинария. Всеки със своя кръст, и тя – с нейния!…
Пак се прекръсти мислено и в душата й най-после се преселиха птичите трели от дървото пред разтворения широко прозорец.
И лепкавата априлска мъгла се разтвори да приеме плахата слънчева ласка, която напираше през сивотата, студа и болката…
„Кажи им да струват добро, да богатеят с добри дела, да бъдат щедри, съвчувствителни.“
Тимотей, глава 6, 18
15 часà
ЛИЛИ ЗВЪНЧЕТО
Лили пое плика с парите от касиерката, изчурулика едно слънчево „чао“ към колежките в цеха и скоро тънките ѝ токчета вече пееха по тротоара. Приятелите ѝ харесваха нейния смях, напомняше песента на звънче, залюляло се на вратлето на палаво козле и „Лили Звънчето“ се роди съвсем спонтанно.
Лили, израсна в дом за сираци, но душата ѝ остана слънчева и заредена с положителна енергия. Никога не позволи тъмната сила на огорченията да превземе мислите ѝ, да загрози усмивката ѝ…
Погледна към лъскавата витрина на магазина за обувки. Нейната мечта ѝ се усмихна точно там, най-отгоре… Красиви, лачени, червени обувки. Цял месец минаваше след работа покрай тях и им се усмихваше. „Скоро ще ви прегърна… Заедно ще танцуваме салса… Обещавам ви!…“ – и мислено им изпращаше въздушни целувки. Сега тя стискаше здраво чантата си, в която кротко спяха спечелените с толкова труд пари, по 10 часа на ден, наведена над шевната машина… Малките ѝ крачета танцуваха на педала, ръцете ѝ следяха иглата и от тази ежедневна битка за хляба понякога вечер не усещаше нито краката си, нито ръцете си, а болките в гърба често не ѝ даваха да заспи по цели нощи…
„Здравей Фани! Как си днес?…“ Лили се усмихна на жената с дървената протеза, която продаваше на тротоара. „Как, вече си сменила дървената протеза с механична?… Толкова се радвам, Фани!..“ Плесна с ръце и прегърна жената. Кристалното ѝ гласче разкъса сивотата на ранния мокър следобед и стана топло и светло. „Днес е Разпети Петък, Фани, голям празник, отивам на църква, а после съм решила да си направя най-красивия подарък. Заслужавам го, нали?…“
Махна с ръка за довиждане на Фани и зави към църквата. Още в притвора се прекръсти и Богородица ѝ се усмихна „Добре дошла, Лили“.
Купи три големи свещи и застана благоговейно пред свещника до олтара.
Прекръсти се и наум си каза молитвата, която помнеше от дете. Научи я от една добра жена, леля Велика, която работеше в техния дом:
Дядо Господи, прости ме,
моля ти се от душа,
с ум и разум научи ме,
да не мога да греша.
Запази ми Ти сърцето
от зли мисли и неща;
всичко виждаш от небето,
зло на мен недей праща.
Дай на мама и на тате,
здраве, сила и живот;
мир, любов на всички братя
и добро на наш народ.
Амин!
Посегна и запали първата свещ – за майка си и татко си, макар никога да не бе ги виждала. Нека са живи и здрави. Дали са ѝ живот – та това малко ли е?
Запали втората свещ – за здраве и сполука на приятелите. Та нали те са нейното най-голямо богатство!
Третата свещ нарече за себе си – да е жива и здрава и да не помръква светлината в душата ѝ.
Прекръсти се и тихо излезе от църквата.
Пред вратата на църквата като гъбки се бяха наредили седем дечица с протегнати пластмасови чашки за милостиня – измачкани бяха дрехите им, усмивките им… Душичките им зъзнеха в студената априлска влага…
Лили си спомни своето детство, сивотата, самотата, недояждането, безизходицата…
Бръкна с треперещи пръсти в чантичката си, преброи седем банкноти по пет лева и ги раздаде на децата. Техните радостни възгласи разлюляха звънчето и в нейната душа.
Тънките ѝ токчета скоро запяха пак по тротоара.
Лили погледна върховете на обувките си – малко пообелени, но какво пък, лицата на дечицата така грейнаха…
Мечтаните червени, лачени обувки могат да почакат до следващия месец…
Лили Звънчето се усмихна.
И светът наоколо стана по-красив!