Константин ЕЛЕНКОВ
Между литературата с белези на класичност и „записките”
Пред купчината книги по инстинкта, кой знае защо наречен професионален?! – първото, което изпитвам е да подредя, да класифицирам, а защо не и да квалифицирам?
Но по-често се случва да започна безразборно четене – професионална деформация или просто инстинкт?
Заглавие, което ме привлече… „Роден на Великден“ от Бойка Асиова. Първото, за което ми идва като оценка: чете се! Четивно днес е обидно някак – но тая авторка наистина притежава „магията“. – Четеш и не се замисляш дори защо!“
Това си е един същински документален роман, макар сърце да ми не дава да го нарека така! „Роден на Великден“ е книга, която, първо, не може да се нарече роман и, второ, е повече дневник на една душа, която „имаше талант да живее“(С.148). Но макар през няколко страници авторката да уточнява „Дневник“, то не е и дневник! Щедро разпиляно, словото те застига непрестанно с мъдрости – афоризми и епиграми, импресии или епитафии! Но тук има и парадокси, и апории – каквото ти дойде наум. Асиова, вярна на странното си име, ги пуща като мухи (е, нека да са пчели, още повече, че повечето са хапливи и ни жилят с неочаквани жила).
Чета: “Оня с кутията бе Джеймс Баучер. Чехът, големият майстор Мърквичка щеше да остави на България своята „Ръченица“, изиграна от Джеймс Баучер…“
Следват редове на признание, на възхита, накрая – на насмешка, какво, че „гърците ни завидяли, задето същият Джеймс Баучер, туря вляво, до сърцето си, съседите им. Е!“
Но преди да ни говори за Джеймс Баучер и Пиърс О,Махони, Асиова ще ни е разказала за Гоце Делчев и неговата героична смърт; ще ни подсети, че този ирландец е дошъл в България да „види“ нашата революция (времето е по Илинден, 1903!). След срещите им в Бистрица художникът и журналистът се сближават много.
Капка Касабова „Към езерото“. Авторката като че ли си е поставила задачата веднага да ни отправи към основата на нейната сграда; укритието, скривалището на идеята, но в случая имаме и друга отправка – новелата „Охридска балада“ на Серафим Северняк с чудесния филм на режисьора и оператор Борислав Пунчев, по новелата (1984 година) с музиката на Симеон Пиронков.
…Родовата памет отвежда авторката на брега на легендарното езеро; родовият дълг в случая е само претекст. Повече тук е философският камък, творческият подтик. Та нали не друг, а Карл Юнг ще й нашепва: „водата и особено океанът представлява колективното несъзнавано – и действително, този сън не е с лични измерения“.
И „романът“ започва с неочакван политически ход; болезнена актуалност, бих казал. Дори да не беше онова жлъчно подхвърляне на следващата страница: „Вместо да ремонтират водопроводната система на Охрид, която има спешна нужда от инвестиции, управляващите са издигнали позлатени статуи на Александър Македонски и превърнали центъра на Скопие в парк…посмешище за цяла Европа.“ (С.44).
Неочакваната политическа актуалност ще „осени“ авторката още веднъж, вече към края на тази книга, свидетелка между впрочем на прословутото Преспанско споразумение, създало „свой собствен „фабричен конвейр“, в основите на който е оня национализъм, „непригоден за действителността с двете му основни съставки: дребнавост и грандомания“ (С.407).
Това грубо навлизане в политическото злободневие не отнема ни най-малко от качествата на романа. (Та нали един от най-великите романисти на миналия и на всички векове Томас Ман ни завеща „Словото е критика.“). И още един белег за болезнена актуалност: есето за болката! Отговор сякаш на днешната пандемия, която нарекохме „Ковид 19“.
При Капка Касабова болката заема такова място – без натрапване, но и без желание за скриване! Не мога да не се съглася с една от бележките на трета корица: „…склонността на авторката да вижда смисъла на всички символи“.
Да, като се започне с водата, езерото и градът със странното име Ликхида – светлина, и се стигне до имената и думите, препълнени с двоен смисъл и неочаквани символи.
