Винаги съм приемал Словото като любов и предизвикателство. Любов, която те кара да Му се отдадеш и да забравиш кой си пред величието и красотата Му и предизвикателството да пробвам перото в различните жанрове (с изключение на поезията, която е недостъпна територия за мен – за нея е нужна дарбата на Божието благословение). Да посегна обаче към драматургичния анализ ме провокира монопиесата на Виолета Станиславова „Любовите на Ван Гог“, построена върху писмата на художника до брат му Тео. Този факт предопределя искреността на написаното, автентичността на разказаното и в крайна сметка вълнението от пиесата. Защото нещата идват „отвътре“, от душата на художника, а не са авторска интерпретация, която в някаква степен поставя автора пред героя или по-точно – героят става изразител на мислите на автора. В случая нещата са „едно към едно“ – написал ги е Ван Гог, Виолета Станиславова ги е подбрала, систематизирала и композирала в монолитна монологична драматургична форма.
Началото е „остро влизане“ в темата с въпросите, които художникът поставя: „Може би съдбата ме е довела в този загубен край, където сляпо и сакато ме смята за побъран. Не съм ли съмотен, защото съм художник. Не е ли животът на художника това, което е художникът?“ И изповедта-предсказание за собствената си съдба: „Хората ще познават работите ми, ще пишат за мен… когато умра…“ Разтърсващо звучат словата на Ван Гог и сега, повече от сто години след смъртта му. Какво са те: Вяра в себе си? Вяра в сътвореното, в красотата? Или прозрението на твореца, който може да надникне в бъдещето, невидимо за простосмъртните? Тези въпроси ни следват през цялото време, докато сме в досег с текста. И въпросите, зададени от Ван Гог към себе си (а може би – към Съдбата или Всевишия) са основата, върху която е изградена пиесата.
Противопоставянето на художника на простосмъртните е разбира се метафорично – с безсмъртие са белязани творбите на великите и има достатъчно доказателства, че мнозина от тях го усещат интуитивно. Което не отменя естествения страх от смъртта и предхождащите я страдания. Това по неповторим начин звучи в пиесата на Виолета Станиславова: Ван Гог описва страха от болестта, възможността тя да се влоши и да умре, което бих определил като „бунт“ на интелекта срещу природата, пред чиято красота художникът се прекланя и пред която се чувства безсилен. Защото е невъзможно да разкъса оковите на плътта, да превъзмогне невъзвратимото и вечно да подхранва надеждата – всичко онова, което бавно и неотстъпно го отвежда до мисълта за самоубийство. Следва момент на проясняване и осъзнаване корените на страха – от най-ниската точка на отчаянието художникът се въздига до върха, за да съзре надеждата на хоризонта. И отново да потъне след няколко страници… Тези вълнови интерференции на чувствата ще го съпровождат до края. Логично е при подобни резки амплитуди да търсиш опора в спасителните острови на паметта. Най-прекрасният от тях – любовта, отвежда гения в спомените за първата му любов – Урсула. Несподелената близост е превърнала първия „спасителен остров“ Урсула в първата душевна травма и не е изключено именно тя да е в началото на веригата от събития, предизвикали желанието за самоубийство. Но със сигурност тя е причина за прозрението: „Успокоявах се с мисълта, че който носи в себе си болката, той притежава голямо съкровище и винаги ще чува ясно гласа на съвестта. А който слуша този вътрешен глас, най-добрия дар Божи и го следва, ще намери накрая в него приятел и никога вече няма да бъде сам…“
След лиричната и емоционална първа част, посветена на Урсула, следващата е посветена на втората любов на художника – братовчедката му Кай. Вътрешната динамика на усещанията засилва и темпоритъма, материята на текста се насища драматургично с виденията на Ван Гог – гарвани и сенки, които разкъсват душата с демоничните си въпроси за смисъла на живота, на изкуството, на цената да му се посветиш… Но и вторият спасителен остров се превръща в прокоба за художника – братовчедката Кай отвръща на любовта на Винсент, но с любовта на сестра към по-малък брат. Три фигуративни жалона са закодирани през няколко кратки интервала в пиесата – като показател за крайностите, в които изпада героя: „Любовта е нещо положително и могъщо. Нещо тъй действително, че да задушиш това чувство, е също така невъзможно, както да посегнеш на собствения си живот.“ И след това: „Мила Кай, не ме убивай…“ И после: „Уморих се да съм жив… Уморих се от себе си. Сбогом, Винсент!“
Третият и последен „остров“ е проститутката Сиен, станала модел на Ван Гог. Най-сетне тридесетгодишният художник среща така желаната взаимност: „Тя се привърза към мен като питомен гълъб – казва той, – … ние бяхме двама несретници, които си правят компания и дружно носят товара на живота. Тъкмо това превръщаше нещастието в щастие, а непоносимото правеше поносимо.“
Ала и това се оказва недостатъчно – въпреки взаимността на чувствата, притисната от мизерията и грижата по двете си деца, „питомният гълъб“ Сиен отлита и оставя художника сам с идеята за бъдещите си, все още ненарисувани шедьоври. И пак загатване за предстоящия преждевременен фатален край: „Нямах време за губене! Твърде възможно бе да не ми остават още много години живот.“
Пластичността и наситеността на текста поставят в положителна светлина въпроса за връзката „автор-герой“. Оттам – и убеждението, че съпреживените вълнения и общото с тях – надеждата, радостта и сълзата, проронена за твореца, е причина вдъхновението на Станиславова да претвори героя (в случая – да го възроди) автентично и убедително. Това е определено оригинален подход и от драматургична страна, и по отношение на сложната монодиалогична форма. Тази духовна връзка и съпреживяването са водили Виолета Станиславова при подбора и композицията на текстовете. Не се наемам да гадая конкретните подбуди – те са най-интимната и скрита част от душевността на всеки един творец. Но е истина, че страданието и болката са неминуемата цена, която творецът задължително плаща при създаването на стойностни творби. И не е парадоксално, че именно те са и наградата за сътвореното в миговете на екзалтация и проникновение. Нека не търсим живителните им корени – те са неприкосновената светая светих на автора, – а да се опитаме да възстановим в сърцата си атмосферата и усещанията, които Виолета Станиславова е поверила на перото си, докато е „разговаряла“ с Винсент Ван Гог чрез писмата до брат му Тео. Мисля, че в създадената с толкова съпричастие и страст творба могат да се спестят някои декларативни интонации, да се прескочат точни детайли и подробности и така текстът би зазвучал още по-иносказателно, по-интригуващо, и драматургично издържано. Разбира се, такава творческа корекция обикновено се прави при реализация на пиесата в процеса на работа върху режисьорската книга и сценичното изграждане. Важното е, че материалът е наличен, че е „изстрадан“ от художника и автора на пиесата, който многократно е трябвало да препрочете и преобърне томовете с писмата до Тео, за да отдели най-стойностното, най-вълнуващото, най-съкровенното. Сега, когато театрите изпитват остра нужда от български пиеси и на практика създаването на пиеси в България е сведено до минимум, „Любовите на Ван Гог“ от Виолета Станиславова е налична възможност тази необходимост да бъде попълнена. Една талантлива, интересна и вълнуваща пиеса очаква своето сценично превъплъщение.
Златимир Коларов