БОЯН АНГЕЛОВ

Тази книга провокира още със заглавието – „Парапет за душата“. Провокира в най-красивия смисъл на думата, защото семантичното нейно значение прекроява митологеми и ги приземява до топлотата на съкровения. Две на пръв поглед несъчетаеми една с друга думи. Парапет е онази обективна реалност, която чрез своите възпирателни въздействия ни предпазва от наранявания и дори от гибел. И срещу тази отбранителна дума, ословостила вярата ни, че все още съществуват прегради, които спасяват, а не ни раздалечават, застава най-ефирната от всички невеществени материи – душата. Древните вярвали, че поезията всъщност е диханието на душата или онази онтологична реалност, която е обиталище на всички наши чувства и убежище за радости и горчилки. Елка Няголова е успяла по виртуозин начин да ни заинтригува със заглавието на книгата си, но и с изящната подредба на корицата и на целия книжен дизайн. И с това  очароващо противопоставяне отваря вратата към нейния душевен, но и духовен свят. Съдържанието на книгата също е впечатляващо, погледнато дори от формален аспект. Поетичните конструкти преливат един в друг, темите се менят, оставайки непроменими, навярно за да усетим постъпателното дихание на морето – ту прииждащо, ту отдръпващо вълните си. И да осъзнаем учестеното дихание на душата, което е и дихание на поезията.

„Р.S. ЗА ЕДНО ХВЪРЧИЛО“ включва стихотворенията: „Очите на мама“ и „Вълча виелица“, „Вратата“ и „Снеговете в мен“, но и редица други, и в тях  усещаме неуловимото, но осезаемо обаяние на големия талант на поетесата, който е и неин възвишен събеседник с видимото и с невидимото, с нашия и с отвъдните светове. До стихотворенията, посветени на най-близки за  Елка Няголова хора, съзерцаваме  и строфите от стихотворението, посветено на онази Врата, която разделя двата паралелни свята:

Пътека не води дотам…

Врата сред вселената. Тайна.

Дълбоко в душата е храм

с невидима изповедалня.

Вървиш и парчета редиш –

от собствена тишина.

Наблизо то тебе Бог диша.

И просто ти дава знак…

Вторият поетичен цикъл в книгата е наречен „Горчиви песни“. И започва с антологичното  „Име“:

И хляб. И гроб. И ехо на камбани.

А другото едва ли е значимо.

А другото едва ли ще остане,

А другото едва ли има име…

Редят се стихове в изряден класически строй, възпитаващ емоциите, без да ограничава свободата им и разширяващ пространството от внушения за горчивата истина, че животът е твърде ограничен и с неясни сигнали напомнящ за заблудите, съпътствани от екзистенцията на съприкосновението.

И, защото съвсем  интуитивно сравних поезията на Елка Няголова с вечното, мъдро и прекрасно дихание на морето, тази поетеса ни запознава и с нейните „Призрачни лагуни“, в които безбрежната вода е интровентен смисъл на вездесъщото повторение, наричано от някои диалектика, от други – апологетика, а от трети – палимпсест. Тук, сред стихотворно изяществото, потъваме в мъгливия ден на Венеция; в разминаванията с толкова много острови; в мислите за капитаните, останали без богатството си; в отплуването на бялата лодка към картината, останала без брегове.

В раздела, онасловен „Високосна любов“, поетесата нарича любовта (това най-отчаяно душевно терзание) „Надпяване със славей“. Дали такова определение съдържа в извисената си степен дефиниция за любовта, всеки читател сигурно има свой личен отговор. Според мен  любовта е най-сигурният, но и най-рисков парапет за човешката душа, защото животът плува в живителна полифония, ако чувствата са взаимни, но ако не съществува такава взаимност,  на дневен ред са трагедиите.

В „Стръмни сезони“ Елка Няголова изрича:

Смалявам се пред този бряг под мене,

пред своя страх от поздрави студени,

през вятъра бъбрив и празнодумен,

пред делника ни, дето рог надува,

а нищо не ни казва пак, за жалост,

ни за Потопа, нито за пожарите,

за зрънцето любов в очи и пазви,

което не умеем да опазваме…

Какво бих могъл да кажа като обобщение на този мой бегъл поглед към дълбоката, философски обусловена и прочувствена поезия на Елка Няголова. Повече от ясно е, че  присъствието на тази талантлива поетеса в съвременната ни литература е неоспоримо. Неоспорими са и приносите ѝ за разширяването на териториалния диапазон на сървеменната ни литература посредством широкообхватната и благородна мисия на ръководената от нея „Славянска академия“. А яркото присъствие на Елка Няголова в съвременната ни литература е повече от необходимо, тъй като тя непрестанно ни напомня по най-деликатния начин как трябва да се воюва за литературата ни и за българското слово въобще, как може да се обича Отечеството, без да се ползват трафарети, омръзвали на всекиго от нас. И тъй като отечествената любов е понятие, тъждествено с човеколюбието, книгата „Парапет за душата“ ни изнася антидидактичния и полифонен урок как, кого и какво да обичаме, за да си изградим сигурна защита от злобата на злободневието и от трагичността на настоящето. Затова нарекох тези  мои бележки „Рецепта за спасение“.

––––––––––––––––––––––––

Елка Няголова

Парапет за душата

нови стихотворения

Издателство „Български писател“ С. 2022

Славянска артистична академия