Защото Капка Касабова не иска времето да „отминава подмолно, зад гърба й“; това не е в творческата й природа. Романтично-поетичен е стилът на този роман. С отделни сатирични отклонения; с иронично-саркастични и философски заклинания; с причудливи фрагменти, трудни за определяне – природни или пейзажни… Има и остро публицистични ракурси. Но това не пречи да го определяме като модерна проза.
Като историческа можем да определим книгата на Яница Радева, „Поздрави от Хадес“. Макар да носи етикета на роман-пиеса, формално тя е в маниера на едно историческо четиво. Рамкирана от речник и старателно изброени „действащи лица“, тя ни повежда из дебрите на античността. Прескачането от древността в наши дни не прави книгата модерно-есеистична. Едно твърде сензитивно сравнение сваля до нивото на пародия символиката-метонимия:
„..както на нас ни се услаждаха сушените плодове със сирене… би разпознал в седящия на камъка мъж лицето на онзи от новото време, когото ние не срещнахме… когато камбанен звън призове хората в друг храм, издигнат от камъните на нашите олтари. Но всяка прилика ще бъде привидна… както храма на Атина и Посейдон щеше да окичи с изящна колонада, за да стане черква, дворец или харем…(С.106)
Пъргавото въображение на авторката, немирно и по детски палаво, я разкрива още в първите страници на книгата:
Ето думите на Исмена, дъщерята на Едип и Йокаста:
„когато войниците влезли, татко ги очаквал. Нозете му се сливали с краката на трона и той изглеждал
като кентавър, чиято реч била съвсем различна от онази, предназначена за нас“. (С.22)/
Рисунка на дете, помъдряло преждевременно от четене.
Наистина някои детайли са досадни, уморително подробни, още повече, че изискват разгадаването на символи и метафори. Но в послеписа на книгата Невена Панова, вярна на неизлечимата болест на времето, ни доверява следния каламбур относно текста:
„…на моменти стряска, на моменти е страстен…на моменти показва неизвестното като привлекателно“…
Изобщо – писмо от Хадес! Хем поучително, хем мъчително!
Людмила Андровска – „Мария Тертер-царицата“. Авторката, явно улеснена и повлияна от скорошните си опити в сценарно-драматургичния жанр, разполага образите и действието в една спокойна и уравновесена рамка. Желанието да ни внуши достоверност, усещането за реално произтичащи събития и реални лица, е претоварено малко повече с имена и дати, които може да понесе историческата основа.
Не ми допадна увлечението по пикантни истории, „подсилени“ от недотам убедителни подробности: в центъра са битово-семейни сцени, които ни отвеждат не там, където мисли че ни отвежда авторката. В упоение говори за сватби, годявки, раждания и кръщавки, за царски приеми, тронни зали и пиршества …
Няма и помен от концептуалните романи на Емилиян Станев, Димитър Талев или Стоян Загорчинов! Нещо повече: тук ще видим и сцени, непознати за царската идилия на ония векове: „Томир и Кераца влязоха в къщата му. Багрян (какво име само за художник!) се беше върнал преди тях и довършваше картината, която бе започнал на коронацията на Мария Тертер. Изгледа ги и обидено нацупи устнички“ (С.91).
Доверяваме се все пак на историчката Дора Тодорова: „Романът „Мария Тертер – царицата“обхваща един динамичен, но пренебрегван от българската история период, изпълнен с драматизъм и неочаквани обрати”. Приемаме и уверенията на Митко Иванов, историк, за “динамичния текст, който „изтича“ с лекота, при това изграден на стабилна историографска основа“.
Но! „Две Българии за един град“ на Ради Радев за мен е същински исторически роман:
Авторът е човек с удивителен усет за думата, за словото като художническо/художествено изображение. Той познава издъно речника и речта на ония българо-турци, които населяват местата край Северната граница, включително и града с двойна биография…
Малко познат край – и като история, и като бит и география. Българският Крим е сложно поселище от татари, черкези, турци и българи; отделно албанци и гагаузи. Всички – под покровителството на султана и пашата, на бея и мютисерифина.
