Людмил ПОПОВ
Човекът ли затваря стиховете в себе си, или стиховете затварят човека в редовете си? Животът на поета търси този отговор и така всестранно и дълбоко го търси, че светът остава увиснал на тези два въпроса – големи и мъдри. А може и да са диви и прости, защото стиховете са като диваци: крият свои тайни, така че поетът се учудва, когато ги види на белия лист. А може и да ги срещне в себе си, и дълго време да ги крие в този резерват, където не допуска Грозньо и Мръсньо – деца на делничния човек. Те спят в него, понякога се събуждат и, ако са много решителни, го принуждават да ги напише. Пише поетът, пише и, ако отговарят на въпросите му за неизвестното и явното, той продумва: „Ето, стигнах до знание и хубост – дай да пусна хората да ги видят”. И отключва портите на този запазен свят, и ги пише ръката му на писмо до любознателните за красота, че и другите – тези, които искат само да взимат и нищо да не дават. И тогава.. тогава идва важен отговор: Никой не ги разбира или малцина пускат поета в сърцата си. Малцина! И тогава стиховете прибират поета обратно в себе си – радвай ни се отвътре. Ти си в нас. И тогава стиховете се превръщат в резерват за човеци и за поета. Той се затваря в тях, а те му отварят вратите за красотата и мъдростта на света, каквато същина е поезията.
И така, поетът пуска от себе си, от своя резерват в книга съкровени тайни и възгледи за Всичкото, и ги превръща в ново, и доста различно знание и тайнство – негово и вече наше, ако го приемем и му се зарадваме.
И книгата наистина е резерват на неговите различни, стряскащи и невиждани от нас гледки за живото и пулсиращото трептене на хората и хорицата – малки и незначителни, но изграждащи по смисъла на природното съществувание свят за чувстване, изживяване и разглеждане, всеки по своя смисъл, по своя живот и своята поезия.