МОИТЕ ПЕТ СЕЗОНА
В КОПРИНАТА НА ТЪНКАТА ЗОРА ПО РАНИНА…
В ГРАДИНАТА
Понякога в градината на розите
присядам да си поговоря с теб.
Казваш, че Пътят е метафора
за изпитание и порастване…
А розите се смеят както само те могат,
защото знаят един-единствен път –
от корена през стеблото с тръните –
до цъфналия щедро цвят…
За тях илюзия сме Аз и Ти –
сред толкоз цвят и аромат
да си говорим…
Нека се целунем…
Чуваш ли ги как се смеят…
НАРЕЧЕ МЕ КОПРИНЕНО ЦВЕТЕ.
По ранина.
И падна шалът от раменете.
То беше миг-ухание,
нежна светлина,
която се люлее по тавана.
После спуска пердето.
Този миг умира от чужди очи.
Благословени тихите ръце,
разгадали най-дълбоката тайна
на разсъмването.
Когато сънищата слизат от небето
да се сбъднат
в коприната на тънката зора…
По ранина…
ДА СИ ВЗЕМЕМ
ОТ ЖАРАВАТА МУ ВЪГЛЕНЧЕ
КАК КРАСИВО СЕ СБЪДВАШ, ЛЮБОВ…
Без никакво съпротивление…
Знае само небето –
памучна постеля в сатена на утрото …
Знае само сънят за щастие на лятото –
нежна струна в китарата на циганското лято.
Знае само пчелата,
танцувала с аромата на цветето,
до болка синьо от изгреви…
Не спирам да се уча да обичам.
Усещам как Любовта пулсира в дланите ми…
И се съмна.
Онова вечно сбъдване на ранина,
научило от памтивек безусловно да обича…
ЗАСТАВАМ ОТНОВО ПРЕД ТЕБЕ,
МОРЕ.
Опростена.
Само вода, сол и пясък.
И една голяма вълна,
която ме разсъблича.
До костите.
За да си спомня коя съм, море.
Твоя сродна Душа, посестрима.
Любима от памтивека…
И КАПЕ КЕХЛИБАРЕН МЕД ОТ ЗАЛЕЗА…
ЕЛАТЕ, МОМИЧЕТА,
ДА СЕ ПОРАДВАМЕ
на есента.
Сложете лозови венци в косите.
И ако вятърът ви приближи, не казвайте:
„Аз друг очаквам“.
Потанцувайте с него.
Дансингът с листопад ще е застлан.
Есента ще налива чашите
със весело и сладко вино.
Кестени като жар ще горят в тревите.
Вятърът с ръце на мъж ще ни обгръща.
Ще разпръсква на смеха ни
кехлибарените капки.
Топлината ни ще го влудява.
В есенната пъстра вакханалия,
когато гроздовият сок на вино става,
в прегръдките на любимия
ще ни отвее вятърът…
Елате, момичета,
да отпием от магията на есента.
Най-светлото пиянство,
белязало сърцето,
преди сковаващия студ на зимата.
ЗЕМЯТА БЛЕСТИ СРЕБЪРНА.
СТЪКЛАТА И ТЕ ОТ БЯЛО СРЕБРО.
ПШЕНИЦАТА НАОСТРИ УШИ
… и заваля снегът.
Тя го чу,
готова да покълне.
Насън хамбарите преляха
от златно зърно.
Ангели вадеха хляба
в небесната фурна.
Земята цялата ухаеше.
Снегът нежно я завиваше.
С Надежда
белият сън да се сбъдне…
ДО ЗАДЪХВАНЕ ТЕ СЛУШАМ, КОГАТО МЪЛЧИШ, ЛЮБОВ…
ЕСКИЗ НА РОЗИ СЛЕД ДЪЖД
Искам да ме чакаш
от другата страна на Пътя.
Там близо до Градината със розите.
Искам да отидем там
след кроткия замислен дъжд,
който цяла нощ е бил сред тях…
Сега те само излъчват думите,
които е искал да им каже.
Целите са нежност и омая.
Градината мълчи и само диша…
Опиянени бели Ангели
рисуват аромата…
Дай ми устни, за да го опиша…
ДО ЗАДЪХВАНЕ
ТЕ СЛУШАМ,
КОГАТО МЪЛЧИШ.
Гласът ти…
горчив от очакване.
Вятърът, нали е мъж, протяга ръка.
Довява ме тънкопръст
с корабите, накацали по морето.
Сини мъниста.
Минавам по моста конец
и присядам в очите ти,
да прочета последния си стих.
В него написал си,
че страшно ти се иска
да си вятърът в косите ми.
УМЕЕШ ЛИ…
Умееш ли рано сутрин да пиеш
лъчисто кафе със Слънцето…
А вечер чуваш ли звездната гълчава.
Умееш ли да галиш звездите,
без да ги нараняваш..
Умееш ли да гледаш хората в очите
и през тях да търсиш пътя към Душите…
Умееш ли да разговаряш с вятъра,
без да го питаш откъде идва
и накъде отива…
Умееш ли на непознат да кажеш:
“Здравей, приятел! Как си?“
Умееш ли да се оставиш на дъжда
да ти разкаже приказката за полята жадни
и за неведомите пътища на сушата…
Умееш ли да се разходиш по света
и да се върнеш в своята Итака.
Умееш ли да се усмихваш,
когато ти се плаче… “Умея…“
А аз те гледам право във очите
и ти се радвам, и те благославям…
Макар че ми се плаче…