Роза БОЯНОВА

 

***

 

Преминахме през деветте глаголни времена

 

като през кръгове на нетърпението –

назовахме всичко предишно, което днес ни разделя,

паднахме в капаните на заекването, непохватни в сегашното,

перфектни в миналото неопределено,

спънахме се в няколко форми на бъдеще,

което щяло било да дойде обезателно –

свършено или несвършено,

бяхме в бъдеще предварително в миналото

(футурум екзактум претерити).

 

Толкова много времена, а все не ни стигат.

 

 

 

 

ЕДНО СЛУЧАЙНО ИЗРИЧАНЕ

 

може да се превърне в код,

в изследователска карта –

тръгваш от последната точка.

 

Някои възможности са паралелни,

други вертикални.

 

Случаят се изправя като преграда

или врата –

само пристъпваш

и си в ужаса на края,

и си върху острието на успеха.

 

Ако е хоризонт,

един ден го стигаш.

И нито крачка по-нататък,

нито милиметър отвъд представата.

 

След поетичните уроци на Бургас.

 

 

***

АКО СЕ ВЛЮБИШ в твореца,

 

без да забележиш творението,

ще преполовиш живота му

и можеш да допишеш своя.

Защото теб ще сътворява занапред.

 

Ако се влюбиш в творението

и обърнеш гръб на твореца,

ще преглътнеш неговия живот,

ще се нахраниш с откраднатото.

 

И в двата случая печелиш,

а той губи своите половини.

По-добре го разчупи като хляб,

докато още диша.

 

 

 

 УТИХНАЛА СИ КАТО ВОДНО ОГЛЕДАЛО

 

Съдбата те е смирила –

само небе може да те прегази, без да потъне.

Търсиш аргументи с възпитана мекота,

после ги подреждаш като домино.

Някой е изрязал гнева като дяволски нокът –

малко те боли пръста, но все по-слабо, ще мине.

 

 

 

ВЯРВАШ В СЪНИЩА,

 

но тълкуването им

е толкова нееднозначно,

че предлагам да вярваш в друго.

 

Ти си оня поет, който диктува света,

но не обещава да живее в него,

изрича правила,

без да им се подчинява,

иска да е сънувал,

а няма събуждане,

моли се да повярва

в каквото и да е,

но вече е невъзможно.

 

Безверието е обсебило с кокалести ръце

съкровеното

и го държи, докато изсъхне

като стара кожа.

 

 

***

 

Можеш да излезеш от това време –

 

носиш златния скелет на есента,

неумението на вятъра да постоянства,

следваш  някаква друга динамика…

Колко смелост е нужна, за да бъдеш сезон,

бъдещето ти да е зима

и после нов живот,

и после нов живот…

Колко смелост!

 

Преобличаш радостта в лекомислени дрехи,

разплакваш маската, зад която се крие…

Измамата се промъква на пръсти,

обещава, преструва се на загрижена, брои ти парите,

цъка с език, докато ти вземе всичко.

 

Няма вече добри хора!

Няма вече добри хора!

Не е ехо това, което повтаря,

а отчаяние.

 

 

МАСТИЛЕНИ МОНОЛОЗИ

 

На върха на острието

времето е истинско –

може да убива

или да бъде убито

от ловците на скука.

 

Твоите бавни движения

го разтеглят като тетива,

която няма да изстрела

нито смърт,

нито живот.

Твоите бавни прилагателни

те отдалечават от същината на казаното.

 

Няма никой до теб

нито сега,

нито в ония най-светли мигове,

когато  крилете сами те намират,

и е трудно да ги скриеш под ризата.

 

Изчервяваш се заради стореното от друг.

 

Любовникът в съседната стая

предлага бърз кредит.

 

ОСТРОВ

 

През зеницата на острова

гледаш право в бъдното.

Колко звездни празници,

колко морски дарове ще ни тешат.

 

Носиш своя остров навсякъде

като камък на шията.

Но и радостта,

но и радостта носиш,

уловена в мрежа.

 

Скъпо струва свободата

да бъдеш

господар на небесни явления,

да светиш

сред мрачните хора,

защото си се къпал под звездите…

Скъпо струва.

 

Скулптира гръм

дървета обгорели

край брега.

Превръща

мъртвото

в изкуство…

Отдалече погледнато,

егото ти е малко като кутре

с пръстен –

неудобен, когато се здрависваш,

тежък, когато вдигаш наздравици.

Само то ти остана.

Когато изгубиш всичко,

ще имаш възможност

да получиш всичко –

но не същото,

а друго –

притежание

на някой от паралелния свят.

И в това е смисълът –

да останеш в два живота.

Иначе…

 

Колко неизживяно време!

Колко несбъднатост!