Банко Банков е посветил романа си „Зряла възраст“ на писателя Димитър Димов – в десния горен ъгъл на титула е написано: „В памет на Д. Д.“ Той ляга и в основата на наградата на името на Димов, учредена от Ловешката община и СБП, която за пръв път се присъжда през тази година на Банков.
Това всъщност е разширен вариант на романа му „Нито първи, нито последни“, публикуван през 1987 г. от издателство „Български писател“. На титулната страница под заглавието Банков пише, че е създал „Зряла възраст“1 „заради онова, което автоцензурата ми попречи да кажа и не бях осмислил тогава, и заради прозряното в следващите години“. В новия си роман той всъщност е добавил стотина страници, в които е уплътнил присъствието на централната романова двойка – българите: архитект Донвера Герина и архитект Теодор Дренски – колеги и интимни приятели.
Онова, което има по-пряко отношение към творчеството на Димитър Димов, е (тук не давам оценка на естетическите стойности), че и двамата са родени в Ловеч, че се изявяват и като учени, и като писатели, че в произведенията и на двамата българи и чужденци са „омесени“ в едно тесто. Това е характерно за Димов – в „Поручик Бенц“, в „Тютюн“ и в драмата „Почивка в Арко Ирис“. При Банков основното сюжетно действие се развива в Париж през 70-те години на миналия век, при сложни обществени процеси както във Франция, така и в световен мащаб – по време на подготовката на иранската революция, която сваля управлението на династията Пахлави. Иранските революционери си служат и с методите на терора, затова ги наричат и терористи. Архитект Дренски до известна степен случайно, от чисто човешко съпричастие се замесва в събитията, при провал полицията го арестува и той е принуден да напусне Франция по най-кратката процедура – за двадесет и четири часа. Каква нелепа развръзка, която коренно преобръща съдбата му!
В романа „Зряла възраст“ главният литературен персонаж тръгва от София (родния градец на брега на Дунава той отдавна е напуснал), за да завоюва Париж – световен център на културата, на социалните движения и революции, а според автора на романа и на световния тероризъм през 70-те години. Дренски се проваля. Той се разделя с архитект Герина (по-скоро тя се разделя с него). Като модерна жена без скрупули тя успява да се разграничи от него, така че да не пострада много репутацията Ј, за да остане във Франция, макар и на по-скромен дипломатически пост. Поведението Ј към доскорошния любим не бива да ни учудва, защото Герина е пример за ловък кариерист, който именно с кариерата си не прави почти никакви компромиси. Но в житейско отношение нейните компромиси са винаги успешни, защото именно като жена с привлекателна външност и престижна професия тя умее да „работи“ добре с мъжете. Пък и в България, въпреки отделни пробиви на жените, „светът е все още мъжки“ и престижните постове все още са заети предимно от мъже. За Донвера Герина (тя е и председател на Съюза на архитектите) не е никакъв проблем да получи това, което си е набелязала като цел. Всъщност тя е противоречив и сложен образ и като такъв е едно от белетристичните завоевания на автора. И въпреки че предците Ј са завършили западни университети (оттам са се „заразили“ с „бацила“ на социалистическото учение), дълбоко в себе си тя носи и нещо примитивно, въпреки външното лустро. Това го загатва и името Ј, което вероятно е съчетание между имената на двете баби: Донка и Вера. Такава нескопосна комбинация от имена обикновено дават на децата си или хора с ниско образование, или пък прекалено претенциозни!
Това е роман за съдбата на един талантлив български архитект, среден номенклатурен кадър, който се изкачва, фигуративно казано, до върха на Айфеловата кула и се сгромолясва с гръм и трясък от този връх. В родината си той е принуден да започне от нулата, тъй като вече не може да разчита на бившата любима. А накъде ще го отнесе „реката на живота“, авторът е предоставил на читателското въображение. Според мен случилото се с архитект Дренски в Париж е една нелепо прекършена кариера, преди да е стигнал зенита Ј. Писателят му отрежда еснафско животуване с провинциална аптекарка. Толкова. Донвера не е фатална жена от Димовски тип. По свое убеждение, а не под натиск отвън, както е при Димов в случая с „Тютюн“, авторът сам решава да направи своя редакция на първия си роман и да го въведе в синхрон с идеите на новото време. За това говори и честата употреба на злободневна политическа лексика. Както и сам пише, той действително е преодолял автоцензурата и е прозрял фалша на много лозунгови клишета, които създават невярна представа за материален и духовен просперитет на всички равнища в периода на „зрелия социализъм“. Защото „Зряла възраст“ е роман за последните десетилетия преди 1989 г., когато последвалите събития ускориха краха му – той рухна, от една страна, поради вътрешноикономически причини, а от друга – поради нравствената деградация на част от политическия елит, която на практика промени същността му. Процесите бяха несъмнено ускорени и от външнополитически фактори, които не бива да се подценяват. Романът изобилства с философско-икономически спорове – той е написан от интелектуалец за интелектуалци.
В първия вариант тандемът Дренски–Герина не е достатъчно художествено защитен, но произведението е стегнато в езиково и в композиционно отношение и се чете с лекота. Във втория вариант – „Зряла възраст“ в началните страници има доста голямо струпване на професионална терминология, отчуждаваща в известна степен читателя от повествованието, което впоследствие се динамизира и става по-интригуващо и по-интересно. За творческия маниер на Банков е характерно следното: в началото той представя в едър план служебната и любовна двойка – център на главната сюжетна линия: архитект Герина и архитект Дренски, за да ги „разиграе“ по-късно чрез постепенно наслагване на детайли, които уплътняват и индивидуализират характерите според представилата се ситуация. За да се стигне във финалните страници до „разпадането“ на връзката между двамата, когато провиненият Дренски трябва да напусне Париж, без да е успял да получи дивиденти от представилата му се възможност за специализация в Центъра за метални конструкции във френската столица. Още по-малко – да използва наученото там, за да защити дисертация. Във финалните думи към краткия си предговор авторът пише: „Архитект Дренски… от анонимен конформист се е превърнал в помъдрял поданик на неспокойния съвременен свят. Надмогнал е бруталната или перфидна принуда, въоръжен с вътрешната си човешка свобода.“ Такова е авторското виждане, отразено и в оформлението на корицата: Дренски загърбва Айфеловата кула и пътят към родината му е открит. Според автора той ще започне живота си отново, но вече като обикновен човек, който ще създаде семейство, деца. Какво пък? В това писателят не вижда нищо страшно, защото нали именно на такива редови хора се крепи светът.

Людмила Григорова