Светозар КАЗАНДЖИЕВ

Отец Константин Канев е роден на 26. 02. 1917 г. в село Момчиловци, Смолянско. През 1939 г. завършва Духовната семинария в Пловдив, а в 1941-а става свещеник на родното си село. От тогава започват сериозните му проучвания върху историята на края. Пише разкази и очерци, които Николай Хайтов забелязва и почва да печата в списание „Родопи”. Творби на Канев излизат и в списание „Фото” – предимно очерци за първите фотографи в Родопите. През 1975 г., пак с подкрепата на Хайтов, се появява големият му труд „Миналото на село Момчиловци, Смолянско. Принос към историята на Средните Родопи”. (Оригиналът се съхранява в ДА – Смолян и е 2000 страници, от тях са публикувани само 600.) По-късно започват да излизат в сп. „Родопи” разкази на К. Канев, появили се през 1983-а в книга, под заглавие „Родопски сказания”, издание на „Георги Бакалов” – Варна. Той е автор и на сборника – „Юдина ела”, 1988 г., издадена от „Хр. Г. Данов” – Пловдив. След смъртта му се появи сборникът “Родопски сказания“, 2004, Смолян. Свещеникът беше член на СБП. Спомина се на 29 юни 1998 г.

***

Когато чух за първи път през 1975 година името на Константин Канев и видях с очите си купищата тетрадки и изписани страници върху историята само на едно село, бях поразен от труда и себеотрицанието на този йовковски мечтател, притежаващ широк разкрач на мисълта. Книгата му “Миналото на село Момчиловци, Смолянско” – монография с принос към историята на Родопския край, беше излязла от печат и влязла в библиотеките и сърцата на много хора. Масивният том със зелени корици ме респектираше. И изпитвах съмнение, дали ще имам търпение да го прочета, а мисълта, че поп Каньо го е написал, ме изумяваше.

Не мина много време и случайността ми отвори вратите на храма. Вътре открих него. Чрез изкуството и литературата вече бях разгадал вълшебния свят, пренесен от библейските притчи върху стените на църквата, затова повече ме вълнуваше той – свещеникът, търсил цял живот Бога и все откривал Човека.

Константин Канев бе благолик възрастен мъж. Облечен в селска антерия, в черен костюм или расо, сърцето му кипеше за живот. Като труженик на православието, той не само се бе сродил, но и беше преосмислил вътрешната сила на канона. Откритият му поглед на ренесансов човек издаваше в него мъдреца, учителя, писателя, останал верен на селската чест, на другарите си, на паството. Това го утвърждаваше като свещеник, хронист, изследовател, поет.

Роден на 26 февруари 1917 година в село Момчиловци, Смолянско, син на овчари, той от малък кръстосва баирите на Родопа. Открива какво значи да замръкнеш на къра, да те брули виелица, да те бие градушка, да те прегаря слънце … В пастирската му торба, до хляба, неотменно е стояла книгата, макар да не съзнава още, че тя ще стане най-голямата и най-трудната му любов. Денем, под сенките на дърветата, вечер – замръкнал в колибите, бъдещият списувател захласнато слуша разказите на старите овчари, преданията за местности и скали, легендите за животни и хора. Слуша безкрайната приказка за живота.

Любознателното и упорито момче постъпва през 1933 година в Пловдивската духовна семинария, за да я завърши с отличие, а през 1941-а става енорийски свещеник в Момчиловци. Така христолюбивият раб се доближава до Бога, до знанието, до хората. И повече от половин век им служеше вярно. А в храма отец Канев имаше усещането, че е свидетел на всичко, което става на улицата, в семейството, в душата на родопския човек.

Поискаше ли някой да се срещне с него, лесно го откриваше. Освен в църквата, той беше и около пчелина, в ливадата да събира сено, на мегдана да беседва със свои и ябанджии, при енориашите – да посреща тяхната радост или да изпраща тяхната болка. Но най-често си бе у дома, при своите близки. В малката стаичка, на първия етаж на високата бяла къща, отецът стоеше наведен над четли и рабуши, над прашасали документи и църковни тефтери, над еснафски кондики и родови броеници, разгадаваше буква по буква родословното дърво на Момчиловци.

