Здравка ЕВТИМОВА

Романът „Възел“ на Мюмюн Тахир трябва да се чете бавно, защото е нужно време да се отдадем изцяло на дълбочината, красотата, цялата мъдрост, болка и топлота, които авторът на тази книга  е създал с усет и сила на художник. Онова, което прави „Възел“ наистина запомнящо се произведение, е обичта на писателя, жива всеки миг от живота му, към неговия роден Източнородопски край. Като магия звучат имената на селата, реките, деретата. Мюмюн Тахир успява да отведе читателя си в онова магическо, несравнимо по своята прелест късче от Родопите, където парчето хляб се заработва ежедневно, ежечасно с огромни усилия и постоянство. Имам чувството, че редовете посветени на жените, които отглеждат тютюн, са писани със сърцето на автора, че целият свят се оглежда в онази трудна и честна Родопска земя. Точно коравата земя прави хората почтени, превръща труда им не само в средство за живот, а по-скоро в синоним на победа над невъзможното.

Селяните стават нощем, готови да работят шестнадесет часа на ден; жените, пъргави, неуморими, са онези свободни птици, които създават радост въпреки, а може би точно, защото минават през бурите на битката с глада, прекосяват пропастите от трудности с упорство и целенасоченост. Иначе те не биха станали онова, което са: по-красиви от красотата, по-величествени от бурята, по-високи от върховете на планината и по-щедри от безкрайната гора. Тази гора е животът в неговата пълнота, прелест и безкрайност. За Мюмюн Тахир жените на Източнородопския край са магията, гарантираща продължението на живота в неговата прелест и пълнота, непоносими натоварвания и въпреки това изпълнен с достойнство и чест.

В романа „Възел“ стихията на Мюмюн Тахир е неговото сякаш неизчерпаемо умение да води читателя сред вселената на Източнородопския край, да го накара да заживее с часовете и минутите от трудния делник на хората там. Забележителното е, че писателят не посочва конкретни имена – всеки един от неговите образи на отрудени жени е пластичен и жив. Всеки един от тях се запечатва в съзнанието – жената е крехка и едновременно с това величествена. Съсипана, смазана от изтощителното ежедневие, и колкото и парадоксално да звучи – прекрасна. Това е очарованието на думите, които Мюмюн Тахир използва по магически начин, за да изгради обещаващия образ на родопчанката, за която тежкият труд е извор на величие.

Още по-красиви остават тези женски образи в моето съзнание, защото фино, с признателност и нежност писателят описва отношението на жените към децата – майките не крещят, не заплашват, не унижават синовете и дъщерите си. Сърцата на жените усещат с двойна сила бъдещата неволя, коловозът на несретата, които очаква децата им и с последната капчица енергия в себе си се борят детството на малките да бъде някак по-добро, по-щедро.

Детството в Източнородопския край за Мюмюн Тахир е глътка въздух, мъничка, но толкова магическа, толкова светла и всъщност безкрайна, че ще бъде лекарството, с което порасналите деца ще лекуват рани през целия си живот. Онова, което е най-важното, което прониква дълбоко в кръвта, във всяка клетка, идва от думите на майката – за да може малкият човек да остане човек и с годините човещината да расте заедно с него. Родопският край е край на добротата, на щедростта, където човек с неимоверни усилия осигурява хляба, доброто покълва и дава плодове – не за едно поколение, а завинаги. Прекрасният, изпълнен с поезия и мъдрост език на Мюмюн Тахир е онзи взрив, който не просто описва, не просто внушава, че Родопа е синоним на сила, но че Родопа е място и пространство, където трудността ражда силни хора, че мъката е дом на днешна и бъдеща красота.

В тази книга липсва назидателен проповеднически тон, няма умозрителни, изсмукани от пръстите заключения. Посланията на автора се превръщат в част от духовния строй – най-здравата част от духа, който превръща съвкупността от клетки в човек с воля, енергия и красота. Отрудената жена има времето и силата да погали с напуканата си от тютюневия сок ръка своето дете, само с мълчалив жест да го окуражи, да му покаже обичта си, в която няма край и бряг. Това са хората от Родопа планина, чиито образи ни подарява Мюмюн Тахир – светли със своя труд, красиви с коравостта пред трудностите. Трудното в Източнородопския край е пропаст, граничеща с невъзможност да се оцелее, но хората там не само оцеляват, те се преборват и в крайна сметка съхраняват своите велики вечери на раздумка, на споделена мъдрост, стремеж и борба за достойното.