От този роман научаваме подробности за подредбата на онова общество – 1868 – 1878, които разкриват скверната субординация в Дунавският вилает, малко познат в историята ни. Романът „Две Българии за един град“ носи /крие и смисъла на един актуален политически символ. „Нищо вечно няма, Радуле. Вечното – Крим, загубихме! Не опазихме! Завидя ни руснакът за топлото море. Сто години ни трепа и не го взе. Изгониха ни от Крим. Де с турски кораби, де на коне и каруци, де пеш дойдохме тъдява /тук/стотина хиляди…Из чужда земя сме пръснати като диви зайци. Тези,дето останаха в Крим руска рая да бъдат, те пара правят. Пък тука всички го знаят, от уста на уста ходи. Таз земя не е на султана”./С.46/ (Думата е за Кримските войни, последна от които е от 1856-та).
Това са думи на пашата, които Радул жадно попива „като пролетен дъжд“. И изведнъж разговорът се обръща към четата на Хаджи Димитър. Пашата се оплаква на българина, че Русенският валия Митхад паша искал от него да го „подпре“ с орда, на което пашата отказва с думите: „Твой си е дерта/грижата/му , викам. Аз на Балкана няма да оставя костите на конницата си“.
За нас е изключително ценен тоя разговор; от него ние долавяме духа и атмосферата на онова предосвобожденско, Априлско време. Изобщо една от качествените характеристики на романа е неговата реализъм в детайлите, но и в цялото. Освен като разказ, той носи в себе си нещо от аромата на класическата ни литература, от почерка и духа на оная „историография“, която ни приближава плътно до бита и житието на предците, до техните неизмислени страдания и несгоди.
От този роман узнаваме за съдбата на оная България, която, без да е взела участие в Априлското въстание, знае, но и преживява участта на своите събратя. Заслугата на автора е и в това познание, което носи в и с кръвта си. Така Ради Радев ни прави свидетели на събития и герои, за които не сме и подозирали, че ги е имало.
Цветистото слово на Радев му идва като наследено от родовия корен;
То му е подадине, не може да се отрече, природно усвоено е !
Така някак неусетно авторът ни превежда през странната революция в оная България – гръцко-турско-татарска, та па и българска, където всеки срещу всеки воюва, където се формират орди (разбирай, опълчения!) в най-неочакван ред и порядък! И тук именно избликва оня хумор, познат ни от Каравелов и Вазов още, от дядо Петко Славейков, който слага в един кюп и новоизлюпените български владици, и новото управление в Освободена България. Бъркотията е повсеместна! Гърци, турци, българи – две Българии за един град! Това е като поговорка! Но то е и концептуалната основа на романа: две Българии за един град!
Така Ради Радев ни прави свидетели и на една подялба на Нова България. Още незамлъкнали пушкалата на войната/1877-78/, турци и гърци искат своето. Някак нечуто остава онова признание: „То си е ваша всичката земя!“ „Много народ отърва ятагана, но гръм от ясно небе ги удари, когато и последното село в санджака /областта/ разбра истината: демаркационната линия е сбъркана…сега тръгвала от Балчик и отивала чак в Беш тепе/ Пет могили/, Русенско. Новото изохипси закла и последните недоклани българи в ничията земя. Пак са в Турско!.. Варненските гърци и гърчеещите се гагаузи, които ликуваха, че си остават турци, писнаха кански, когато разбраха, че по Берлинския договор Варна остава в Българското княжество. Гръцката и гагаузка махали зажужаха като разлютени стършели“ /С. 142/
„ Сънувам кино“ на проф. Любомир Халачев, макар и с подзаглавие „Почти документален роман“, има всичките основания да носи определението „документален“. Но и тук „автентичен“ е под условие! Както сам авторът признава: „Усещам интересната композиция, усещам погледа на човека срещу мен, усещам странната атмосфера на пейзажа и реагирам мигновено. Бях станал много добър в репортажите и мисля, че и сега, ако взема камерата, няма да се изложа…“(С. 57).