Дори на прага на своите 80 години, когато бях вече около него, поп Каньо не приличаше на старец. Съхранил в себе си духа на възрожденските будители, той беше отдаден всецяло на храма и словото. Вътрешно освободен от предразсъдъци, осъзнал цената на златото и златната цена на труда, в книгите и в живота си разкриваше по великолепен начин своя неукротим порив към красотата. Порив, непознаващ терзанията на нечистата съвест и помрачения дух. И прегърнал до сърцето си спомена на стотици, на хиляди хора, прекопал родовата нива на повече от половината селски фамилии, Константин Канев създаде родопис – непозната в досегашната практика по обем, изисканост и въздействие.

Неспокойната му душа не познаваше нито смиреност, нито бездействие. Емоционален като натура, понякога сантиментален като човек, черноризецът беше изпитвал неведнъж и съблазните, и горчилките на живота. Нерядко вълненията му избиваха на челото, издаваха ранимата му и крехка природа, от която бе сътворен. Към приятелите си пък беше всеотдаен и всепрощаващ. Неговата прегръдка или бодлива сълза можеха да те спасят от всяко томление.

При един от многобройните ми разговори с него приживе, той сподели дълбокото си впечатление от мислите на руския писател Леонид Леонов, разказвайки за таланта и за труда: „Литературата е мислене, следователно писателят – това е мисълта, а мисълта е производна на сърцето, на разума и гражданската съвест: това е голямата любов към своята страна, това е желанието да не получаваш, а да даваш, това е път на човека, към когото с горещо упование гледат милиони сънародници. Еснафът и занаятчията няма какво да правят в литературата, освен да изразходват вестникарски надници…”

Отец Канев най-много се вардеше да не стане еснаф или занаятчия в моделирането на човешката душа. Колкото пъти го срещах в храма, на писателски срещи или в неговата стаичка, на приземния етаж на къщата му в Момчиловци, все съм се опитвал да разгадая, кое провокира този жив интерес у хората към личността и творчеството му. И все откривах, че е заради факта, че той е свещеник и мнозина свързваха с църквата своите радости и неволи, че произходът му е селски, като техния, който го издига високо над градската гмеж, или заради обагреното му слово от ярките цветове на родопската реч, опитомявала години наред националната ни словесница…

Поп Каньо трудно се съгласяваше да говори за себе си. Предпочиташе да похвали свой колега по перо, да се поклони пред големите майстори, да припомни някоя от безсмъртните песни или предания от историята на планината, или просто да те почерпи с ябълка или круша и дълго да те разпитва с проницателния си поглед. От белия лист обаче не можеше да избяга.

В предговора на книгата за миналото на Момчиловци той пише: “Старал съм се да бъда добросъвестен, искрен и обективен в разглеждането на историческите събития. Ръководила ме е само истината. Далече съм от мисълта, че съм писател-историк. Стъкмявал съм миналото на нашето село не толкова с перо, колкото със сърце и преживяване. Плод на тези преживявания е може би моят език, стил и композиция, които не са дип литературни, но това можах, това направих. Някой ще ме обвинява в разтегнатост на изложението, но това е защото не исках да поднеса на читателя оглозгани исторически кости или сухи костилки без сок и сладост, та моля за снизхождение за всичко „недодялано” и „недонаправено” в настоящия труд.”

След няколко години, когато той се домогваше до апостолска възраст, излязоха от печат книгите му „Родопски сказания” – 1983 г., и „Юдина ела” – 1988-а. Те му донесоха известност, защото са книги человечески, братски, обърнати към хората. Книги, които естествено и справедливо поставиха името на своя автор до имената на първите родопски книжовници – Христо Попконстантинов, Васил Дечов, Стою Шишков, Николай Вранчев…

Този духовен съзидател, летописец, родовед, етнограф, фолклорист, писател направи най-простото, а може би и най-трудното: безшумно, искрено и всеотдайно осмисли стремленията на мнозина пишещи и въздишащи по планината, прониквайки дълбоко в родопската душа. Стори необходимото, предречено му от съдбата, без което нямаше да съществува като проповедник на истината и мъдростта. Достатъчно е да разтворим страниците, върху които са изплакани „Шимовият щъркел”, „Арнаутската кюприя”, „Селският девер”, „Ням Радич”, „Овчарски грях” и други сказания, притчи, легенди и разкази, за да се убедим в това. Там ще открием разтърсващи човешки драми, интимни разочарования, падения на личността, въздигане до хоризонта на добронравието.