Наред с извайването на женските образи, което при Мюмюн Тахир ни внушава чувство на лекота и естественост както при дишането, писателят отделя централно място и значение на образа на бащата – мъжът с морален авторитет, човекът който се отнася така с децата си, че те да пораснат и в утрешния ден да се превърнат в бащи, които ще отгледат хора, достойни за хубостта на Родопската земя. Незабравим за читателя остава епизодът, посветен на малкия Кемал, който унесен в книгата, допуска кравата да падне в пропастта и да се заклещи между две скали. Въпреки че животното представлява единствената ценност, надеждата за живот, чиято загуба ще причини глад и неописуема мизерия в семейството, бащата на Кемал не се скарва на детето си, не го унижава, не го наказва. Тази бащина щедрост е най-добрият урок за малкото момче. Това поведение на бащата му внушава, че книгата е неоценимо богатство, че винаги може да разчита на бащината си подкрепа, която следва да заслужи с труд, упорство и майсторство.

Романът „Възел“ представлява интересно структурирано белетристично произведение. Удивява неговата пъстрота. Героите преминават през сърцата ни, остават в спомените ни с колоритността и неповторимостта си, със своята мъдрост, с редкия си, но сърдечен смях, оставащ да звучи в нашите сънища. Тези хора, всеки от които е интересен по своему – един с умението си да разказва истории, друг със способността си да прави вълшебства (забележителната притча за двамата знахари) – са доказателство за умението на писателя да създава живот и да населява с него страниците в книгата; да ни прошепва истини, които са не просто прочетени някъде, не са назубрени от учебник. Те са дълбоко съкровени, преживени, усетени и пазени като нещо най-скъпо за всеки човек.

Безспорен е талантът на разказвач, който Мюмюн Тахир притежава, но този талант е толкова богат и щедър, защото основен негов компонент е чисто човешката обич на писателя към родното, към неговите съграждани – а обичта е магия, пространство и действие, което никой и нищо не може да замени. Обичта към Родопа планина, към нейните хора, към мъчително трудния им, но изпълнен с чест и достойнство живот, е непресъхващ извор, който осветява белетристичната дарба на Мюмюн Тахир. Сплавта от талант и обич е ненадмината по своята сила на въздействие над хората. Тази сплав създава чудесни страници, посветени на Източнородопски край, които са най-краткият път между сърцата на хората. Убедена съм, че който прочете романа „Възел“, ще пожелае още утре да стегне куфара и да отпътува за тези вълшебни места, да се наслади на загадъчните багри в гората, да остави сетивата си в плен на очарованието на тютюнените ниви, да целуне ръка на жените, които посред нощ поемат към нивата, да помилва децата, нижещи тютюневите листа, проболи десетки пъти пръстите си с дебелите игли. Наистина, голяма е притегателната сила на писателя Мюмюн Тахир – прозата му грабва изведнъж, за миг пренася сетивата в живота на хората там, читателите се превръщат в атоми от листата на дърветата, чувстват се вятър, докосващ изпръхналите длани, превръщат мислите си в нощ, която подарява почивка на съсипаните от умора тела. Затова вярвам, че вълшебният, свеж и пластичен език на този талантлив писател в романа е роден и подхранван от неговата обич към земята и хората на Източните Родопи. Страниците, които им е посветил, са най-мощните, най-нежни, най-жестоки и най-светли в произведението. Описанието на долчинките, на дърветата в тъмните ждрела, на нивичките подаряват на сърцата полет в безбрежността, простор, вяра и надежда. Сред пъстротата на герои и съдби, вметнати в повествованието като късчета самородно злато, откриваме хора, живели в миналото, но спомените за тях, запазени още по-горещи, изпълнени с възхищение и обич; разтваряме се в историите и притчите, които придават магия и дълбочина на повествованието, подобно на пропасти край пътя, отнемащи дъха; млъкваме очаровани пред сиянието на планински връх в далечината. Така историите за обикновените селяни, втъкани пълнокръвно и мощно в романа, поемат ролята на двигател на доброто, генератор на сила. По този начин пред погледа на внимателния читател от миналото тръгват пътеки и се превръщат в мостове към настоящото и бъдещето. Такива белетристът Мюмюн Тахир умее да изгражда.