Е да, но това не стига! Л. Халачев е просто добър публицист: „Но така и не се научих докрай да работя с изкуствено осветление“. Така и не може да ме убеди Иван Гранитски, когато говори за „художествени послания“ и „пластичен език“. Халачев просто разказва – повече или по-малко живо, образно, занимателно и интригуващо за неща и хора, за които няма от кого и как да научим.
„Епитафия за небе“, автор Емил Енчев спокойно можем да наречем „епитафия за…роман“. Той илюстрира определението на Радичков за повест: „обраснал разказ“.
„Епитафия за небе“ е точно такъв един „обраснал разказ“. Като идея е с голяма вместимост, но като разказ и стил е твърде леко четиво.
Настроението прелива от сантиментално и дори във фейлетонно насмешливо. Веселото тук трябва да засили трагичните тонове; а централната, носеща метафора да обхване цялата история. Повествованието обаче така и не намира своя център. И чудесната находка остава да виси в заглавието – неуплътнена и недостатъчно художествено развита. Някак не можах да видя този роман с очите на рецензентката и на автора на предговора. Имаше, напротив, едно почти утилитарно разбиране на небето, отдалечено от намека дори за някаква метафора. Иначе „оценката“ чете се остава в сила!
С романа си „Сребърните гривни“ обаче Иван Воденичарски надминава всяка баналност – утилитарно в най-долния етаж на тая дума; разказ заради самия разказ. Така и не можах да открия/да чуя звъна, нито блясъка на сребърните гривни“. Тъкмо напротив: четивото беше препълнено с онова, което наричаме бюрократичен, т.е. чиновнически език. С прилежанието и усърдието на школник от военно училище авторът излага мислите на героя 1:1, без всякакво отклонение и „украшение“. Този текст е чудесно пособие по методика и лексикология за студенти Ето пример: „Знаеш ли, имах много интересен разговор с генерала. Той сподели с мен каква цел си е поставил. Пише докторска дисертация на тема „ Военната политика на държавите от НАТО“. Наистина ли никой не е писал на тази тема?“ – пита авторът. Питаме се и ние. И още едно бисерче: „Другарю полковник Бонин, другарю полковник Серафимов, другари офицери, уважаеми колеги!“ … „когато размишлявах по този въпрос, стигнах до извода, …че в съвременната литература мненията на научните работници и преподаватели значително са се отдалечили от най-дълбоките основи и източници на марксистката теория“/ С. 128/. Отдалечил се е и авторът от стила на онова, което си е мислел, че пише…
„Балкански портрет“ на Емилия Скарлатова е мозайка от разкази, есета, документални очерци, импресии и портрети.
Но подчинени на обща сюжетна и концептуална линия.
В тоя смисъл свързах този „роман“ с книгата на Капка Касабова „Към езерото“. И тук приказно-романтичното е не само черта на стила, но и на цялата одисея, на отделните истории, свързани в една обща сага.
И тук в центъра са роднинските връзки и Македония – като извор на общи корени и съдба.
Намирам и друга обща черта – политическата актуалност, и конкретно – актуалната тема, болката „Македония“: „Тате, ние македонци ли сме? Някаква светлинка изгрява в погледа на комитския син и той се опитва да се понадигне. Кирчо му подлага възглавницата. – Ние сме българи, сине! Българи. Живеехме в Македония, преди да дойдем тук. Македония ни е родината, но ние сме българи!
Кирчо не иска да изпусне момента:
- А откъде се знае, че тия, дето са родени в Македония, са българи?“ /С..20/. И т.н., и т.н.
