ЕМИЛИЯ КАМЕНОВА
Вариации на критическото мислене
Той е отсъстващият присъстващ. Винаги е бил обърнат към другите, съумявал е да запали искрите на вдъхновението, да провокира, да прехвърли мостове и да бъде много повече от една незаобиколима литературна позиция.
Владимир Янев е учителят, който приобщи безброй хора към литературата и към доброто. Той отвори хоризонти, вдъхна вяра, разчупи рамки и съумя да убеди и скептиците, че за всичко може да се пише с душа, талант, с ведрина и хумор, които градят съмишленици. Широтата на знанията му заливаше, но не удавяше. Той убеждаваше, че може още и още. Затова университетският преподавател остана приятел завинаги. Без да фамилиазира, топеше дистанции. С него можеше да се спори, да се отстояват истини, но неизменно да се защитава онова, което дава нова посока, а не закотвя към инерцията. За такива личности трябва да се пише и говори само в сегашно време.
Той изпреварващо заяви:
„Ще умра и какво? Няма да оставя дупка в пейзажа, я…
Затова повтарям възгласа на Юрий Олеша:
„Да живее светът без мен! Но се питам: „Как ще е възможен светът без другите около мен?“
Другите могат да съхранят безброй спомени за него, защото е откриваем навсякъде: могат да се обърнат към книгите му; могат да съберат записите от неговите интервюта; могат да направят масив от фотографии. Той е човекът-памет и паметта за него трябва да бъде съхранена.
Тази интелектуална виталност най-точно се свързва с думата „живея“. Първата книга на Владимир Янев „Живея и препрочитам“ днес може да се приеме като програмна за пътя му напред през годините. Споделяше, че добрата творческа форма за него е, когато изчита на ден по двеста страници и изписва две. Четенето и препрочитането изведоха теми, които по-късно се отляха в самостоятелни изследвания, моделиращи търсенията на учения. Едновременно с това в тази първа книга той сля позициите на литературния историк и критик с темата „Живея с Пловдив“ – литературата на града като панорама и профилите на онези творци, които за него бяха знакови. По-късно тази тема се разгърна в монолитното изследване „Литературният Пловдив от ХIХ век до наши дни“. То не може да се свърже с никакъв регионален патриотизъм. Така както „Възрожденският Пловдив“ на Николай Генчев е представителна книга за епохата, по същия начин „Литературният Пловдив“ разкрива тенденции, културни ускорения и едно от националните лица на литературата. Много имена преминават през вековния град или се разлетяват от него, като всяко за себе си се вписва в съответното време със сътвореното. Можеше да се предположи, че ще спре дотук. Обикновено фундаменталните трудове нямат продължение, но отново беше непредсказуем. След девет години се появи „Живея с Пловдив“, като донадстрои вече обхванатото. Владимир Янев достатъчно ясно заяви в предговора, че не търси признание, а следва призванието си. В Пловдив няма литературен музей, но с книгите си не само го създаде, но и направи няколко представителни експозиции. Селекцията е негова и застана зад избора си. Шеговито атакува канона с началото и края – започва с „Деяния“ и завършва с „Покаяния“ А между тях „заковава“ една много стройна композиция. Тя дава възможност да се проследи прехода от пловдивския ХХ-ти век към ХХI-и – от многото имена към конкретни открояващи се присъствия. Няма срез в миналото, а впечатляващ пейзаж на свят, който е дал много за основите на националната култура. След това като монолитен блок са портретите на поети, свързани с града – имена, които българската литература чете и препрочита. Още повече те са представени в развой, откроена е спецификата им, намерен е път към същността на натюрела им, постигнато е трудното единство между обобщената представа и микроскопския анализ, а при положение, че колоритът засенчва проявлението на таланта – и това се казва. Ако се продължи нататък – обособените в друг блок Маньо Стоянов, Асен Христофоров, Анжел Вагенщайн и Стефан Памуков вече представят поливалентното присъствие в литературата. Те са различните, но комуникативни лица, които постигат енциклопедичен поглед към света. Владимир Янев отстоява своите пристрастия, като не се обръща само към конкретни книги, а дава възможност да изпъкне контекста на цялостния портрет.
