search
top

РАСУЛ ГАМЗАТОВ

 Светлозар КАЗАНДЖИЕВ

 

 

За първи път видях Авар (приятелско обръщение към Гамзатов заради аварския му произход) в Смолян в края на 70-те години на ХХ век. Беше с композитора Ян Френкел в атриума на Областната управа, тогава Окръжен комитет на БКП. Гамзатов рецитираше стихове, а Френкел свиреше на роял и пееше с поразителна глъбина и вълнение „Журавли” – своята песен по знаменитото стихотворение на Гамзатов „Жерави”. Баладата, превърнала се във всенароден реквием за падналите във Великата отечествена война (1941-1945), проникваше дълбоко в мен. Тя караше роялът да плаче като майка на чакан, ала не пристигнал войник, а сълзите й сякаш се стичаха по колоните и потъваха в шадраванчето в края на мозаечния под. Освен музикално-поетичният спектакъл, силно ме впечатлиха буйните мустаци на двуметровия Ян и снежнобялата коса на Расул. Украинецът и аварецът бяха страхотен тандем.

Преди срещата с него на този концерт, аз вече бях прочел много от стиховете му, както и есеистично-поетичната книга „Моят Дагестан”. В нея бяха притаени изповедите на Авар към майката и родината, преклонението му пред мъжествеността на бащите, опазили езика, вярата, историята и гордостта на малкото му голямо отечество. Книгата разкриваше мислите на поета за литературата, езика и изразните средства. За мисията на писателя, която по своята същност, е велика и неделима от мисията на народа. За творческия му свят, съединен със света на духовната и материалната култура на Дагестан.

Расул Гамзатов е почетен гражданин на Смолян от 1971 г. и е гостувал многократно в Родопите. Посрещачите още разказват легенди за неговата душа, волна като скален орел, за синовната му любов към отечеството, малко колкото лястовиче гнездо, но изпълнено с големи мечти. В едно свое четиристишие той въздъхва:

Алтернативи, все алтернативи.

Безкраен избор ни е участта.

Но Дагестан алтернатива няма:

Той ми е люлка, майка и баща.

Цикалът стихове „Българска роза”, той написа в с. Широка лъка, а и по-голямата част от поезията му, посветена на България, е изпята в Родопите.

***

Расул Гамзатов е роден на 8 септември 1923 г. в с. Цада, Хунзаски район, в семейството на народния поет на Дагестан – Гамзат Цадаса. Природно надареният певец, чиито стихове се изливат сякаш от „Рога на изобилието”, носител на най-високата държавна награда по онова време в СССР, е негов литературен наставник. Той му разказва първите приказки и легенди, пее му първите песни. Бъдещият поет е горд със стиховете и славата на своя баща. Често ги рецитира и открито му подражава. До 13-годишна възраст Расул подписва своите стихотворния с името на баща си, но скоро разбира, че е далеч по-примамливо сам да излъчва светлина, отколкото да я отразява.

Първото си стихотворение публикува във вестник „Планински болшевик”, когато е на девет години, а първата му стихосбирка „Гореща любов, силна ненавист” излиза, преди да е навършил двадесет (1943). Същата година го приемат за член на Съюза на съветските писатели. След като завършва Аварския педагогически институт в Махачкала, става учител за известно време, после работи като помощник-режисьор в Дагестанския държавен театър, като журналист в републиканския вестник и редактор в местното радио.

На двадесет и две години постъпва в Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Като „атестат” за писателската си годност, носи две стихосбирки и десетки публицистични материали, печатани в републиканските вестници. Ала на първата диктовка по руски език Гамзатов се компрометира – допуска седемдесет грешки. В негова защита застава писателят Фьодор Гладков, ректор на Института, видял зад езиковата „мъгла” образа на съвършенна поезия. От 1945 до 1950 г. Авар учи в Москва. След завършване на Литературния институт (1951), е избран за председател на Съюза на писателите на Дагестан и остава като такъв до смъртта си през 2003 г.

