Ружа Велчева е родена на 22 август 1946 г. в Павликени, но от 1956 г. живее във В.Търново. Инженер по професия и поет по душа.
Носител на Първа награда за поезия в Националния конкурс „Свищовски лозници“ и на юбилейния 15-и конкурс на името на Никола Вапцаров, организиран от НЧ“Н.Вапцаров“ – София, втора награда за хайку в Международния поетичен конкурс в Мелник, първа награда за разказ в международния литературен конкурс „Изящно перо“ на Салона за българска духовност и култура – Чикаго, първа награда за разказ и трета награда за стихотворение в Националния литературен конкурс на НЧ“Хр.Смирненски“ – София, първа и специална награда за разказа „Щастлив на дъното“ на е-сайт „Червеният ездач“, специална награда за криминален разказ от националния конкурс на НБ „П.Р.Славейков“ – В.Търново, както и много други национални награди от различни конкурси за поезия и проза.
Нейни стихове са преведени и публикувани в различни антологии и е-сайтове по света на: испански, английски, френски, сръбски, украински и китайски езици.
Член на Световното движение „POETAS DEL MUNDO“ и Лига на българските писатели в САЩ и по света. Член на Съюза на българските писатели.
Автор на 16 книги – 12 с поезия и 4 – проза.Последната нейна стихосбирка „На върха на иглата“/ En el filo de la aguja, двуезична, на български и испански, се разпространява от началото на 2021 г в AMAZON.
НЯМА ГО НОЙ
Черни гарвани
Безмилостно
Кълват
Слънцето
И над земята се стеле
Лепкав мрак
Закрива очите
Устните слепва
Обезсилен
Народът спи
Мъртвешки сън
Сън без памет
Без бъдеще
Няма го Ной
Да го спаси
Народът спи
А гарваните кълват ли
Кълват слънцето
Няма спасение
От тях
Кой да ги прогони
Народът спи
НЕ БЯХ
През моя дълъг живот
не успях да се вместя
в матрицата
на истинските поетеси
Не можах да обуя
елегантните им обувки
Не се обличах само в бяло
Не носех фамозни шапки
Не красях устните си
с еротично червило
Не прикачвах примамливо селфи
към всеки стих
През дългия си живот
носех протрити дънки
и евтини кларкове
Бях уморена жена в командировка
Бях мъжко момиче
Бях майка с две скъпоценни цветя на гърдите си –
син и дъщеря
Обичах
Страдах
Прощавах
И в откраднатите мигове
между командировките
и домакинските грижи
пишех своите несресани
полунощни стихове
не със златно перо
С кръв от сърцето си
ДУША
Пречупиха краката ми,
за назидание,
да не прекрачват
към пътищата неизвестни.
Спокойно, казах си, спокойно –
душата още щом е жива,
надежда има.
Тогава ми отрязаха ръцете,
за назидание,
да не посягат към цветята
изкусителни.
Спокойно, казах си, спокойно,
душата още щом е жива,
надежда има.
Изтръгнаха очите ми,
за назидание,
да не поглеждат повече към пътищата
и цветята,
за мене вече забранени.
Спокойно, казах си, спокойно,
душата още щом е жива,
надежда има.
Запушиха ушите ми с олово,
за назидание,
да не достига звук дори
от изкушенията.
Спокойно, казах си, спокойно,
душата още щом е жива,
надежда има.
Тогава ми изскубнаха езика –
да нямам право на защита.
Спокойно, казах си, спокойно,
душата още щом е жива,
надежда има.
Надежда ли?
Изтъняла –
сетен дъх на птиче,
осакатена,
в гърдите стенеше душата ми…
МЕНЮ ЗА БЕЗДОМНИЦИ
Скитникът и кучето
преглъщат отдалече
замечтано
и чакат последното парче от баничката,
лъскава от мазнина,
да полети към кошчето…
Останалото
е въпрос на глад
и бързина…
УЛИЧНИЯТ ПЕС
С проскубана, сплъстена козина
и щръкнали от недояждане ребра,
ту раболепно, ту озъбено,
безропотно влачи трудната си съдба.
Скопено, надлежно маркирано,
сподиря расовите кучки със тъга.
Свободата е дар за ситите.
За гладните – двойна порция самота!
И само нощем, под звездите,
в очите му проблясват две остри ками –
дреме в тях гневът срещу ситите,
зрее бунтът във кучешката му душа…