Емилия Скарлатова ни води по следите на една родова история. Тя започва приказно с „Елена от крушовото дърво“, от земята на Кападокия, някога в пределите на Византийската империя; Гърция…Тази Елена се „преражда“ в Елени, която след две години – през 1912, годината на войната, ще има сестра Трйендафиля, глезено наречена после Фильо. Всъщност авторката споделя преживяното. Много фамилии и имена, свързани както с общи истории и съдби, така и с конкретни събития и лица, които минават
през прозата на делника, през страшните дни на войната, през „мирните години“ на следдеветосептемврийската „революция“. Това е сгъстеното време на годините, които авторката усеща като свои. Финалът наистина е приказен:
„Първото дете на Еми и Николай е момиченце и му дават името Ели – на двете Елени – тази от крушовото дърво и онази от Кайро. Малката е с бялата кожа на Гинка и тъмнорусите й коси, а огромните й очи са попили и претоплили синьото, зеленото и пъстрото от очите на Гинка, Филка, Николай и Христина.
…. очи с цвят на неузрял лешник“/С.190/. Романът започва като приказка, и завършва като балада. Емилия Скарлатова има дарбата на разказвач, но и на психолог –
с чертите на документална проза, романът носи конкретни цветове и подробности, които ни карат за се замислим: роман не идва ли от романтично?
„Тинтявената планина“ на Росица Станева е друг тип роман. С действия и лица – реални, живи, неизмислени, автентични и многоцветни. Но в същото време – игра на въображението. И си мисля: защо мнозина измежду авторите на историческа проза предпочитат за своите сюжети богомили, катари и Боян Магесник? Ами много просто: тук има загадка, тайнственост, неяснота. (Долавя се и влияние на Умберто Еко).
В романа на Росица Станева има много истории – преразказ на Библията или на еврейския бит и съдба. Но госпожа Сара може да разказва и пикантни истории от преживяното в хотел Риц. Да присъства на спиритуалистични и таро-карт сеанс; да разкаже за Европейската и за Балканската и Сръбско-българската войни, за освобождаването на Тракия и Македония,за Радославовото правителство и за Стамболийски; за Михаил Скобелев, за подвига и трагичния край на неговата майка – княгиня Олга…
Изобщо твърде заплетени са историите в тази отлично написана книга, че освен дребни забележки (не е Спаса, което е в падеж, а „Спас на крови“, т.е. „кръвта на Спасителя“, или просто Христос Спасител).
Романът е населен с реални лица и събития. Политически Росица Станева е на изключително високо ниво – актуален спрямо притесненията и трагичната съдба на нашите сънародници от Западните покрайнини, с негаснещия спомен за Егейските българи и българите, насилствено изселвани от Северна Добруджа…
„Аркадийски овчари“ – тази картина има две версии, една в Англия, а друга – в Лувъра. На картината овчарите са се наредили около каменен саркофаг; един от тях сочи върху него надпис, който гласи „Et in Arcadia ego“ (лат. „И в Аркадия съм“).
Но ето го този израз, употребен от авторката в романа: „Et in Arcadia ego“/ С. 126/. Не можем да не отбележим чудесната находка на Таня Блатова. Но то се оказва, по признание на авторката и сериозен повод за написването на романа:
„Вдъхновението за написването на тази книга ме осени, когато с наши приятел, живеещи в Южна Франция, през есента на 2006 година посетихме крепостта Каркасон и на връщане сякаш пръст на съдбата ни отклони към селцето Рен льо Шато. Още тогава почувствах някаква енергия, която не ме напущаше години наред…“
И както само с поет може да се случи това, красивата метафора от заглавието става основа на цял един роман – с всичките му прелести и с прибавка на тънък хумор и усещане за религиозност, не много характерна за съвременния интелектуалец.“Аз сякаш съм била там“ – изповядва в Пролога Таня Блатова. И ние без всякакво съмнение й вярваме:
да, тя е била Там. Подобно героя на Умберто Еко тя ще намери и прочете загадъчни ръкописи и тайнствени надписи; ще отключи и нашето въображение за срещи с Пусен и Дебюси, с Маларме и Беранже; ще ни вкара в заблудата, че слушаме пианото на Дебюси и виждаме абата Сониер в градината пред шахматната дъска с черни и бели теракотени плочи – „символ на реалния живот“ лесният път е за високопоставените фигури на топа и офицера – свободен и по диагонал“/С. 126/. Блатова ни убеждава, че вживяването не е за пренебрегване; особено, ако то е в „употребата“ на талантлив човек…
„Крум Страшни“ – роман, написан от Кирил Камбарев. Потрудил се е човекът – 502 страници! Има и битки, и мир, и бит, смърт и любов. Основното, което извадих за себе си като концепция, са войните с християнска Византия, и тая/този Тангра – до гуша са ми дошли с това неясно откъм вяра и преклонение езичество! Но авторът „изяснява“ донякъде поне краят на това царско увлечение; може да се каже все пак: романизована история за един недотам ясен като детайли и реални очертания период. С дарбата да съпреживява, авторът спечелва вниманието и доверието ни. Сблъсъкът славяни – българи; гърци – българи са в основата на концептуалната рамка. Освен това Кирил Камбарев умее да изрази вътрешните колизии; но най-важният конфликт, според него е несъвместимостта на ромейския, сиреч християнския Бог с богa на българите във времето на Крум.
