search
top

РУЖА ВЕЛЧЕВА /БИОГРАФИЯ + РАЗКАЗ

Ружа Велчева е родена през1946 г., живее във В. Търново. Инженер по професия и поет по душа.
Носител на Първа награда за поезия в Националния конкурс „Свищовски лозници“ и на юбилейния 15-и конкурс на името на Никола Вапцаров, организиран от НЧ „Н. Вапцаров“ – София, и втора награда за хайку в Международния поетичен конкурс в Мелник, както и много други национални награди от различни конкурси за поезия и проза.
Нейни стихове са преведени и публикувани в различни антологии и е-сайтове по света на испански, английски, френски, сръбски, украински и китайски езици.
Член на Световното движение „POETAS DEL MUNDO“, на литературното общество „НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ“ и на Лига на българските писатели в САЩ и по света. Член на Съюза на българските писатели.
Автор на 16 книги – 12 с поезия и 4 – проза. Последната ѝ стихосбирка „На върха на иглата“ / En el filo de la aguja – двуезична, на български и испански, се разпространява от началото на тази година от AMAZON.
МЪЖЕТЕ НА МАРИНА
Разказ
Борис припряно изтри очите си и тихо каза: „От дългото взиране в свещта е!“ Но знаеше, че се мъчи да излъже и Александър, и себе си.
Тя лежеше там, сред цветята, прекършено цвете сред есенните цветя, набрани от нейната малка градинка. Крехкото пламъче на свещта озаряваше лицето ѝ, така спокойно, сякаш вглъбено в това, което ѝ предстоеше утре.
Александър, също криейки очите си, напусна стаята, хвърляйки в тишината едно безлично оправдание: „Ще изпуша една цигара…“ и се скри в сумрака на верандата.
Когато преди 3 месеца ги потърси адвокатът на Марина, неин приятел още от детството, и двамата първоначално изпаднаха в шок.
След прекаран тежък инсулт Марина беше решила да направи ревизия на живота си и да преподреди остатъка от него. Нямаше деца. Не искаше малкото, което ще остане след нея, да стане повод за крамоли сред роднините ѝ. Искаше да го сподели с тези, които беше обичала някога и които сега се нуждаеха от нейната подкрепа. Михаил си беше отишъл завинаги преди година. Обгърнаха го необятните небесни океани и тя загуби като че ли желание да чака. Знаеше, че той ще я посрещне там, Горе, и това я изпълваше със светло очакване на срещата им завинаги.
Александър и Борис бяха толкова различни. Огън и вода. Земя и небе. Приличаха си само по това, че бяха мъже с характер, със силно развито чувство за справедливост и чест, същински рицари, оцелели през вековете. И още нещо – и двамата бяха със синьо-зелени очи, като нейните…
Когато се запознаха с Александър, той беше абитуриент с очакване да го приземи скоро родната казарма, а тя – студентка втори курс в техническия ВУЗ в балканския град. Той – талантлив млад художник, тя – поетеса с амбиции за първа книга… Красива връзка, въпреки известна отрицателна разлика в годините… Нейните дълги, поетични писма долитаха често-често през казармения портал. Сашо ги четеше с разтуптяно сърце, но пишеше рядко. Радваше се на посещенията й в поделението, но кой знае защо преглъщаше нежните думи, които напираха в него. Това беше основната разлика между тях – тя смяташе, че е проява на сила да си открит в чувствата си, а той – че това е проява на слабост. Тя чакаше тези думи, за да ги скъта като пролетни птици в душата си. Той така и не ги изрече на глас. Нелепо недоразумение веднага след като се уволни от казармата стана причина тя да си тръгне. Но запази връзката им. От нея извая едно красиво приятелство завинаги. И досега!… Знаеше, че преди години е напуснал семейното огнище само с един сак дрехи и верния му другар компютъра. Едва оцеляваше…
Връзката ѝ с Борис беше различна. Лишена от напрежение и изненади. Познаваха се от ученическите години, но се откриха истински на 20-годишнината от дипломирането им. Технократ, праволинеен, запазил нещо чисто и светло от детския копнеж по непознатото и красивото. Прелиташе от брак в брак все в търсене на нещо истинско, а то все му се изплъзваше… Няколко съпруги, пет деца и сърце, разкъсвано от проблеми и жажда за любов и спокойствие. Докато един ден остави последния дом и семейство и нарамил любимата раница, тръгна по пътя на гурбетчиите из широките пътища тук и зад граница. Последно го чу от едно селце в полите на Балкана – беше намерил поне спокойствието сред стадото юници, за които се грижеше. Мечтаеше да се пресели в Нова Зеландия, а се приземи като самотен каубой сред българските пасища…
