Росен Асенов Босев

(4.IV.1946 – 18.I.1988)

Роден в гр. София. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Работи като кореспондент на в. „Стършел” в Бургас и Враца, редактор в отдел „Проза” на издателство „Български писател”, заместник главен редактор във в. „Литературен фронт”, директор на издателство „Народна младеж”. Прави опити в драматургията с „Една нощ в зоологическата градина” (куклена пиеса в съавторство с Васил Сотиров). Преводач на романа „Залежалата бъчвария” от Василий Аксьонов, както и на хумористични разкази на Григорий Горин, Аркадий Арканов и др.

Издадени книги: „В строя. Разкази“ (1968, съавт.), “Напред през росата” (1973), “Усмивки под мустак” (1973, съавт.), “Синьо, зелено” (1976), “Небесен дом” (1977, 1981), “Пясъчен часовник” (1977), “Портрети на небесни тела” (1979, 1987), “Как го презряха” (1983), “Иронична проза” (1985), “Бъдни дюни” (1987), “Следи по небето. Избрана проза” (1990), “Един много зеленоок човек…” (1996, съавт.).

НАБОРИ

Ако хвърля поглед назад, ще видя много нещо зад гърба си: пътища и професии, скъпи образи, най-различни компании, успехи и неуспехи, настанени в невидимите пространства на прецапаното от мен. Като истински пешеходец доста окопи съм изкопал и тъкмо да свикна с новото си свърталище – някакъв знак, ракета в тъмното небе, стечение на обстоятелствата или вътрешен глас са ме хвърляли напред в отчаяна атака или са ме карали енергично, но организирано да си плюя на петите, или пък да извърша някакъв непонятен както за противника, така и за самия мен маньовър, за да се озова в поредния окоп, очаквайки следващия призив на съдбата; и все така – до онзи, сетния, от други изкопан, където най-после ще намеря вечното успокоение, но до който окоп, надявам се, има още много и много път.

С такива размисли скъсявах времето, застанал с домова книга под мишница в края на дълга опашка пред гишето за адресна регистрация.

Беше в горещите пролетни дни, които напоследък лятото ни дава в аванс, за да си ги отземе после тъпкано, опашката пред мен и зад мен съсредоточено мълчеше. Служителката не идваше, гишето сурово и мрачно беше пуснало срещу гражданството рицарското си забрало. Разгърнах домовата книга – поне да опозная новите си съжители. Тук-таме, „починал” или „прeместил се” свиваше сърцето ми – сякаш бях в нещо виновен, сякаш, ако навреме се бях настанил в този дом, щях да удължа нечий живот, щях да задържа някого. Въобще напоследък се улавях в подобни вини пред хората и човечеството – компенсирах навярно небрежността, с която се отнасях към действителните си грешки.

След като прелистих за втори път книгата (служителката все още не идваше), отбелязах, че блокът е добре окомплектован със съседи полезни, гарантиращи известни битови облекчения в този отрупан с трудови подробности днешен живот. А после разгърнах домовата книга за трети път, защото подсъзнанието ми подсказа, че съм преминал край нещо важно, край нещо близко и свързано с мен, нещо, на което не съм обърнал внимание. Познато или знаменито име, или сродна професия, или кой знае какво?

Гишето най-сетне бе вдигнало забралото, опашката бавно потегли, а аз, забил нос в книгата, крачех напред, без да вдигна поглед, търсейки онова.

Редът ми дойде, преди да открия търсеното, получих върху паспорта поредното квадратче и вече законен, потеглих към новата си квартира, но у мен не пееше скромното гражданско ликуване, че съм излязъл от учреждение със свършена работа, по-скоро ме обхващаше тревогата, че не мога да открия какво точно се е мернало пред вътрешното ми око.

Щом се прибрах, не върнах книгата на домоуправителя, напротив, разгърнах я върху един кашон с неизваден още багаж и внимателно започнах да я изучавам.

Някои имена напомняха смътно за далечни познати, но не съвсем, едно женско име съвпадаше и ме накара да потръпна: река, топла сянка, разклатен гъсталак, зелено, синьо, мургаво и сладко, но не, не… три по пет години бяха минали оттогава, сега жената не беше онова крехко момиче, пък и след името й и имаше две още по-новички, съвсем новички, милички, къдрокоси и чипоноси имена. Споменът сам се задраска!