От всичко разбираме колко неотстъпчиви са в споровете относно своя бог българи и ромеи, тангристи и християни. Застъпникът на Единия Бог, довереникът на тримата български владетели и разказвачът на историята в романа Драгомир, се укорява:
“По пътя към Плиска не спрях да се ядосвам на своето лекомислие –– бях заблуден, че мога да се докосна до света на жрицата / Ермена/. Усещах душата й близо до моята, но това усещане беше измамно. Нейните съкровени тайни бяха само за нея. И в опита си да я накарам да сподели с мен тайните си, аз я бях отблъснал от себе си.“ /С.73/
Камбарев умее не само да пресъздаде, да възкреси една история, една сцена, епизод, но и да вникне в атмосферата на описваното.
Авторът обаче не ни е лишил от някои конкретни характеристики на височайши особи. Не са спестени неприязънта на Омуртаг към Крум, или конфликта на Драгомир, разказвачът на историята с брата на Крум – Диценг…
За краткото си управление Крум постига териториално разширение и укрепване на държавата, каквито никой друг преди него не успял. Победите му в битките на Балканите заздравяват позициите на България не само пред Византия, но и в цяла Европа, издигайки страната като трета по сила на континента. Той продължава обединението на славяните на полуострова, а след него основна цел на българските владетели става завладяването на Константинопол.
Омуртаг довършва делото на баща си, но с определението „страшни“ се сдобива единствено Крум… В изповедта си на смъртното легло пред Драгомир ювиги признава: „Но знаеш ли за кого най-много сгреших? За Омуртаг“/С.481/ но продължава да разпитва своя съветник ще стане ли Омуртаг добър владетел. Тук авторът успява с устата на кана да вмъкне и една характеристика за славяните: „ Ако бяхме мекушави като вас, славяните, нямаше да можем да превземем нито една крепост“ /С. 491/ така в последните страници на романа Крум страшни е обрисуван като един непоколебим войн и разкайващ се баща: „Цариград е мой!“; но – „Провалих се като баща!“/С.493/”.
Контрастно, полюсно-противоположно като стил и съдържание, а и като четиво е „Опитът“ на Русана Бърдарска. И тук разговорите за Бог и религия са нещо твърде обикновено, дори всекидневно, а и на битово ниво. Споровете между българи и славяни е сведени до разговора на внучка и баба (С.18). Авторката няма да се посвени да влезе в стила и смисъла на Коледните разкази, наумявани уж от тази жанрова прелест на европейците. Но Бърдарска все пак е взела за мото стих от Матея: „какво полза за човек, ако спечели целия свят, но загуби душата си?“/Матея (16:26).
Но ако трябва да я съотнесем към сродна ней авторка, това безспорно е Капка Касабова с романа „Към езерото“. Само че в случая животоописанието е разширено до неузнаваемост. „Опитът“ е повече социално-политически, нежели класически роман. А и авторката Русана Бърдарска не го определя като „роман“, а като… книга. Някак императивно звучи това определение, поставено умишлено претенциозно на втора заглавна корица: „Това е книга“. Макар да е, според мене, един модерен философски роман. Този неороман вероятно ще допадне на интелигентния читател с резките и неочаквани отскоци на мисълта; с капризите на едно, все пак въображение, което не знае границите на жанра и на творческата свобода.