Усвоил опита на старите майстори от областта на родоповедението, както и постиженията в национален мащаб, Константин Канев с присъщата си деликатност трие праха на миналото и извлича от съкровищницата на древните вярвания дълбоко поетични легенди и ги разказва на днешните хора. А романтиката в неговия живот и в творчеството му ни въвлича в орбитата на един друг, колкото реален, толкова и вълшебен свят.

Питах се, не беше ли така и в храма? Сред библейските мотиви и канона, сред иконописта и тайнството е едно, в живота – съвсем друго. Осъзнал твърде рано това, отец Канев предупреждаваше, че в днешното време не може да се движиш напред с нравствените постулати на отминалите епохи, колкото и привлекателни да са те. Съвременният човек трябва да притежава не пасивна доброта, декларирана върху хартия, а действен хуманизъм и противопоставяне на злото. Той превърна целия си живот в пример и потвърждение на това свое верую.

Константин Канев имаше ясна гражданска позиция по най-щекотливите проблеми на днешния ден. Той не се терзаеше от съмнения за историческата съдба на българите в Родопите, за общата кръв, която храни единния им родословен корен, за ролята на Българската православна църква в спомените на нашия народ, за миналото и бъдещето на Смолянската митрополия, за нихилизма и родоотстъпничеството, за привързаността и копнежите ни към идеалите на свободата. И най-важното, не се плашеше да прокламира и защитава тази своя позиция.

Въпреки напредналата си възраст, умората и различните наслоения от живота, той самоотвержено служеше своята служба. Всеки ден оставяше по нещо от себе си между стените на православния храм. Кръщаваше, венчаваше, погребваше – повече от половин век. Освен болестите на третата възраст и безкрайните селски кахъри, него често го занимаваха и тревогите на българския писател. Езика български и любородието. И не спираше да пише. Подготвяше второ издание на голямата книга за родното му Момчиловци, пишеше разкази, есета, спомени, печаташе. И често плачеше тайно за своя непрежалим син, поразен от светкавица по сенокос.

Мнозина го познаваха лично. Не са малко хората, които се смятаха за негови приятели, но малцина смееха да кажат, че са го опознали докрай. Той беше като открит рудник – колкото повече гребеш, толкова повече се изливаше. Когото и да попитате в Родопите за личността на поп Каню, веднага ще ви каже: „Кой, попа ли? Попът бе голяма работа!”. В тези думи бе събрана хорската любов към труда и творчеството на този човек, наричан заслужено от всинца „Родопският Софроний”.

„От къде идва чарът – пише Николай Хайтов – който неговите творби излъчват, топлината, с която ни сгряват, нежните и благородни чувства, които ни вдъхват? Мисля, че това се дължи преди всичко на техния драматичен строеж на формата, че във всеки разказ има една човешка болка, човешки сблъсък, човешка драма или трагедия, човешка съдба, възсъздадена със средствата на една простодушна поетика, без напън към литературното разкрасяване и блясък.”

За да добие читателят пълна представа за произведенията на Константин Канев, трябва да ги прочете от кора до кора и след това да ги преживее със сърцето си. Само тогава ще усети сблъсъка между доброто и злото, между красотата и уродството, между човещината и варварството. Ще почувства широтата на родопската душа, калявана през вековете, ще види онези дребни пакости, неотменна част от характера на селските хора, които по-често будят усмивка, отколкото ненавист. Ала най-лесно ще да е, ако познаваше техния автор. Уви, той не е вече сред нас.