„Още през първата студентска година, у мен избуя мисъл, че съм голям поет. През втората започнах да се съмнявам, а през третата ми стана ясно, че съм никакъв поет – ще каже по-късно Гамзатов. Поети бяха Пушкин, Лермонтов, Маяковски, Блок, Бунин, Есенин, Некрасов…“ На поетическо майсторство се учи от словото на Махмуд, Чанки, Етим Емин, Ири Казак, Гамзат Цадаса, и разбира се от руската и съветска литературна класика.

Расул Гамзатов не е писал стихове на руски. Той е убеден, че може да пее само на родния си аварски език. „Имах чудесни преводачи, те преведеха лошите ми стихове по такъв начин, че веднага станаха добри. Ако нямах тези талантливи приятели, сега никой нямаше да знае, че съм поет”. В едно свое интервю Владимир Солухин предупреждава: поетът трябва да превежда само тогава, когато прочете едно стихотворение и започне да съжалява, че той не го е написал. Творчеството на този дагестански литературен „джигит” е своеобразен учебник за поезия…

Стиховете и поемите на Расул Гамзатов са превеждани на руски език от Иля Селвински, Сергей Городецки, Семен Липкин, Юлия Нейман, Роберт Рождественски, Андрей Вознесенски, Юна Мориц, Марина Ахмедова… Много от тях са превърнати в песни. С поета са работили композиторите: Раймонд Паулс, Ян Френкел, Дмитрий Кабалевски, Александра Пахмутова, Юрий Антонов; изпълнителите: Анна Герман, Галина Вишневска, Муслим Магомаев, Йосиф Кобзон, Валери Леонтиев, Сергей Захаров, София Ротару, Рашид Бейбутов, Вахтанг Кикабидзе, Дмитрий Гнатюк, Муи Гасанова, Магомедтамир Синдиков, Шагав Абдурахманов, Марк Бернес

Авар казва: „Ако музиката е река, поезията е път по нея”. Музикалната компания „Мелодия” издава няколко албума с песни по негови стихове и ги разпространява в милиони тираж. Признателността си към своите велики учители и безсмъртните им слова, Гамзатов изразява с преводите им на аварски език. Сред тях са поемите на Пушкин „Полтава”, „Медния конник”, „Братя разбойници” и „Цигани”, стихотворенията на Лермонтов, Бунин, Маяковски, Блок, Есенин…

***

Творчеството на Расул Гамзатов е книга на мъдростта и смелостта, на любовта и болката, на молитвата и проклятието, на истината и вярата, на благородството и добротата, книга на мига и вечността. Като поет-хуманист, Авар пише поезия изпълнена с любов към живота и хората, към родните планини, към малките и големи народи. Според него поезия без родина е като птица без гнездо. Той разшири палитрата на дагенстанската литература, даде й самочувствие и заедно извървяха огромен път напред, за да заемат достойно място в световната култура.

През 1947 година излиза първата му стихосбирка на руски език. Следват десетки други – поезия, проза, публицистика, между които: „Нашите планини” (1947), „Земята е моя” (1948), „Година на раждане”, „Родина” (1950), „Слово за по-големия брат” (1952), „Пролет над Дагестан” (1955), „Сърцето ми е в планините” (1959), „Планинка” (1958), „Високи звезди” (1962), „3арема” (1963), „Писма” (1963), „И звезда със звездите си говори” (1964), „Мулатка” (1966), „Третият час”, „Спасете приятелите”, „Жерави”, „Граница”, „Книга за любовта”, „Край огнището”, „Последната цена”, „Легенда”, „Броеница от години”, „Островът на жените”, „Колелото на живота”, „За бурните дни на Кавказ”, „Полудневна топлина”, „Персийски стихове”, „Мистика”, „Моят Дагестан” (1968), „Двата шала”, „Съди ме по кодекса на любовта”, „Сонети”, „Спасете майката”…

Всяка от неговите творби си има история. Стихотворението „Жерави”, впоследствие станало реквием за всички загинали във войните, не прави изключение. При едно посещение в Япония, в Парка на скръбта, пред паметника на девойката с белите жерави, Авар научава историята за Садаки Сасако, заболяла от левкемия десет години след ядрената бомбардировка над Хирушима. Според японска легенда, ако изрежеш 1000 книжни жерава (оригами), може да оздравееш и от най-страшната болест. По цял ден Сасако режела бели жерави в болничната стая и се борила със смъртта, чиито черни коне препускали срещу нея. Момичето успяло да сътвори само 623 оригами. Деца от целия свят сгъвали бели жеравчета, запечатвали ги в пликове и ги изпращали в Хирушима за Садаки Сасако и се молели на Господ да я спаси. Но, още ненавършило тринадесет години, детето „отлетяло” заедно с книжните жерави.