Не са му чужди предизвикателствата. С „Признати и непознати“ не се търси ефекта на изненадата и псевдооткривателството. От една страна, всичко е известно. От друга то така е притиснато от наносите на годините, че остава приглушено. Осветяването му дава възможност да се разкрият нови аспекти, а въпрос на желание е те да получат преоткриващи вписвания в портрета на вече установеното. Същото се отнася и за книгата за Христо Смирненски – двете ядра в нея за празника и маскарада. Владимир Янев полемизира, но и допълва с нови нюанси, за да изведе обобщената представа за всичко писано дотук.
Същевременно изследванията преминават през различните периоди на българската литература. Работата му върху българския литературен авангард потвърди посоката на неговия подход – ролята на историческия факт, културната ситуация, респектиращия спектър от трактовки. Не му вярвайте, когато пише, че наблюдението му има христоматиен характер, за да подпомогне преподаватели, студенти и ученици. Това е впечатляващ академичен труд, който – вярно – написан е достъпно, но изключително коректно по отношение на различните интерпретации и е защитена собствената гледна точка. Проследена е хронологията, пресичанията на съответните позиции, налагащите се констататации. Владимир Янев познава много добре литературната традиция и подчертава, че се живее в модерните времена, но очакванията са литературата да съхрани красотата и героиката на единния български дух. Може близките до кръга „Мисъл“ да възприемат Иван Вазов като безнадеждно остарял, но са за преклонението пред общонародното. Владимир Янев обобщава: „Авангардистите обаче не са склонни да историзират – те истеризират миналото и съвременното! Именно истерико-анархистичната хипертрофия на авангардисткото отношение към света не могат да приемат „еволюционистите“.
Закономерно последваха текстовете върху българската литература след Първата световна война, а после се появиха „Прозрения. Записки по българска литература“. Отново жанрово скромно беше уточнено, че са помагало за студентите-филолози от висшите училища. Всъщност това е една представителна „разгъвка“, която започва от Стоян Михайловски, преминава през преломни процеси и творци, за да стигне до съвременната българска литература. Оригинално е решението към някои от статиите да има своеобразни приложения, които уплътняват поставените проблеми – те са азбучник, експресивни бележки, фрагменти, документални ориентири – цитирани писма, литературен календар. Така написаното може да бъде видяно от друг ъгъл. Подходите не са повтарящи се и всяка статия/студия разкрива нов самостоятелен щрих към поетиката на разглежданите автори. При тази многоликост пулсира диалогизъм между Яворов, Гео Милев и Вапцаров, а историческата линия изведнъж събира Стоян Загорчинов, Антон Дончев и Вера Мутафчиева, самобитността и универсалността при Николай Хайтов и Йордан Радичков. Постигнато е обемно платно на личния избор, който дава възможност за интригуващи погледи към създаденото и неговото разполагане във времето.
По-особено е положението с фрагментите. Те се превръщат за Владимир Янев в начин да изкаже рефлексията от всичко натрупано. Ако беше една книга, тя щеше да бъде основополагаща за търсенията му. Но не е така. Той иска да изкаже всичко, а задъханият ритъм идва от желанието да се започне от детството и се стигне до зрелостта. Проблемът не е само негов. Композиционната рамка при „На границата на безграничното“ започва с цитат от „Книгата“ на Иван Бунин и завършва с нея. Владимир Янев тръгва на пътешествие със „своята“ литература и привлича с него, като предизвикателствата са кое е вече също съкровено прочетено или обратно, останало е в периферията на вниманието. Не мислете, че се потъва в литературни еквилибристики. Вметките са неочаквани. Ето едно от откровенията:
„След като нашите политибрикчии подкрепиха „хуманните бомбардировки“ на Сърбия, в разговор с Николай Хайтов припомних епизода от пиесата „Дракон“ на Евгений Шварц. Най-сетне драконът е победен. Питат близките му поддръжници защо са му служили. „Ние не сме виновни, отвръщат те – такива бяха тогава времената!“ Следва репликата: „ Добре, били са. Ами вие защо бяхте отличници?!“
- Аман от отличници! – тъжно резюмира писателят.