Затова, когато Марина усети, че дните й са преброени, извика приятел от детските си години, адвокат, на който имаше доверие и двамата съставиха това нейно последно разпореждане. Завещание, което изправи и двамата на крака.
Когато адвокатът ги събра в дома на Марина, тя беше вече изпаднала в будна кома и на следващия ден щяха да я изпишат от болницата, за да изтлее тихо в собственото си легло.
Завещаваше правото на двамата да живеят до смъртта си в нейния дом, но ги молеше да останат край нея до сетния ѝ час.
Спогледаха се. Двама мъже с посребрени коси , непознати един за друг, въпреки, че години наред бяха живели в един и същи град. Съперници? Врагове? Не, просто мъже, които Марина беше обичала.
Кимнаха в знак на съгласие и запретнаха ръкави. Почистиха, проветриха общия им дом, почти без да отронят дума. Даже Александър, страстен пушач, пушеше само на верандата.
На другия ден с линейка докараха Марина. Тяхната Марина, която от болестта сякаш се беше смалила, останали бяха само очите й, две бездънни синьо-зелени морета, вгледани отвъд тях, там някъде нагоре, към другите светове…
Лекарят им даде напътствия за всичките тези тръбички, оковали крехкото й тяло. Медицинската сестра щеше да идва всеки ден. „Говорете й, каза лекарят, това може да я накара да се върне!… Хубавите спомени от миналото може да помогнат! Но надеждата е малка!“ И си тръгна, като ги остави безмълвни и отчаяни.
Но неволята и мъката са добър организатор. Скоро двамата станаха отбор. Независимо от това, че понякога искри проблясваха в очите и на двамата. Тя беше още жива и двамата вярваха, че скоро ще чуят гласа й.
Някога тя през смях казваше: „Моето име идва от испанското „мар“, което значи „море“. Затова морето е моята първа и най-голяма любов!…“
Александър се грижеше за пазаруването и готвенето. Борис отговаряше за дома и градината. Двамата заедно правеха ежедневния тоалет на Марина. Грижеха се за тялото на Марина, това толкова желано някога тяло, което сега беше крехко и неотзивчиво, стъклена черупка, която все още привързваше към земята душата на Марина.
Редуваха се да й разказват за светли мигове от тяхната връзка и пътувайки назад във времето, откривайки своите грешки, молеха за прошка. Изричаха на глас онези думи, които беше чакала някога от тях. Закъснелите думи изпълваха стаята. Но очите на Марина мълчаха. И от това болката по нея ставаше още по-непосилна.
Един ден Борис, търсейки книга за четене в библиотеката, попадна на дневника на Марина. Беше го водила през целия си съзнателен живот.
Така научиха за Михаил.
Беше го срещнала на 19 години. Любов от пръв поглед. Любов завинаги. Беше го обичала цял живот. До смъртта му и след това. Съдбовна любов. Невъзможна любов. Но толкова красива, неподвластна на времето. Бяха си разменяли писма през повечето години. Тя ги пазеше и сигурно често ги е препрочитала. В тях бяха думите, които тя беше чакала от тях. Морски човек, Михаил в тях беше и прям, и сърдечен, и с толкова свежо чувство за хумор. През последните години от живота му са контактували предимно по телефона, но Марина всеки един разговор е отбелязвала в дневника си. Бяха споделяли и добро, и зло. Какво от това, че са били толкова време далече един от друг.
Неизречените им думи засядаха в гърлата им, зачервяваха очите им и често криеха мъжките сълзи един от друг.
Тя не искаше да се завърне тук, синьо-зелените й очи търсеха Михаил там горе и бързаха да се съберат завинаги.
Александър влезе в стаята и седна на дивана до Борис.
„Как мислиш, там, Горе, дали ще я посрещне Михаил?“ пророни тихо, като че ли на себе си.
„Сигурен съм. Той я чака!“
Пред тях, сред есенните цветя, беше напусналата ги завинаги Марина. Утре ще тръгне в последния си път и домът ще опустее без нея.
Ще останат само двамата, в това тихо, последно тяхно пристанище, съхранили обичта и спомените си за тази невероятна жена, преминала като метеор през живота им и оставила звезден прах в душите им.
Те не бяха врагове. Не бяха съперници. Те бяха мъжете на Марина.
Може да бъде изображение с 1 човек, дърво и на открито
1552
Достигнати хора
292
Ангажирания

+1,7x Higher

Distribution Score
Подсилване на публикация
49
10 коментара
4 споделяния
Харесване

Коментар
Споделяне

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top