Потресен от тази история, Расул Гамзатов се свлякал в подножието на паметника и заридал. Точно в този момент получил телеграма от родния Дагестан, в която пишело, че майка му е починала. Авар отлита за Москва, а от там за аула Цада, за да я погребе. Мислейки в самолета за нея и покойния си баща, спомняйки си за двамата по-големи братя, загинали в Отечествената война и за момичето с белите жерави, той съчинява „Журавли”, най-тъжното стихотворение в своето творчество. Ето го, преведено на български език от поета Найден Вълчев.

 

ЖЕРАВИ

Понякога на мене ми се струва,

че падналите и подир смъртта

не спят в земята, а над нас пътуват,

превърнали се в жеравни ята.

Летят и ние чуваме отдолу

как екне горе жеравният плач,

мълчим под тях като че ли се молим,

загледани във залезния здрач.

Видях и днес високо в далнината

как чезне тъжен техния безброй:

летяха те един след друг, тъй както

летели бяха в ротния си строй.

Отиват си и сякаш че по име

повикват някого с протяжен вик

и някакво далечно сходство има

викът им със аварския език.

Летят над нас през глухи ветровеи,

приятели от стар, угаснал ден

и виждам в жеравния клин да зее

едно местенце. Може би за мен.

Ще дойде ден – със жеравното ято

и аз ще полетя към своя юг,

отправил птичи глас от небесата

към всички вас, останалите тук.

 

Публикувано най-напред в списание „Нов свят”, стихотворението прави силно впечатление на читателската аудитория. Певецът Марк Бернес бил „нокаутиран” от дълбочината на скръбта и чувствата, изляти в него. Заедно с преводача на Гамзатов – Наум Гребнев, заменят някои аварски думи с руски и с готовия текст Бернес отива при Ян Френкел с молба да го музицира. Така се ражда песента, станала известна в целия свят. А композиторът и поетът се сприятеляват за цял живот. Плод на това приятелство беше и тогавашното им идване в Смолян, и онзи незабравим концерт-рецитал в атриума на Областната управа.

Когато четем стихове от Гамзатов, разбираме, колко дълбоко е познавал нюансите на тъгата, обичта, мъката, любовта, скръбта, радостта, щастието. И въпреки, че думите в тях са наситени с дълбок смисъл и не рядко „объркват” ритъма на сърцето, те се леят като чист планински поток. Заради това майсторство Расул Гамзатов е бил и винаги ще бъде разбираем за читателя. През своя дълъг житейски и поетичен път, той се сдобива със звънката лира на голямата поезия. Унаследява чрез нея поетичната традиция на своя народ, на останалите народи в Кавказ. Авар е обявен за “Най-добрия поет на XX век”. Творчеството ме у един безкраен празник, един Космос, превърнал се отдавна в христоматия на мъдростта и изкуството.

Изключително сърдечен като човек, природно интелигентен, талантлив, с поразително чувство за хумор, какъвто не всеки може да има, Гамзатов ще бъде запомнен като ярък и самобитен талант. Въпреки че представляваше един малък народ, той обагати световната поезия и разшири нейните хоризонти. Остана в паметта на ХХ век не само като дагестански, съветски и руски поет, а като творец от световен мащаб, като посланик на добротата и любовта между хората.

***

Първата любов на Авар се оказва трагична. Приятелката му, в която е влюбен, била художник, но за съжаление рано напуска живота. Оставя след себе си няколко картини и разбитото сърце на поета. От своя страна Дагестанският Ромео я възпява в поема. С тази смърт животът не свършва. В съседската къща в родния му аул, се ражда девойката Патимат. Често родителите й молели осемгодишния Расул да я наглежда, докато те вършеели на хармана или работели нещо друго в градината. Фактически, той я намира още докато е в люлката. Когато пораства, той бил очарован от хубостта й и отива да иска ръката й.