Друго, съвсем друго диреше окото й когато най-сетне го откри, ме облъхна бурна радост – имах свой човек в този панелен дом, изпълнен с чужди хора, имах близък, имах побратим, имах втори аз, наречен със съвсем непознатото за мен име Жельо Димов Даракчийски. Но какво значение можеше да има как се казва – той бе моят човек, както и аз неговият. Бяхме набори!

Върнах книгата на домоуправителя, а на слизане звъннах на Жельо Даракчийски – никакъв шум зад вратата, никакво око в шпионката, никой… Прибрах се у дома в очакване на вечерта, в очакване на срещата, на която толкова много разчитах.

Да не се лъжем – целият ми обрасъл с хора и срещи път ме бе довел до съмнително тихата полянка на самотата. В работата си, която много обичах, нещо се случи, не разбрах и аз какво, ала ме отпратиха. Любимият човек ме напусна, а по-точно направи така, че аз сам тръшнах вратата и тръгнах по приятели, всеки от които, оказа се, има търпение да ми съчувства за не повече от три дена. Да, бях самотен, кахърен, малко нещо безпомощен, позакъсал морално и материално. Не че се оплаквам, разбира се, но и трудно за хвалене е такова положение.

И ако все пак нещо държеше изправен гръбнака и вирната главата, то това бе вярата ми в свестните хора, които само за известно време ги няма край теб, но неминуемо ще се появят и пътят отново ще светне пред очите ти.

Винаги съм вярвал в тези хора, на младини съм разчитал на случайна среща с тях, сетне почнах да ги търся по различни белези, а какъв по-сигурен белег от това, че са ти набори!

Набор – то значи проверен човек! То значи, че заедно преди много, много години под един и същи дъжд сте атакували хълмове, съвсем различни, разбира се, но все в една посока; набор – то значи, че в една и съща нощ сте безсънствали, колкото и далече да сте били един от друг, и все едни и същи мисли са кръжали над каските ви, една и съща „партенка” е минавала през дима на еднаквата ви марка цигари, в едни и същи следобеди сте кръстосвали изумително еднаквите главни улици на различни градчета, едни и същи тъги и едни и същи радости от различни момичета са туптели под куртките ви. В един и същи ден сте съблекли тези куртки.

Е, това е то набор!

Нейде в недрата на тревогите за съдбините на този свят, когато радиоапаратът е разнасял вестите си, много по-убийствени от двестата волта, с които се захранва, все е просветвала утехата, че не е страшно, че стане ли онази пакост, няма да съм сам срещу гъбата, че сред тихия мирен свят на цехове и поля, на нашите душни заседания, в парка, в кръчмата, на стадиона, в претъпкания автобус се е разляла неподозирана мощ – огромната армия на набора.

И това ме е карало да не затварям панически радиото – та ония имат разузнаване, те не могат да не знаят какво нещо е моят набор, те няма да дръзнат…

Вместо да се захвана да разопаковам багажа, унесен в такива мисли, очаквах аз, взрян зад прозореца, завръщането на Жельо Даракчийски. В настъпващия мрак зачестяваха прибиращи се хора – забързани, ала с някаква вътрешна разхлабеност, те носеха към домовете си умора, мрежички с продукти, тихи, радостни предусещания.

По нещо недоловимо познах набора си. Не беше пуснал още шкембенце, което по възраст му се полагаше, или по-точно бил го е пуснал, но после го е прибрал с помощта на настойчиви диети, на упражнения върху лоста за изтупване, който мернах в задния двор.

Едвам го изчаках да се прибере, дадох му няколко минути да си обуе пантофите и изтичах на третия етаж. Натиснах звънеца. Излезе по пантофи и в халат, позакрил с раменете си гледката на подреден дом, на уют и заможност.

– Какво има?

– Вижте, аз съм вашият нов съсед… – цялото ми същество излъчваше радост, която той още не можеше да разбере.

– Драго ми е, Даракчийски.

– Вижте, видях днес в домовата книга, много приятно ми стана, вижте, ние с вас сме набори!

– Набори? – очите му, цялото му лице останаха все тъй хладно независими, но бръчките по челото му изписаха чудната плетеница от йероглифи: „Ама че работа, какво от това, не го познавам, не, все на мен ли?…”

– Къде сте служили? – попита най-сетне.

Казах му името на градчето.

– О, аз точно в другия край на България – с облекчение отвърна Даракчийски.