Иначе тази Книга започва на пръв поглед по един обидно прозаичен начин, нищо, че отскокливата мисъл на авторката свързва поетично-романтичното със всекидневното и баналното.
Тук отделям място за няколко от „романите“, които не успяха да привлекат читателското, а и критическото ми внимание. Това са двете части от „Фентъзи трилогията“ на Росен Димитров – „Момичето от моите мечти“, първа част, и „Силата в теб“, втора част. Банално, равно и скучно. Авторът се опитва да разкаже неща, интересни за по-млада публика може би. Понякога едно изречение, една сцена са достатъчни обаче да те разколебаят в четенето или гледането на някоя сцена, картина: „Марк спря колата и започна да се колебае“(с.52).
Сигурно не съм прав, но капризите на перото не успяха да ме въвлекат в преходите от една в друга епоха, от едно в друго человеческо действие. В първата половина на първата част от трилогията преобладава надстрелването с лъкове, броенето на убитите варяги; в другата половина Марк се разпорежда: „Нора, възстанови, моля те, всички телефонни и сателитни връзки и отблокирай компютрите. Господа, искам да ви уверя, че няма да действам нито против правителството на САЩ, нито против което и да е друго правителство“(С. 140) и т.н., и т.н. Естествено заедно с политическите ходове вървят и любовните обяснения и всякакви интимности. Но това не прави четивото по-интересно или по-истинско, независимо от застраховката „фентъзи“…
Наивно, по юношески фантастично и несмислено върви и романът на
Иван Енчев „Лунният мост“. И тук философстване и „есеистика“, колкото и каквато ви дойде наум. „Станчо я гледаше мълком. Сякаш не разбираше скритото послание, че Катя иска да го задържи още поне един ден, преди да замине за Австралия. Разочарова я…“ – и това е на 4-та корица! Лов/б/ното място на всяка книга – което следва да хване вниманието на читателя и да го накара да отвори книгата.
Но още една сърцераздирателна сцена: „Той нямаше как да узнае колко много се срамуваше тя не от бременността, а от себе си. И как се прибра вкъщи с подкосени крака (?) … Просна се на своето разхвърлено легло и се наплака до насита“ (С.184).
…
„Лунно сияние“, автор Елена Петрова. Пак започвам с „лобната“ 4-та корица: оставям я недочетена: „Една отронена въздишка, родена от сияние, в което луната не е спътник, а съдба“. Ако беше поезия – да, но тук – само раздвоява съзнанието на читателя. Иначе – сръчно, увлекателно, добре преплетени са фентъзи и реалност; ако на места фантазията не избиваше във фантасмагория… …
„Повече от това” с автор Иви Атанасова можем да определим и като любовен роман.
Разказът, сюжетът на тази книга тече увлекателно, макар и банално-всекидневно, със своите силни и леки места. Един класически любовен роман; четиво със своите плюсове и минуси. Плюсовете – сцени, често подсладени с еротика; минусите – същото, но докарани до възторжена възбуда, до екстаз.
Героинята се лута и подскача между Казимир, Олег и Тарас…
Изобщо – няма спасение от страсти и любовни игри… Прави чест на авторката, че не се скрива зад измислен образ или герой – на сцената е тя самата. В този смисъл и в стила на превъплъщението романът се явява автобиографичен.
Спасението идва с „Времеубежище“ на Георги Господинов. Вече съм чул и чел толкова много за тази книга, че спокойно мога да не я чета! Трябва само да сравня своето мислене и вкус с тия на автора. А и на читателите, които са имали търпението да я прочетат. На 3 април 2021 г. г-н Господинов даде интервю по БТВ, което бе последвано от репортаж-интервю с две деца-близначки от село Държава. Двете предавания имаха един център: децата. Сестричките Ани и Веси като да бяха чули интервюто на писателя и дадоха пълно съгласие с баткото: В селото има община, магазин, читалище. Но няма училище, и хора няма. Но пък има деца, за които село Държава е спокойствие, простор, бъдеще!