Авар нарича себе си „доктор на патиматическите науки”. През 1956-а се ражда първата щерка Зарема, след три години втората – Патимат, а през 1965 г. – третата, Салихат. Мечтата му да има син и да го кръсти Мурад, на името на ЛевТолстоевия герой „Хаджи Мурад” или на легендарния герой на Дагестан – Шамил, не се сбъдва. Остават му трите дъщери, трите негови гордости и четирите внучки от тях. През 1965 г. умира майката на Расул – Хандулай Гайдарбекгаджиевна, неговата най-голяма опора и най-свидна надежда.

С Патимат са заедно през целия си живот. Неи той посвещава всички стихове за любовта. Тя е известен изкуствовед и целия й професионален път минава в един от дагестанските музеи на изобразителното изкуство, който днес носи нейното име. Патимат умира през 2000-та, три години преди него. Усетил финала на семейната приказка, Гамзатов пише:

 

***

Към края сме. Спокойно погледни –

живяхме дълго с теб и без обида

мечтая да се свършват мойте дни

и първи аз оттук да си отида.

Ти моя час последен осени

със прошка, че тъй дълго ти додявах,

че малко бяха мойте добрини

и че какво в наследство ти оставям?

Макар да казват, че съм бил богат,

в действителност не е така обаче.

Ще ти оставя щерките. И склад

награди. Но за теб какво те значат?

И стиховете. С оня атестат,

че са не мои, а на преводача.

Превод: Найден Вълчев

Добил славата на майтапчия, със силно развито чувство за хумор, Расул Гамзатов обича да се шегува с всеки и с всичко. Усмивката не слиза от устата му. Тя е подкупваща, топла, всеопрощаваща. „Знаете ли, ако се продаваха камъните на нашите планини, всички кавказци щяхме да сме милионери! Веднъж излетя самолет над родния ми аул Цада – невиждано и нечувано нещо до тогава за нас децата, полудяхме от радост. Желязната птица се вряза така ярко в съзнанието ми, че макар и 10-годишен написах две стихотворения на един дъх.”

Според Авар, истинското изкуство без страдание е невъзможно, само с радост и сит стомах изкуство не се прави. Дори когато се пише за щастие, казва той, преди това то трябва да бъде изстрадано, защото само онзи, който е преживял страдание, може да оцени радостта. Само изстрадалата душа, може да докосне сърцето на другия.

Обичан от народите на Съюза на съветските социалистически републики (СССР), и от властта на съветите, Расул Гамзатов се радва на широка популярност. Томовете му с поезия се издават в милиони копия. Огромни групи от хора окупират творческите му срещи, а Леонид Брежнев, тогава генерален секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз, плаче на песните по негови стихове. Славата съпровожда Авар по всички краища на света. Животът му звучи като вълнуващо стихотворение.

Неговата поезия е колкото лека за четене и възприемане, толкова е и сериозна, защото крие в себе си цялата житейска мъдрост, опитът, традициите, културата на предците му и на народите на Дагестан. Когато я четем или рецитираме, изпитваме чувство, че говорим с неговия народ.

***

В началото на 90-те години на миналия век дойде отново в Смолян с една от своите внучки, аз вече бях някакъв в системата на културата, имах самочувствие и смелост да му задам няколко въпроса след срещата в една от залите на РДТ „Николай Хайтов”. Той се усмихна гальовно, погледна ме изпитателно и предложи да започваме.

Уважаеми Расул Гамзатович, разкажете още за себе си, за онова, което не знаем – ново и скъпо за Вас. Вие сте народен поет, гражданин на света, човек изтъкан от мъдрост.