В „Между 12 и 12“ мотивът за безпределността се разгръща още повече. Той дава жанрова характеристика „фрагментарни разказвания“, но всъщност постепенно се очертават сюжетните линии. И пътуването започва. Преминава се през исторически периоди, географски ширини и дължини, смесват се литературни направления, но въпреки многопосочието остава усещането за подреден свят, в който отминали събития и погледи към настоящето са в съзвучие. Това е вече талантът на четящия и интерпретиращ литературовед да впише детайла в мащаба на постоянно изменящата се панорама. Тук се появява и характерното за Владимир Янев съпреживяване. Всъщност без него писането му би загубило толкова физиономичния си изказ:
„Когато чул, че през 1916 мобилизирали Блок, Николай Гумильов възкликнал:
- Как? И него ли са взели? Това е все едно да пържиш славеи.
Поемата на Блок е пържен славей. За сеир на тълпата…
Във „Възкресени мигове“ – есеистична проза – фрагментарността не се отказва да присъства, но се открояват по-различни концептуални кръгове – детството, но повече за близките; действително за мигове, но разгръщащи се в перспективата на едно духовно летоброене. Тук има цели критически портрети и текстове, които не са загубили бързата оперативна рефлексия.
Ето защо за Владимир Янев може да се каже, че е голям разказвач на литературата. Но той пише и за друг голям разказвач, който приживе и след житейския си край буди полемики. Това е книгата „Живият разказвач Николай Хайтов“. За нея е избран нетрадиционен подход – излъгано е очакването за познатия тип монография, а се тръгва от личната среща, която е отзвук на друга среща – разговора на Николай Хайтов с академичната общност на Пловдивския университет по повод негови оценки във „Вълшебното огледало“ за известни преподаватели. Това е и погледът за развитието на позицията на Николай Хайтов, който не държи веднъж реченото да се възприема като непоклатимо, а търси преди всичко градивното. След това Владимир Янев преминава към динамичен прочит на „Диви разкази“ и не заобикаля дискусията за самите тях. Обхваща я цялостно, не скрива възраженията си и точно отбелязва „приближаванията“ и „оттласкванията“ към и от тази книга, която винаги дава основания за проблематизиране. Владимир Янев много ясно извежда силата на творческото присъствие на писателя: „Разбира се, Хайтов не е от тези автори, които – според израза на Станислав Лец – всички познават и никой не чете.“
Изцяло обърнат към света, впечатляващ като лектор и събеседник, Владимир Янев има и условно „музикалната“ книга – „Цигулката на Енгр. Строшени огледала“. В нея са литературните и гражданските пристрастия, фундаменталните знания, за да се постигне колаж от фрагменти, който е цялостен портрет на вглеждащия се в променливата картина и непрекъснато осмислящ толкова несигурните отношения между фикцията и факта. „Втора цигулка. Строшени херми“ е своеобразно продължение на „Цигулката на Енгр“. Владимир Янев я определя като фрагментарни новели, свързани със своя вътрешна логика. Размишляващият, цитиращият, даващ шанс на внезапни хрумвания и внимателно оглеждащ фразата, преминаващ през различни литературни и исторически полета автор атакува опорни точки, а после пак се връща към устоите. Тогава си позволява да изпише: „Пиша = жив съм!“ Не му е достатъчно и допълва: „Смятам тези книги за най-моите.“
С тази неудържимост той изглежда не можеше да не напише и „Живи души“ – неговата енциклопедична поема от първо лице за множествени числа. Сардоничен е каталогът на мерзостта. На всичкото отгоре е предразполагащо откровен. Изповядващият се изрежда всичко онова, което го прави „гнусар“, както ми е написал Владимир Янев в автографа към книгата. Само че опашката е отрязана и героят му може да продължи. Деформацията е вездесъща, а „мъртвите души“, ако репликираме Гогол, вече така са се размножили, че е обхваната цялата азбука.
Тази лекота на преминаване от жанр в жанр и от тема в тема е безусловно свойствена за Владимир Янев. Затова и като естествено се приема, че написва двутомна история на световната литература за деца и юноши, представя анекдоти и истории за Древна Гърция, от приказките за вълшебства успява да разсмее с футболните вълнения около „Локомотив“ – Пловдив.
Ненаписаното ще допише в небесната библиотека, но тук направи за хората големи неща – проповядваше литература и създаваше личности.
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“