– Под набори имах предвид… – изведнъж разбрах, че това за него нищо не значи, и млъкнах.

В настъпилата тишина той се обърна навътре: „Да, да, идвам!”

– Извинявам се, както чухте, викат ме – рече ми, макар и двамата ясно да бяхме чули, че никой не го вика. – Ще се видим пак някой път…

И вратата плавно се затвори.

И аз плавно се заспусках към пустата си неподредена къща. И усещах как плавно изстива надеждата, че отново ще е ведър пътят ми, как, може би, ще стане онази световна пакост и ще трябва самичък, без другарско рамо, да я оттласквам, а вече няма да съм достатъчно силен…

Беше мрачно, тъмно зад прозореца. Крушката без абажур светеше нелепо ярко под мръсния таван, лежах върху пружината от немонтирания си креват – страдах и стенех в самотата на идващите дни.

Дори не повярвах, когато се звънна. Никой не знаеше новия ми адрес. Надигнах се, отворих. Беше Жельо Даракчийски, неизвестно защо облечен в анцуг.

Сега аз мълчах изненадано. Но той ме тупна свойски по рамото, вмъкна се в разбърканата мърлява квартира, веднага оцени обстановката, само цъкна с език, разрита кашоните, посегна към навития на руло макет и аз се заех да му помагам.

След не повече от час домът ми бе подреден и може да се каже, че скромността на обстановката звучеше строго, почти елегантно.

Миг след като краката на масата бяха монтирани, Жельо бръкна в джоба на анцуга и светна бутилка.

Бяхме преполовили бутилката, когато той най-сетне проговори:

– Прощавай, наборе. След като си тръгна, веднага те забравих, но споменът постепенно взе да се възстановява, а после избухна: хълмовете на нашите атаки, уличките на клетите ни отпуски, окопите; ех, наборе, без теб ме е страх да слушам какво става по света, а като те има, докато ни има, няма да дръзнат, нали така, брате мой. Не могат те да не знаят какво сме ние! Добре че ми звънна, братко, задрямал бях в подредеността си, разсъни ме… Ех, майка му стара – сълзица се появи във вече съвсем друго, непознато, а по-скоро познато око, – казвах си, всичко имам, всичко ми е в ред, а все нещо ме чегърташе, знаех, че още нещо ми трябва, а какво, какво? Ти, вие, набори, ето какво!

Звънна се. Отворих широко. Познах го, преди да проговори:

– А бе, вие тук… Чувам през прозореца: „Наборе, наборе.” Познах веднага, наши гласове, своя интонация, тъй да се каже.

Наборът влезе. След малко, разказали си без думи всичко един за друг, разхилени и просълзени, запяхме песента, с която преди много години всяка сутрин ни будеше радиоуредбата.

Тук-таме засвяткаха прозорци в съседните блокове. На вратата все по-често започна да се звъни, та решихме да я оставим отворена.

Много хора се събраха, все наши момчета, все близки, с един от тях дори се оказа, че сме служили в един гарнизон. Пяхме и се смяхме, и топло ни беше, и лицата ни светлееха, а косите тъмнееха, стойката се изправяше и в очите светеше вяра и сигурност.

Към пет часа вкъщи се появи любимият човек.

– Откога те търся – хлипаше тя, – откога! Исках да ти кажа, че не мога без теб, а къде да те намеря? Ако не беше наборът ти да ми даде адреса… – и любимият човек се зае с домакинството.

Към шест нещо звънна. С изненада видях, че в квартирата се е появил телефон.

Един от наборите ми намигна:

– Вие, кашиците, нас, свръзките, за нищо ни нямате. Не се чуди, а вдигай слушалката!

Вдигнах я. Началникът, който наскоро ме беше напъдил, сухо, но развълнувано обясняваше, че е станало голямо недоразумение, но че сега всичко е ясно, че виновните за моя случай са уволнени, а аз съм назначен на тяхно място.

Продължихме веселбата.

В шест и тридесет дикторът съобщи по радиото, че тази нощ международното положение в цял свят неочаквано се е подобрило.

Гостите един по един си тръгнаха с уговорката за нова среща. И всеки казваше – уж цяла нощ не мигнахме, а сме бодри, сякаш цялата нощ сме спали.

Нея сутрин аз също се почувствах бодър, сякаш цялата нощ безгрижно съм спал…