Виждате ли (усмихва се), когато ме хвалят, аз съм способен да разбирам и китайски, не само български. Научих, че у вас са премахнали званията, присъждани на хората на духа. Прекрасно, но с какво ще ги заменим! И у нас отиват натам. Не мога да си представя антинароден поет, художник, музикант, артист… Във времето от последното ми идване в Смолян, написах няколко книги – поезия за любовта, за времето в което живеем, за приятелството между хората. Напоследък все по-малко ми се отдава да рецитирам стихове, повече говоря като политик и държавник, а това за един поет не е добре. Много чета. Днес писателите в Русия са най-добрите читатели. Текат сложни обществени процеси у нас, пък и по целия свят, и те искат всичко да знаят. Словото е оръжие. Какво друго да Ви кажа? Пропътувах доста страни. Особено съм впечатлен от Непал. Там има нещо необикновено, тайнствено – будизма, краля, мамещите върхове на Хималаите… Продължавам да обичам жените, влюбвам се. Това съвсем не е малко.

Влюбвате се на тази възраст?! – прекъснах го изумен. Неотдавна Авар беше навършил седемдесет.

-Защо не? Духът ми е млад. Ако зависеше от мен, бих създал огромна държава на любовта и бих именувал всички градове с имена на жени. С имената на нашите майки, дъщери, любими… Не ми вярвате?! Тогава попитайте Вашия Господ или моя Аллах и ще чуете същото. Няма нищо по-хубаво от това, хората да се обичат. Жал ми е за младите поети, не умеят да пишат за любовта. Някога, когато жената беше закрита под дълга и тежка руба, се родиха най-великите стихове за любовта. Днес жената е почти гола, а стиховете на младите поети изглеждат написани с наметало на очите. Спомнете си Пушкин, Лермонтов, Блок, Есенин. Всички знаем кой в коя жена е бил влюбен. Днес някой да знае поне един изтъкнат поет в кого е влюбен? Горките, те са влюбени в толкова много жени.

А Вие?

-В най-хубавата, разбира се! Тук е една от моите внучки (навежда се към мен), нека не развращаваме младежта. Аварски няма да разберете, затова ще Ви разкажа историята на руски: „Красива девойко, ако хиляда мъже те обичат, то знай, че сред тях съм и аз. Ако сто мъже те обичат, обезателно между лудите от любов е и Гамзатов. Ако десет мъже те обичат, то седмият или осмият е Расул. Ако само един те обича, няма съмнение, това ще съм аз. Ако никой вече не те обича, наведи глава и виж, минаваш край гроба Гамзатов…”

Сигурен съм, че всяко пътуване разкрива пред Вас неподозирани хора, приятели, чувства, красоти… Доколкото знам, пътешествията са Вашата страст?

-В това е смисълът да се пътува. Човек научава много, вижда как живеят останалите народи, разбира тяхната култура, традиции, бит… Става по-мъдър. В Индия смятат, че най-напред на света са дошли змиите, след това хората и останалото. В Дагестан пък твърдят, че най-напред на света се явили орлите – после останалото. Аз мисля – най-напред са дошли хората. Само че едни се превърнали в змии, други – в орли.

Расул Гамзатович, Вие разказвате за велики страни и народи, но все в устата Ви е малкият Дагестан. Какво е за Вас бащиното огнище, татковината?

-Каквото е майката за детето. Любовта към родината не зависи от нейната големина, нито от броя на хората, които живеят в нея. Както малките деца сънуват големи сънища, така и малките народи имат големи мечти. Когато в Дагестан се роди момче, под възглавницата му слагат кинжал. На кинжала пише: „Баща ти имаше ръка, в която не трепвах, ще бъде ли и твоята ръка като неговата? Това е най-краткото изречение от историята на Кавказ. Роден там, в ръката ми е кинжалът на словото.

Как влияет писателите-двуезичници (които пишат на своя роден и на руски език) върху обогатяването на многонационалната руска и съветска литература?

-Ролята на писателя, какъвто и да е той, ако е честен, винаги е огромна. Пред мен не стои проблем от езиков характер. Пиша на аварски, след това по-талантливи хора ги превеждат на руски, белоруски, английски или хинди… Чингиз Айтматов пише еднакво вълнуващо и на киргизки, и на руски език. Той е прекрасен човек и много, много талантлив писател – европейско, бих казал световно явление. Дай Боже такива двуезичници на всеки народ. Проблемът е как пишеш, а не на какъв език. Глупостта, написана и на най-звучния език, си остава глупост. Крилатото слово не може да бъде спряно от нищо. То принадлежи на човечеството.