Домът на отец Канев беше широко отворен. Той бе като храм – висок, достолепен, бял. В него има едно кътче, на първия етаж, приличащо на амвон, където бдеше авторът – човекът, пастирът, сладкодумецът, писателят. Свещеник Константин Канев, обезсмъртил с перото си своето родно Момчиловци.

ОЩЕ ЕДИН ЩРИХ КЪМ НЕГОВИЯ ПОРТРЕТ

Работех в Съвета за култура в Смолян. Хайтов идваше веднъж-дваж годишно в града и винаги се отбиваше. Имаше навика, когато дойде при мен да иска да заключа вратата на кабинета отвътре. Опитът да му подскажа, че не е прието това, не хвана дикиш. „Искам да се видим на спокойствие!”, бе оправданието му.

След обичайните въпроси: „Как си, какво си? Вървят ли работите?” и плахите отговори от моя страна, веднъж ме попита:

-Земляк, защо си посърнал? Какъв ти е дертът? Млад си, изглеждаш и здрав, какво тогава те гризе отвътре? – усетих загриженост в гласа му и се поддадох.

-Поп Каньо е в болница. Ще вземе да си иде, а нито аз, нито Вие успяхме да направим нещо за него – отпусна ми се душата.

Хайтов ме погледна като керкенез със светлите си очи.

-Какво да направим?

-Той е автор на три-четири талантливи книги, авторитетен, трудолюбив човек, а не е член на Съюза на българските писатели! Като председател на Съюза, бихте могъл да се застъпите за него.

-Свещеник е. Знаеш, че твоята партия недолюбва черноризците, как да стане? – погледна ме отново, но този път съчувствено.

-Историята е пълна с примери – от Васил Друмев, та до днешните владици, членове на СБП. – опитах да се аргументирам.

-Какво предлагаш?

-Да напиша молба от негово име и да приложа книгите, които ми е подарил с автограф. Ако стане, стане, ако не, само ние ще знаем – зазноих се.

-Пиши молба, взимай книгите и след седмица в Съюза. Ако някъде нещо се чуе, ще знам че е от теб и няма да ти простя!…

След два месеца, в началото на май, телефонът иззвъня у дома. Беше към деветнайсет часа, вечерта.

-Земляк, честито! Дядо поп е приет в СБП. От целия Управителен съвет само двама се въздържаха. Единият не го познавал, а другият, не можа да обясни защо се въздържа. Обади се на попа и му вземи мюждето. Утре сутринта, аз ще му честитя! – насъди ми лесничеят и затвори телефона.

Звъннах на поп Каню, а той не вярва. Разплака се пред слушалката. От изненада и задоволство.

-Аз съм писател! Сине, признали са ме колегите. Много им благодаря! Но виж, аз не съм кандидатствал? – усети се и попита. Отговорих му, че доказаните таланти не се нуждаят от молби и кандидатстване. – Какво да сторя, сине, аз трябва да им се отблагодаря? – питаше ме с пресипнал глас, развълнуван до краен предел.

-Нищо, дядо поп. На празника на Момчиловци – 21 май – Ден на Св. Св. Константин и Елена” (така се казва и църквата), ще дойде един автобус с писатели и ще ги почерпиш с курбан, какъвто ядат и момчиловчани.

-А Хайтов, знае ли? – продължаваше да пита.

-Знае, дядо поп. Той ми обади преди час. Вероятно и на теб ще позвъни.

На 21 май дойдоха 30-тина души от София, слушахме го как служи в църквата, как поздравява хората и как в словото си вплете българския език, българските песни, българските писатели и мъченици. След това ни въведе в дома си, където бе надредил огромна маса с всякакъв вид чаши и прибори, взети назаем от ресторант „Смолян”. Закупил бе всякакъв алкохол – от ракия до уиски и водка, изпекъл бе две агнета… Когато седнахме и Хайтов ми се закани, че ще ми „резне зелката”, заради тоя попски „Байрам”, отец Канев стана да вдигне тост и да ни каже: „Добре дошли!” Трудно му се отдаде, дваж си разплаква. Две години след това си отиде от този свят. Отиде си удовлетворен, признат, обичан. Отиде си като писател.