search
top

РЕЦЕНЗИЯТА

 Панко АНЧЕВ                               

 

 

С какво право се наричаш критик, а не умееш да пишеш рецензии. Рецензията е солта на критиката; тя жанрът, без който критиката става безполезна. Разбира се, само с рецензии критик не се става. Но „да станеш критик“ задължително преминава през рецензията. Тя е началната школа, в която се изучава и усвоява трудната и все по-екзотична професия.

Понеже утвърдените и придобили не само умения, но и майсторство критици почти не рецензират, лекомислено се приема, че рецензията, тъй като е първоосновен критически жанр, се пише лесно и че тя едва ли не се покорява на всеки опитващ перото си в оценъчната дейност.

Да, рецензията е първото стъпало в стълбицата, по която се изкачва литературният критик. Ще си позволя да твърдя и от личен опит, че то е най-високо, най-стръмно и е най-трудно да се задържиш на него, преди да поемеш нагоре. Избързаш ли, неизбежно ще се препънеш и на по-високо никога не ще се изкачиш. Колкото и статии и книги по-нататък да напишеш, ще си останеш нескопосник и без право да се подвизаваш в литературата. Истинският критик знае как и за колко време трябва да се изкачи по стълбицата; знае къде да се спре и остане по-дълго. Той знае, че не е нужно да бърза, защото в критиката успехът винаги идва късно. Малцина са тези, които се радват на слава и известност в ранни младини. Критическият труд е тежък и непосилен за неукрепналия ум. Без старателно школуване сполуките няма да дойдат. За мнозина критици може да се каже, че дори не са се задържали на първото стъпало, а си въобразяват, че са в облаците.

Критиката не е само оценка, но е преди всичко оценъчна дейност, съдната способност на естетическия вкус, но и литературоведска култура, философски знания, способност за анализ и обобщение, висока езикова култура и владеене на словото. Най-пряката и бърза проява на тази способност върху книга, статия, студия, литературна творба или литературоведски текст е рецензията.

Рецензията е, така да се каже, синкретичен жанр. Той събира в себе си всички други критически жанрове и им дава възможност в една сравнително кратка по обем форма да се проявят в някаква степен, за да мотивират оценката и я защитят. При това аргументирано и убедително. Само така може да се каже всичко, без да се изрежда всичко и без да се прави пространен анализ. С малко думи и извеждайки един или два проблема може да се обхване цялата книга. Майсторството на критика е не в изобилието от думи и доказателства, а в това да схване кое е най-важно, на какво се крепи творбата, без какво тя е невъзможна. Критическият талант трябва да е съзвучен с писателския, за да го усети и разбере. И да е непримирим към писателската немощ и бездарие.

Пишейки рецензия, литературният критик проверява себе си като прояви и приложи в един сравнително кратък, ала непременно изчерпателен анализ – било тематичен, било анализ на идеите или проблемите, на персонажите и характерите, на изразните средства и жанровите особености на творбата, способността да си мисли, харесва и размишлява. Без такъв анализ хвалбите или отрицанията ще бъдат голословни и ще издават не просто творческа немощ, но и липса на критически морал. В подобни рецензии се вижда как критикът хвали, защото авторът му е приятел, а ругае, понеже изпитва неприязън към писателя. Но нима това е критика? И струпването на думи и пъченето, че си смел и остър, е рецензия? Днешните литературни издания са пълни с подобни имитации на творческа немощ и човешка глупост.

Критикът не разполага с обективни измерители на художественост и талант. Затова и съдната му способност се основава най-напред върху неговия личен художествен вкус. Вкусът обаче не е достатъчен аргумент в критическата оценка, защото критикът оценява литературни факти, в които се съдържат явления, тенденции, закономерности или несполуки, рутинни находки, банални описания и изводи, безпомощни характеристики и сантиментални излияния, присъщи на литературата от един или друг определен период, нуждаещи се от анализ и тълкуване. Те трябва да се установят и се преценят дали са функионални, или са натрупани поради творческа немощ. Посредственият критик не може да се справи с тази задача; той дори не се досеща за нейното съществуване, камо ли че му е поверена да я разреши. Защото освен че е посредствен поради негодността на неговия художествен вкус, той е и неподготвен литературно и литературоведски, не познава историята на литературата, тъй като не е я прочел и не я е изучил подробно и задълбочено. Не е вярно, че крииткът се занимава единствено със съвременната му литература. Той нея предимно изучава, анализира и изследва, но без да е общувал проникновено с образците на националната литература, без да ги е преживял съкровено и вдъхновено, но и литературоведски, аналитично и в контекста на целия национален литературен процес, критиката му ще си остане аматьорщина, суета и „убиване на времето“.

Слабата литературоведски подготовка, за която говоря и която много лесно се забелязва особено в рецензията, обезсилва вкуса и отнема енергията на естетическата оценка, дори авторът да ги притежава преизобилно. Затова не се радки случаите, когато критикът хвали с професионален замах и умения най-обикновени ерзац книги, а пренебрегва или принизява ярки творби, та дори и шедьоври.

Подобни рецензии „замърсяват“ литературната среда, изкривяват я и свидетелстват за характера на литературния живот и неговите нрави. Те са знак за сериозни проблеми както във филологическото образование, така и за упадък на литературния живот, критиката, а и на цялата литература. Такива знаци не бива да се отминават и пренебрегват. В тях е истината за самите нас, а ние трябва да сме отговорни за обществото, в което живеем, и за литературата, която създаваме.