Прочитайки неговия роман „Възел“, оставам с убеждението, че дните на морния работник на полето, на стареца, който вечер разказва истории и го слушат със зяпнала уста и отворени сърца, ежедневието на жената, която знае повече за тютюна от най-опитния агроном – въобще животът за Мюмюн Тахир е река – пълноводна, бърза, побягнала диво след порой, или щастлива, бистра и даряваща живот. Мъдрият писател М. Тахир в моите представи възприема единият бряг на реката като упорит, ежечасов, изтощителен труд. Труд, който в крайна сметка изгражда волята и непоколебимостта на човешкия характер. Другият бряг на реката е последователността – умението човек да не се прекършва пред трудностите, от ставането посред нощ, мъкненето на тежките бакърени кофи от извора до лехите тютюн (едно от най-красивите описания в книгата; тези лехи лично за мене са символ на трудно придобитите щастие и гордост). Последователността в моето разбиране за романа „Възел“ се състои в това да пораснем над обидата, да станем по-високи от нея, да превърнем трудността в стъпка и средство за нашия нравствен растеж – най-ярко доказателство за тази теза е образът на Кемал, набеден, че е организирал бунт в училище срещу уволнението на учителя по турски език. И така единият бряг на реката на живота, създадена от Мюмюн Тахир, е трудът, пораждащ силата в характера на човека. Другият бряг е умението да се издигнем над препятствията със знания и воля, за да ги надмогнем. Но за да можем да усетим и разтълкуваме живота в неговата пълнота, да се насладим на богатството на дните – и за нас, читателите, и за героите, които живеят в романа „Възел“ – е необходимо да изградим мост между двата бряга. Този мост за Мюмюн Тахир е талантът, който всеки човек притежава. Талантът на този автор е да събира знания, да бъде запленен от напредъка на човешката общност, да поддържа стремежа към развитие на духа и ума си. Убеждението му е, че трябва да придобие широки и многостранни познания, да изгради в себе си способности, чиито плодове обогатят общността.

Родопа планина отглежда красиви и достойни хора. Мюмюн Тахир красиво и категорично ни убеждава чрез щедрия си белетристичен талант, че умее да ги открива, да ги разбира, да ги описва правдиво и с обич. Той познава тези изморени до крайност, но непреклонни люде, живял е с тях, обичал ги е, възхищавал им се е, споделял е трудните им делници и кратките, но изпълнени с безмерна радост и слънце празници. А какво философското разбиране за човека у Мюмюн Тахир – нека се спрем на красивата притча за онзи старец, чиито син се издига и става крупна фигура и влиятелна личност в обществото. Тази разполагаща с огромна власт особа праща свой гавазин да повикат баща му и казва „Ето, татко. Виждаш ли, ти не повярва в мене, но аз станах голям човек. „Виждам, че си спечелил пари – отвърнал бащата. – Виждам, че си натрупал имане, но човек не си станал, щом не отиваш да видиш какво прави баща ти, а пращаш слуга да го повика при тебе.“ Въобще притчите са една от най-силните, най убедителни и запомнящи се елементи в романа „Възел“ – те са огледало на мъдростта, която е събирана и ревниво пазена през вековете, хилядолетията живот в Източнородопския край. Наистина, няма по-голям учител от самия живот и няма по-блестящи негови ученици от хората, които умеят да превръщат грешките в изход от затвора, в повод да намерят вярната посока след времена на безпътица и слабост.

Срещата ми с романа „Възел“ от Мюмюн Тахир е за мене време, наситено с истина, пространство на светлината, създадено от труда и болката, съмненията и щастието на достойни хора. В съзнанието ми тази книга е докосване до нещо непознато и чисто, достойно и силно, родено от щедрия талант на уважаван белетрист.