Романът „Времеубежище“ е все пак едно бягство от днес в утре, но с обещание да не повтаря миналото. Макар, признава писателят, това, което можем да обещаем днес на децата е …минало.
Мога, преди да съм го изчел целия роман, да кажа, че това е същински философски роман. Роман, чийто автор в увлечението си да прави драскулки встрани или направо върху ръкописа напомня и Достоевски, и Радичков. Това натрапчиво, неспасяемо сигурно, дори болестно увлечение – да съпоставяме, ме отвежда на страница в която авторът „влиза“ в езика…
„Резиденцията“ на Георги Тенев се опитва смело да прехвърли една добре разработена и разширена метафора на колективното ни минало в пространствата на близкото бъдеще. В този своеобразен модел на времеви портал, и в богатите опции за развитие, които ни предлага въображението на автора, читателят може бързо да се заплени и да загуби съня си, но в другата крайност е по-вероятно да загуби нишката на разказа, която свързва художественото предчувствие с нарочното внушение.
В една дръзновено скована художествена рамка, с летви, ползвани вече за друга картина (М. Булгаков, Ем. Станев, Дж. Оруел), съвременният писателят Г. Тенев опитва да добави своята идея в картината с фантасмагоричен сюжет, разработка на безрадостното ни богомилско бъдеще в една концептуална антиутопия.
„Насилието и властта са свързани, няма как“, обобщава авторът на „Резиденцията“. По думите му в романа има „много централни образи на чиновници, на висши администратори“, хора, построили „нови системи на обществен живот, големи проекти и големи бели“.
Георги Тенев припомня „един от най-трудните диалози в Евангелието“, в който Пилат пита „Що е истина?“ и така поставя под съмнение самото съществуване на такова понятие… Нима и днес нямаме пълно разминаване по въпроса за това „що е истина“? Ние свеждаме истината до факти, но не и до принципи. Говорим за правилно и неправилно, но се страхуваме да въведем понятията добро и зло в реалността. Истината с главна буква.“
P.S. По-долу копирам и бележките на К. Еленков, в които той изразява предпочитания към автори и заглавия. – Бел. Надя Попова
–––––––––––––––––––––––––––––.
За някои от преиздадените миналата година романи
можем да кажем, че не изчерпват своята стойност и актуалност: Елена Алекова, „Милена. Роман в стихове“; Христо Карастоянов, „Кукувича прежда“, Златомир Златанов, „ILUSIO MAGNA“
–––––––––––––––––––––––––––.
От посочените в карето за първа награда:
„Две Българии за един град“ /Ради Радев/
„Балкански портрет“, /Емилия Скарлатова/
„Тинтявената планина“/ Росица Станева/
За поощрение и цитиране:
––––––––––––––––––––––––.
„Времеубежище“, /Георги Господинов/
„Крум Страшни“ /Кирил Камбарев/
„И аз бях в Аркадия“/Таня Блатова/
„Към езерото“ /Капка Касабова/
„Опитът“, /Русана Бърдарска/
„Къщата с ягодите“, Даниела Пенева
Константин Еленков. 17 Април, 2021.
–––––––––––––––––––––––––––.
За Кирил Камбарев:
… Написал сте отлично произведение, с правдоподобен и убедителен сюжет… Най-голямото достойнство на романа са образите, изтъкани от силни чувства… Имате чудесни сцени, написани с вдъхновение…”
Д-р Светослав Славчев / “Боилът от Панония”
“… С великолепния език, с неочакваните превратности на сюжета, с пълнокръвните герои и с размаха на грандиозните батални сцени, трилогията на Камбарев по нищо не отстъпва на образци на съвременната историческа проза като произведенията на Филипа Грегъри или Бърнард Корнуел…” /Проф. д-р Георги Цанков