В книгата „Моят Дагестан” разказвате драматичната история на народите, живеещи там. Из страниците й непрекъснато шета образът на Абуталиб – Ваш приятел, учител, мъдрец, най-обикновен планинец, поет… Каква е неговата роля в изповедта?

-Аз уважавам историята. Нещо повече, аз се гордея с историята на моя народ, макар не всякога предизвиква чувство за гордост. Отказва ли се една майка от децата си, само защото се счепкали помежду си! В книгата ми има една мъдрост, която гласи: „Ако стреляш по миналото с пистолет, бъдещето ще стреля по тебе с топ”. Днес мнозина с лека ръка прекрояват историята. Казват: онези години са неугодни, ще ги забравим, другите са добри – с тях ще се представим пред света. Подобни мисли не са продуктивни. Звучат глупаво. Но ако се превърнат в политика, става страшно. Пази Боже! Как ще скриете част от живота си, когато сте живели в общество, сред хора, в семейство?… Ето защо викам Абуталиб – да се надсмее на човешката глупост.

Вие сте почетен гражданин на Смолян. Зная, че обичате България. Как Ви посрещат хората тук?

-Като близък приятел. Хората са достатъчно интелигентни, за да ме удостоят с необходимото за подобни случаи внимание. Тук имам много приятели и те няма да ме оставят в скука. После, аз съм труден гостенин за официалния протокол. Предпочитам „волните” съчетания… Знаете ли, единадесет години не съм идвал в Смолян. През това време вие сте построили нов град. Съжалявам, че не можах дая взема участие. Идвам със самочувствие и бързам да покажа своя български град на внучката ми, въпреки че не мога да го позная. Град-мечта! Изпаднах в ситуация да ме развеждат. Шегата настрана. Родопите са великолепен край на България. Приличат по нещо на моя Кавказ. А Смолян ме заплени още първия път. Затова ще му се отблагодаря в стих. С Ян Френкел създадохме няколко песни за България, в това число и за Родопите…

Какви са бъдещите Ви планове? Над какво бодува поетовата глава?

-Тук сбъркахте. Литературата не е планово стопанство. Все едно да кажете: днес ще се влюбя в Мария, утре в Маруся, вдруги ден в Патимат, и представете си че всичко това се случи. Така е и с плановете в изкуството. В него може да се планира и бърза само тогава, когато „детето” е тръгнало и всеки момент ще се роди. Трябва да бързате, за да не го похитите. Другото е отзвук от напразни гърмежи. Към плановиците се отнасяйте винаги с подозрение. Те са там, където няма изкуство. А то, изкуството, има нужда от честни и обречени работници-пчели, които събират нектара на живота, преработват го в сърцето и го превръщат в мед, с който хранят хората. В това е голямата истина, не в някакви измислени планове.

Благодаря Ви, Расул Гамзатович.

-И аз Ви благодаря.

***

Освен поет, прозаик, драматург, дълги години Расул Гамзатов е държавен и обществен деец. Мощният му талант бе впрегнат не само в изкуството, но и в политиката, в международните отношения, в дружбата между народите. Той е посетил 80 страни. Почетен гражданин е на редица градове. Гост е на много крале, президенти, на известни писатели и художници. Домовете му в Цада и Махачкала са посещавани от световно известни личности…

Като посланик на мира, Авар прослави не само своя Дагестан, а и Русия. Години наред е в ръководството на Съветския комитет за защита на мира, зам.-председател е на Комитета за солидарност с народите от Азия и Африка, член е на редколегиите на списания „Нов свят”, „Дружба между народите”, на вестниците „Литературная газета”, „Литературная Россия” и други.

Съдбата го довежда и в България. За заслуги към нея той получава орден „Кирил и Методий”, Международната награда „Христо Ботев”, обявен е за почетен гражданин на Смолян. Признава, че обича България, като своя родина, а Родопите, Рила и Стара планина му напомнят за дагестанските планини. Тази любов е излята в редица негови стихове.

