Розалия Александрова живее в Пловдив. Родена в град Мадан, Родопите. Работи като преподавател на чуждестранни студенти по български език в Медицинския университет в Пловдив. Авторка на 11 поетични книги: “Домът на моята душа” (2000), „Светещо тяло” (2003), „Тайната на пътя”(2005), „Очите на вятъра” (2007), “Притча за ключа” (2008), „Разговор между гълъби”(2010), „Сакрално” (2013), , „Реалният живот на чувствата“(2015), „Нар от пришълец“ (2016), „Рошава“ (2017), „Всичко, което не казах“ (2019) и „Избрани стихове”- превод на полски език (2014, 2015, 2 изд.). Издала е книга с научно-популярни есета „Да открехнем вратата на смисъла или рефлексии на информационната наука”(2015). Редактор и съставител е на над десет литературни алманаха, сборници и антологии. Има литературни награди, както и изяви в страната и чужбина. Член е на Съюза на българските писатели и на Дружеството на пловдивските писатели. През 2006 г. с колеги създава поетично-интелектуално сдружение “Квант и приятели” за утвърждаване на квантовата поезия в гражданското общество, пловдивски и български феномен. Негов председател е. През 2015 година по нейна инициатива се открива първият международен фестивал на поезията „ДУХОВНОСТ БЕЗ ГРАНИЦИ“, който вече седма поредна година в края на май и началото на юни 2021 г. в сътрудничество с ръководството на СБП ще събере поети от България и света, за да излъчват свои стихове в обстановка на толерантност, приятелство и любов към човешкото слово.
ОГЪРЛИЦИ ОТ ОБЛАЦИ
прииждат.
Душата ми е тиха.
И сребриста.
Разстилам чувства.
И поличби.
И вятър любен
чисти тръпни мисли.
Сега сме в
нежната внезапност
на летежа.
И всеки миг
е стих назаем.
Безкрайният живот
е
вик
безбрежност.
На звездобройци,
стъпили във рая.
НАЕСЕН ТИХО КАПЯТ
най-лесните листа.
Докоснат ли земята,
са Дар. И Красота.
А зимата изтръгва
най-трудните листа.
На съмване.
И мръкване.
Прегръща ги
Снега.
ДАРЯВАМ ТИ
щедрост на времето.
Да се оттека в океана.
И пищния изгрев на думите.
И тихия залез в осанна.
По който следвам душата ти.
По който тичам към Хълма.
И тръни, и пясък изплаквам.
Не спирам
по пътя към стръмното.
Венецът на моето бдение
е твоята ведра милувка.
И всяко светло прозрение
е
дар
от небесна целувка.
***
виждам те
с всяка клетка
на тялото
с всеки поглед
на сърцето
и онзи див порив
който ни откъсва
от гравитацията
на сбъдването
отвътре
и отвън
в нищото
едно цяло
СМЕ
***
всяка тънка
нишка
помежду ни
я изпредох
в светъл пантеон
нежността ти
моето безумие
и съдби
орисани във стон
ще повторим
някъде отново
посред нощ
от падащи звезди
светещите кораби
на Рожен
и съня
от който
се родихме
БЕЗ ДУМИ
прочетох
сърцето ти.
От първия
възглас
до Я.
Сега сме Едем.
В Пълноцветие.
Без думи.
Душа
във душа.
КАЗАХ!*
Докато дишам, майчице Българийо,
ще пазя твоята душа.
Със светли стихове, изпратени
с любов дълбока от Творца.
Щом този свят просъществува,
да бдим оттука и отвъд.
За правда Божия си струва.
Ний – воини в небесен съд.
И както казал е Поета
за българския свят език,
той е в кръвта ни.
Непревзета.
И в Дух свободен.
И велик.
Розалия Александрова
* – ханска заповед, която не подлежи на отмяна