Оценката не е въпрос единствено на естетически принципи и критерии. Тя често се основава на политическите и социалните възгледи и съображения на критика. Изкуството е социална дейност, която участва в обществено-политическия процес, влияе му – понякога повече, отколкото се предполага. Критикът има възможност да засили чрез своите анализи и оценки това влияние, да му придаде повече смисъл и значение. Това бива възможно, ако той познава този процес, подготвен е и като философ, социолог, политилог, за да преценява доколко литературната творба вярно свидетелства за времето и изразява идеите на обществото. Една книга или творба понякога е повече социален феномен, а не толкова естетически, но това не принизява нейният литературен смисъл и значение за литературата. Критикът е длъжен да знае кога това е възможно и да го установява, но и да го обяснява. В някои исторически моменти е крайно необходимо животът да навлезе в литературата, за да може и литературата да заеме своето място в живота. Но то трябва да се изпълни талантливо и отговорно и в литературата да се е изпълнила настина с живот, а не с някакво негово подобие, удобно за възприемане от посредствения писател и налагано на посредствения читател. Такава инвазия се забелязва обикновено при някакъв радикален преход от едно обществено състояние и в друго, когато се налага изкуствена норма и тя поразява, понеже е лесна за спазване. Тогава нейното прилагане се поощрява. И става задължителна в еднаква степен както за съзнанието на писателя, така и на читателя, та дори и на огромна част от обществото и четящата публика.

Творчеството на всеки писател е свят, в който отделните творби съжителстват, взаимно се допълват и обясняват, като предходната мотивира написването на следващата, а следващата се идентифицира чрез предходната. Не всички са на едно и също равнище: едни са по-добри, понякога има и провали. Рецензията на отделната книга не се пише, за да бъде поставена на някакво място в измислената йерархия. За съжаление, поради критическа немощ, авторът или бива хвален, че новата му книга е по-добра от предходаната или предходните, или е укоряван, че тя е неуспех или дори провал. А по-важно е тя да се впише в неговото творчество, след което да се посочи как се съотнася с актуалния литературен процес, по какъв начин и по какви конкретно параметри. Това изисква критикът да познава този процес издълбоко не само в неговата фактология, но и в проблематиката, идеите, идейно-художествените търсения и постижения, тенденциите в развитието му. Ако рецензията не е рекламен текст, тези атрибути присъстват непременно. Защото нейната цел е не да помогне или попречи на интереса на читателя (макар че и това е също нейна задача, доколкото се пише не за писателя и другите критици, а и за читателя!), а да осмисли факта като явление. Въздействието върху читателя не бива да бъде прекалено конкретно и еднопланово, а да формира у него литературна култура, вкус към литературата и способност да анализира, както и да го подтикне да познава литературния процес.

Не е излишно да напомня, макар да се подразбира от само себе си, че рецензията трябва да бъде написана така, че да може да се чете лесно. И да е увлекателна. Щом на критика му е вменено да бъде взискателен и да оспорва художествени стойности, талантът да пише и да бъде писател е задължителен. Без него няма право да се нарича критик.

Рецензията в историята на българската литературна критика има твърде високи образци, за да позволяваме днес този жанр да се профанира и отдава на изполица на повърхностни и неподготвени литератори, присвояващи си името критици. Майстори на рецензията са били автори като Христо Ботев, Иван Д. Шишманов, д-р Кръстьо Кръстев, Божан Ангелов, Боян Пенев, Владимир Василев, Иван Мешеков, Георги Бакалов, Георги Цанев, Иван Радославов, Александър Балабанов, Симеон Радев. В по-ново време: Кръстьо Куюмджиев, Любен Георгиев, Здравко Петров, Иван Пауновски, Здравко Недков, Христо Стефанов… Всички те са преминали от първото към следващите стъпала на критическото усъвършенстване, след като са усвоили умението да пишат рецензии и чрез рецензията да станат част от литературния процес.

Изучавайки техните постижения и опит, се помъчих да формулирам принципите, върху които се изгражда рецензията. За съжаление този опит днес е непознат и рецензията е превърната в незаслужаваща доверие рекламна дипляна или в сърдечно приветствие към познат и приятел, успял да издаде нова книга. Неудобно е да се четат такива „критики“. И сигурен съм, че никой не ги чете – може би единствен авторът, комуто са посветени. Причината е в упадъка на критиката и литературните нрави, на общественото съзнание и морала в литературния живот.

Дано по-скоро премине този кошмар и българската литературна критика се възроди, за да се възроди и рецензията.

 

 

One Response to “РЕЦЕНЗИЯТА”

  1. Иван каза:

    Хем рецензията е солта на критиката,хем маститите критици избягват да я пишат.Когато се говори за рецензия,може би тя да се свърже с нехудожествената литература—научни статии,студий,изследвания.А за произведенията,отнасящи се към Художествената литература би трябвало да има нещо като подсказка,въведение,които да открехнат мъничко вратата към съдържанието и автора му и така да заинтересоват бъдещия читател.Докато дълбоката,многостранна критика,аз бих го нарекъл анализ на дадено произведение,има място в литературоведството и е с по—вече научен привкус,доколкото то е наука,за разлика от обявените за фундаментални и точни такива.И нещо според мен нередно—възприето е да се нарича литература от западното литера,означаващо буква—но защо буква,когато важно е словото,и то Словото,когато се знае,че е началото на всичко.Би могло да бъде нещо като словеса,или писания…

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top