Авар е носител на много награди и почетни звания: Обявен е за народен поет на Дагестан, за Герой на социалистическия труд, лауреат е на Сталинска и Ленинска награда, на държавните награди на РСФСР и СССР, на международната награда „Най-добър поет на 20 век”, лауреат е на наградата „Лотос”, на писателите от Азия и Африка, на наградите на името на Джавахарлал Неру, Фирдоуси, както и на тези на името на Шолохов, Лермонтов, Фадеев, Батирай, Махмуд, Сюлейман Сталски, Гамзат Цадаса…

Расул Гамзатов е избиран за депутат във Върховния съвет на Дагестанска АССР, за заместник-председател на Върховния съвет на ДАССР, депутат и член на президиума на Върховния съвет на СССР. Сред многобройните му отличия се открояват четирите ордена „Ленин”, орден „Октомврийска революция”, три ордена „Червено знаме на труда”, орден „Дружба между народите”, орден „За заслуги пред Отечеството”, орден „Петър Велики”… Последната държавна награда, орден „Свети апостол Андрей Първозвани”, получава на 8 септември 2003 г. от ръцете на президента на Русия Владимир Путин.

Поетът умира на 3 ноември 2003-а. Погребан е в гробището на Махачкала, в подножието на планината Тарки Тау, до любимата си Патимат. За Расул Гамзатов може да се говори много, но от това той няма да стане по-голям поет. Защото е достатъчно голям. За него Сергей Наровчатов казва: „Ако ми предложат да назова имената на десет от най-добрите поети на нашето време, бих ги изброил и накрая бих добавил „и Гамзатов!”. Ако намалят списъка до пет, отново накрая бих казал „и Гамзатов!”. Ако пък трябва да избера само едно име на любим поет, тогава отново бих казал: „и Гамзатов!”

Творчеството на Расул Гамзатов получи висока оценка от свои събратя по перо, от водещи представители на руската литература и култура, сред които: Самуил Маршак, Александър Твардовски, Корней Чуковски, Евгений Евтушенко, Ибрахим Юсупов, Чингиз Айтматов, Роберт Рождественски, Кайсън Кулиева, Сергей Михалков, Виктор Астафиев, Михаил Исаковски, Ираклий Андроников… Много автори са оставили възпоменание за нестандартните му речи и остроумни изказвания, за вълнуващите статии и пътеписи, за неговите прекрасни човешки качества, за оригиналните му афоризми.

Гамзатов е писал винаги естествено и човешки, горещо и страстно, самобитно и вдъхновено, жизнеутверждаващо и многолико, смело и гневно. Поетът Робърт Коледа, казва за него: „Той е огромен поет, направил известен Дагестан и аварския език, възпял своите планини. Сърцето му е мъдро, истинско, живо. Аз съм го виждал в много изяви, от които той блестеше като гражданин, мъдрец, родолюбец. Авар бе не само дагестански, но и руски творец. Мнозина го определят като любим поет”. Милиони хора се чувстват граждани на един неповторим свят, в който са родени, но и на свят на поезията и прозата на Расул Гамзатов.

 

1988 – 2019 г.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

 

АГЕЕВ. Юрий Михайлович, Детството на Расул Гамзатов. М. 2011

ДЕМЕНТИЕВ. Вадим Валериевич, Расул Гамзатов. Живот и творчество, М., 1984

ДЕМЕНТИЕВ. Вадим Валериевич, Песни за Дагестан, 1985.

КАЗИЕВ. Шапи, Расул Гамзатов. Серия Животът на забележителните хора, Молодая гвардия, М., 2018

КАЗИЕВ, Шапи, Аз просто пишех стихове за любовта, Предговор на книга на Расул Гамзатов, Дагестан 2003

ОГНЕВ. Владимир Фёдорович, Расул Гамзатов. М., 1964

СУЛТАНОВ. Казимир, Отново се мъча, отново пиша… Няколко урока на Расул Гамзатов за изкуството, Дагестан, 2003 № 4 и 5

ИМЕТО на Расул Гамзатов – ключ за всяка врата,  Род. устрем, No 133, См. 1973

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top