РОЗАЛИЯ АЛЕКСАНДРОВА /БИОГРАФИЯ + СТИХОВЕ

Розалия Александрова живее в Пловдив. Родена в град Мадан, Родопите. Работи като преподавател на чуждестранни студенти по български език в Медицинския университет в Пловдив. Авторка на 11 поетични книги: “Домът на моята душа” (2000), „Светещо тяло” (2003), „Тайната на пътя”(2005), „Очите на вятъра” (2007), “Притча за ключа” (2008), „Разговор между гълъби”(2010), „Сакрално” (2013), , „Реалният живот на чувствата“(2015), „Нар от пришълец“ (2016), „Рошава“ (2017), „Всичко, което не казах“ (2019) и „Избрани стихове”- превод на полски език (2014, 2015, 2 изд.). Издала е книга с научно-популярни есета „Да открехнем вратата на смисъла или рефлексии на информационната наука”(2015). Редактор и съставител е на над десет литературни алманаха, сборници и антологии. Има литературни награди, както и изяви в страната и чужбина. Член е на Съюза на българските писатели и на Дружеството на пловдивските писатели. През 2006 г. с колеги създава поетично-интелектуално сдружение “Квант и приятели” за утвърждаване на квантовата поезия в гражданското общество, пловдивски и български феномен. Негов председател е. През 2015 година по нейна инициатива се открива първият международен фестивал на поезията „ДУХОВНОСТ БЕЗ ГРАНИЦИ“, който вече седма поредна година в края на май и началото на юни 2021 г. в сътрудничество с ръководството на  СБП ще събере поети от България и света,  за да излъчват свои стихове в обстановка на толерантност, приятелство и любов към човешкото слово.

 

 

ОГЪРЛИЦИ ОТ ОБЛАЦИ

прииждат.

Душата ми е тиха.

И сребриста.

Разстилам чувства.

И поличби.

И вятър любен

чисти тръпни мисли.

Сега сме в

нежната внезапност

на летежа.

И всеки миг

е стих назаем.

Безкрайният живот

е

вик

безбрежност.

На звездобройци,

стъпили във рая.

 

 

 

 

 

НАЕСЕН ТИХО КАПЯТ

най-лесните листа.

Докоснат ли земята,

са Дар. И Красота.

А зимата изтръгва

най-трудните листа.

На съмване.

И мръкване.

Прегръща ги

Снега.

 

 

ДАРЯВАМ ТИ

щедрост на времето.

Да се оттека в океана.

И пищния изгрев на думите.

И тихия залез в осанна.

По който следвам душата ти.

По който тичам към Хълма.

И тръни, и пясък изплаквам.

Не спирам

по пътя към стръмното.

Венецът на моето бдение

е твоята ведра милувка.

И всяко светло прозрение

е

дар

от небесна целувка.

 

 

 

***

 

виждам те

с всяка клетка

на тялото

с всеки поглед

на сърцето

и онзи див порив

който ни откъсва

от гравитацията

на сбъдването

отвътре

и отвън

в нищото

едно цяло

СМЕ

 

 

***

 

всяка тънка

нишка

помежду ни

я изпредох

в светъл  пантеон

нежността ти

моето безумие

и съдби

орисани във стон

ще повторим

някъде отново

посред нощ

от падащи звезди

светещите кораби

на Рожен

и съня

от който

се родихме

 

 

 

 

БЕЗ ДУМИ

прочетох

сърцето ти.

От първия

възглас

до Я.

Сега сме Едем.

В Пълноцветие.

 

Без думи.

Душа

във душа.

 

 

 

КАЗАХ!*

 

Докато дишам, майчице Българийо,

ще пазя твоята душа.

Със светли стихове, изпратени

с любов дълбока от Творца.

Щом този свят просъществува,

да бдим оттука и отвъд.

За правда Божия си струва.

Ний – воини в небесен съд.

И както казал е Поета

за българския свят език,

той е в кръвта ни.

Непревзета.

И в Дух свободен.

И велик.

 

Розалия Александрова

 

* – ханска заповед, която не подлежи на отмяна

 

 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА ПОЕЗИЯ
Next post ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ /РАЗКАЗ